— Може би едно нещо става красиво, когато е използвано.
— Може би едно нещо се използва, защото е красиво — възразих аз, чудейки се дали това
не е адемският еквивалент на разговора за времето.
Ако беше така, то аз го предпочитах пред скучните клюки в двора на маера.
— А какво ще кажеш за шапката ми? — попита тя и я докосна с ръка. — Тя красива ли е,
защото е използвана?
Беше изплетена от дебела домашна вълна и беше боядисана в ярко, царевично жълто.
Беше малко изкривена на едната страна и на някои места бодът беше неравен.
— Изглежда ми много топла — предпазливо казах аз.
Жената направи жеста за лека веселост и очите ѝ проблеснаха.
— Такава е — съгласи се тя. — И за мен тя е красива, тъй като ми я изплете дъщерята на
дъщеря ми.
— Тогава наистина е и красива. Съгласие.
Непознатата ми се усмихна с ръка. Когато направи жеста, ръката ѝ се наклони различно
от тази на Темпи и аз реших да приема това за любяща, майчинска усмивка. Запазвайки
лицето си безизразно, отвърнах на усмивката ѝ с жест, като се постарах той да е
едновременно сърдечен и учтив.
— Говориш добре за варварин — отбеляза тя и хвана ръцете ми в приятелски жест. —
Посетителите тук са рядкост — особено пък вежливите. Ела с мен и ще ти покажа красота, а
ти ще ми кажеш за какво може да се използва тя.
Сведох поглед. Съжаление.
— Не мога. Чакам.
— Някой, който е вътре?
Кимнах.
— Ако е влязъл вътре, подозирам, че ще трябва да почакаш известно време. Той със
сигурност няма да има нищо против да дойдеш с мен. Може да се окажа по-забавна от
някаква си стена.
Възрастната жена вдигна ръка и повика едно момче. То дотича и я погледна очаквателно,
като преди това очите му се стрелнаха за миг към косата ми.
Старицата направи няколко жеста към момчето, но аз разбрах само тихо.
— Кажи на онези вътре, че ще заведа този мъж на разходка, така че да не се налага да
стои сам на вятъра. Ще го върна скоро.
Тя потупа калъфа на лютнята ми, а после пътната торба и меча на хълбока ми.
— Дай тези неща на момчето и той ще ги внесе вътре вместо теб.
Без да изчака отговор, жената започна да сваля пътната торба от рамото ми и аз не успях
да се сетя за по-елегантен начин, по който да се освободя от нея, без да изглеждам ужасно
неучтив. Всяка култура е различна, но едно нещо е еднакво навсякъде — най-сигурният
начин да обидиш домакина си е да откажеш гостоприемството му.
Момчето се затича с нещата ми, а възрастната жена ме хвана за ръка и ме поведе
встрани. Подчиних се, донякъде благодарен на компанията ѝ, и двамата закрачихме
мълчаливо, докато пред нас внезапно не се разкри дълбока долина. Беше зелена и защитена
от неспирния вятър, а на дъното ѝ течеше поток.
— Какво ще кажеш за това? — попита тя и посочи скритата долина.
— Много прилича на Адемре.
— Имаш дарбата да казваш, без да говориш. Това е рядкост при хората като теб —
отбеляза тя и нежно потупа ръката ми.
Започна да се спуска надолу към долината, като продължаваше да държи едната си ръка
върху моята за опора, докато внимателно стъпваше по тясната камениста пътека, виеща се
покрай склона. Недалеч забелязах момче със стадо овце. То ни помаха, но не извика нищо.
Стигнахме до дъното на долината, където потокът течеше в корито от камъни. Той
образуваше бистри вирове, където виждах вълничките, предизвиквани от движението на
рибата под повърхността на водата.
— Би ли нарекъл това красиво? — попита тя, след като стояхме загледани известно
време.
— Да.
— Защо?
— Несигурност. Може би заради движението.
— Камъкът изобщо не се движи, а ти нарече и него красив. Въпрос.
— В природата на камъка не е да се движи. Може би красотата е в това да се движиш в
съответствие с твоята природа.
Тя кимна, сякаш беше доволна от отговора ми. Продължихме да наблюдаваме водата.
— Чувал ли си за Латантха? — попита тя.
— Не. Съжаление. Но може би просто не знам думата.
Тя се обърна и ние тръгнахме из долината, докато не стигнахме до едно разширение,
което имаше поддържания вид на градина. В центъра му растеше високо дърво, каквото
никога преди не бях виждал.
Спряхме в началото на разширението.
— Това е дървото меч — каза жената и направи жест, който не разпознах — докосна
леко бузата си с опакото на ръката, — Латантха. Би ли казал, че е красиво?
Гледах дървото известно време.
— Любопитство. С удоволствие бих го разгледал по-отблизо.
— Това не е позволено. Недвусмисленост.
Кимнах и огледах дървото толкова добре, колкото позволяваше разстоянието. Имаше
високи, сводести клони като дъб, но листата му бяха широки, плоски и се въртяха в странни
кръгове, когато подхванеха вятъра.
— Да — отговорих аз след доста време.
— Защо ти беше необходимо толкова време, за да решиш?
— Разсъждавах върху това каква е причината за красотата му — признах аз.
— И?
— Бих казал, че то едновременно се движи и не се движи в съответствие със своята
природа и това го прави красиво. Но не мисля, че това е причината.
— Каква е тогава?
Наблюдавах дълго дървото.
— Не знам. Според теб каква е причината?
— То просто съществува — отвърна тя. — Това е достатъчно.
Кимнах и се почувствах малко глупаво за превзетите отговори, които бях дал преди
малко.
— Чувал ли си за кетан? — изненадващо ме попита тя.
Вече имах представа колко важни са тези неща за адемците. Затова се поколебах да
отговоря открито. Въпреки това не исках и да лъжа.
— Може би. Извинение.
Тя кимна.
— Предпазлив си.
— Да. Ти ли си Шехин?
Жената кимна.
— Кога заподозря коя съм?
— Когато ме попита за кетан — отвърнах аз. — А ти кога заподозря, че знам повече,
отколкото би трябвало да знае един варварин?
— Когато видях как стъпваш.
Последва ново мълчание.
— Шехин, защо не носиш червени дрехи като останалите наемници?
Тя направи два жеста, които не ми бяха познати.
— Твоят учител каза ли ти защо той е облечен в червено?
— Не съм се сетил да го питам — отвърнах аз, защото не исках да загатна, че Темпи е
допуснал пропуски в обучението ми.
— Тогава ти ми отговори на този въпрос.
Замислих се за момент.
— За да не забележат враговете, когато кърви?
— Одобрение. Тогава защо аз нося бяло?
Единственият отговор, за който можех да се сетя, предизвика ледени тръпки по тялото
ми.
— Защото не кървиш.
Тя кимна уклончиво.
— А също и защото, ако някой неприятел успее да пролее кръвта ми, така ще я види
върху мен като справедлива награда.
Вътрешно потреперих, но направих всичко възможно, за да запазя типичното за
адемците хладнокръвие. След подходящо дълга учтива пауза попитах:
— Какво ще стане с Темпи?
— Това ще се разбере тепърва. — Тя махна почти раздразнено. — Не се ли безпокоиш за
себе си?
— Повече се тревожа за Темпи.
Вятърът рисуваше странни форми в листата на дървото меч. Картината беше почти
хипнотизираща.
— Докъде стигна в обучението си? — попита Шехин.
— Учих кетан в продължение на месец.
— Готов ли си? — Тя се обърна с лице към мен и вдигна ръце.
Не можах да се сдържа да не си помисля, че е с петнайсет сантиметра по-ниска от мен и
достатъчно възрастна, за да ми бъде баба. А и наклонената ѝ на една страна жълта шапка
никак не ѝ придаваше застрашителен вид.
— Може би — отвърнах аз и също вдигнах ръце.
Шехин бавно се приближи към мен и направи „ръце като ножове“. Аз ѝ отвърнах с „да
уловиш дъжда“. След това изпълних „пълзене по желязо“ и „бърз вътрешен“, но не успях да я
докосна. Тя леко се оживи и направи „въртящия се дъх“ и „преден удар“ едновременно.
Спрях първия с „водно ветрило“, но не успях да се измъкна от втория. Тя ме докосна под
ребрата и след това по слепоочието. Докосването ѝ беше леко, както когато допираш пръст
до нечии устни.
Каквото и да опитах, то нямаше никакво въздействие върху нея. Направих „хвърляне на
светкавица“, но тя просто отстъпи встрани и дори не си направи труда да отговори на удара
ми. Един-два пъти усетих допира на плата на бялата ѝ риза, когато се доближах достатъчно,
за да я докосна, но това беше всичко. Беше все едно да се опитваш да удариш парче висяща
във въздуха връв.
Стиснах зъби и направих „вършеене на жито“, „пресоване на сайдер“ и „майка край