потока“, като преминавах от едното в другото движение сред хаос от удари.
Тя се движеше по начин, който никога не бях виждал. Макар наистина да бе бърза, не
това бе най-важното. Шехин се движеше съвършено и не правеше две стъпки, когато и една
беше достатъчна. Не мърдаше на десет сантиметра, ако ѝ трябваше да се премести само на
осем. Беше като някакво приказно същество — движенията ѝ бяха по-плавни и по-грациозни
от танца на Фелуриан.
С надеждата да я изненадам и така да докажа уменията си се движех толкова бързо,
колкото можех да си позволя. Направих „танца на девицата“, „да уловиш врабче“,
„петнайсетте вълка“…
Шехин направи една-единствена съвършена стъпка.
— Защо плачеш? — попита Шехин, докато правеше „падането на чаплата“. — Да не се
срамуваш? Или се страхуваш?
Примигнах, за да прочистя очите си.
— Ти си красива, Шехин. — Гласът ми беше дрезгав от напрежение и емоция. — Защото
в теб камъкът от стената, водата от потока и движението на дървото са събрани в едно.
Тя примигна изненадано и в този миг аз я хванах здраво за рамото и ръката. Направих
„гръмотевица нагоре“, но вместо да успея да я преметна, остана да стои неподвижно като
скала.
Освободи се почти разсеяно с „отскубване от лъва“ и направи „вършеене на жито“.
Прелетях два метра и се проснах на земята.
Бързо се изправих, защото не бях наранен. Беше леко хвърляне върху меката трева, а
Темпи ме беше научил как да падам, без да се нараня. Но преди да пристъпя отново към нея,
Шехин направи жест да спра.
— Темпи хем те е учил, хем не те е научил — каза тя с непроницаемо изражение.
С усилие отместих поглед от лицето ѝ. Беше ми толкова трудно да се откажа от този
навик, който бях изграждал цял живот.
— Това е едновременно и добро, и лошо. Ела. — Тя се обърна и се приближи до дървото.
То беше по-голямо, отколкото мислех. Вятърът люлееше и подмяташе по-малките клони
и те се движеха и извиваха необуздано.
Шехин вдигна един лист и ми го подаде. Той беше широк и плосък, с размера на малка
чиния, и беше изненадващо тежък. Ръката ми пареше и видях как по палеца ми се стича
тънка струйка кръв.
Огледах ръба на листа и видях, че той е твърд и остър като острие. Схванах откъде идва
името дърво меч. Вдигнах поглед към въртящите се листа. Всеки, застанал близо до дървото
при силен вятър, щеше да бъде нарязан на парчета.
— Ако трябваше да нападнеш това дърво, какво би направил? Би нанесъл удар в
корените? Не. Те са твърде здрави. Или би се насочил към листата? Не. Твърде бързи са.
Тогава къде би нанесъл удара си?
— В клоните.
— Клоните. Съгласие. — Тя се обърна към мен. — Ето това не те е научил Темпи. Би
било погрешно да го направи. Въпреки това си го изстрадал.
— Не разбирам.
Тя ми махна да започна да правя кетан. Без да се замислям, застанах в положение „да
уловиш врабче.“
— Спри! — Замръзнах и тя продължи: — Ако трябва да те нападна, къде трябва да го
направя? Тук в корена? — Бутна крака ми, но той не помръдна. — Може би тук, в листата?
— Бутна вдигнатата ми ръка, при което лесно я помести, но не постигна много повече от
това. — Ето тук, в клоните. — Бутна леко едното ми рамо и лесно ме накара да помръдна. —
И тук. — Натисна хълбока ми и ме завъртя. — Виждаш ли? Трябва да намериш мястото,
където да приложиш силата си, в противен случай тя ще бъде пропиляна напразно.
Пропиляването на силата не е част от летхани.
— Да, Шехин.
Тя вдигна ръце и застана в положението, в което я бях сварил преди малко — по средата
на „падането на чаплата“.
— Направи „гръмотевица нагоре“. Къде е моят корен?
Посочих краката ѝ, стъпили здраво на земята.
— Къде са листата?
Посочих дланите ѝ.
— Не. Листата са от тук до тук — тя посочи цялата си ръка и демонстрира как свободно
може да нанася удари с дланите, лактите или рамената си. — Къде са клоните?
Замислих се за момент и след това потупах едното ѝ коляно.
Усетих изненадата ѝ, макар че тя не я показа.
— И?
Потупах подмишницата ѝ и след това рамото ѝ.
— Покажи ми.
Приближих се до нея, допрях единия си крак до коляното ѝ и направих „гръмотевица
нагоре“, като я бутнах настрани. Бях изненадан колко малко сила е нужна за това.
Ала вместо да излети във въздуха и след това да се сгромоляса на земята, тя сграбчи
ръката ми. Усетих разтърсване по цялата ѝ дължина и олюлявайки се, отстъпих встрани.
Вместо да бъде съборена, Шехин използва хватката си, за да присвие краката си. Направи
една-единствена съвършена стъпка и отново възстанови равновесието си.
Тя ме погледна в очите дълго и замислено, след това се обърна и си тръгна, като ми
махна да я последвам.
111.
Лъжец и крадец
Двамата с Шехин се върнахме до групата каменни сгради, за да открием, че отвън стои
Темпи и нервно пристъпва от крак на крак. Това затвърди прозренията ми. Той не беше
изпратил Шехин да ме изпита. Тя сама ме беше открила.
Когато се доближихме достатъчно, Темпи хвана с дясната ръка меча си с острието
надолу. Лявата му ръка направи жест за дълбоко уважение.
— Шехин — започна той, — аз…
Жената му направи знак да я последва и влезе в ниската каменна сграда. Тя повика
момчето и му нареди:
— Доведи Карсерет.
Момчето се затича да изпълни поръчката ѝ.
Любопитство. Направих жест към Темпи.
Той не ме погледна. Много сериозно. Внимавай. Това, че беше направил същите жестове
по пътя към Кросон, когато мислеше, че ни очаква засада, не ми подейства особено
успокояващо. Забелязах, че ръцете му леко треперят.
Шехин ни поведе към една отворена врата, където към нас се присъедини жена в червени
наемнически дрехи. Познах тънките белези по веждата и челюстта ѝ. Това беше Карсерет,
наемницата, която бяхме срещнали на път за Северин — онази, която ме беше блъснала.
Шехин направи знак на двамата адемци да влязат вътре, но вдигна ръка, за да ме спре да
не ги последвам.
— Чакай тук. Онова, което Темпи е сторил, не е добро. Ще го изслушам. След това ще
реша какво да правим с теб.
Кимнах и тя затвори вратата след себе си.
* * *
Чаках един час, после два. Напрягах слуха си, но не можех да чуя нищо от другата страна
на вратата. Няколко души минаха покрай мен в коридора — двама бяха облечени в червени
наемнически дрехи, а един носеше обикновено домашно облекло. Всички те хвърлиха поглед
към косата ми, макар никой да не ме зяпаше.
Вместо да се усмихна и да им кимна, както е прието да се изразява приятелско
отношение между варварите, аз запазих лицето си безизразно, отвърнах на кратките им
жестове за поздрав и избягвах да ги гледам в очите.
Известно време след като бе отминал и третият час, вратата се отвори и Шехин ми махна
да вляза вътре.
Стаята беше добре осветена, със стени от дялан камък. Беше колкото голяма спалня в
странноприемница, но изглеждаше дори по-просторна поради липсата на каквито и да е по-
масивни мебели. Близо до една от стените имаше малка желязна печка, която излъчваше
мека топлина, и четири стола, разположени един срещу друг в груб кръг. На три от тях
седяха Темпи, Шехин и Карсерет. Шехин ми направи знак и аз седнах на четвъртия.
— Колко си убил? — попита Шехин.
Тонът ѝ беше различен от преди — властен и недопускащ възражения. Беше същият,
който използваше Темпи по време на разговорите ни за летхани.
— Много — без колебание отвърнах аз.
Понякога може и да съм глупав, но схващам, когато ме изпитват.
— Колко много са „много“? — Това не беше молба да изясня думите си, а нов въпрос.
— Когато убиеш човек, и един е много.
Тя леко кимна.
— Убивал ли си хора не според летхани?
— Може би.
— Защо не отговаряш с „да“ или „не“?
— Защото невинаги разбирам летхани.
— И защо е така?
— Защото летхани невинаги е ясно.
— Какво прави летхани ясно?
Поколебах се, макар да знаех, че това не е правилният отговор:
— Думите на учителя.
— Може ли някой да учи на летхани?
Започнах да правя жеста за несигурност, след това си спомних, че не беше прието да се
разговаря с жестове.
— Може би — отвърнах аз. — Аз не мога.
Темпи се размърда леко на стола си. Нещата не вървяха добре. Тъй като не знаех какво
друго да направя, си поех дълбоко дъх и полека отпуснах съзнанието си във „въртящия се
лист“.