— Каква е целта на летхани? — попита Темпи.
— Да ни даде път, който да следваме? — отвърнах аз.
— Не — строго каза адемецът, — летхани не е път.
— Каква е целта на летхани, Темпи?
— Да ни води в нашите постъпки. Като следваш летхани, ти постъпваш правилно.
— Това не е ли път?
— Не. Летхани е онова, което ни помага да изберем път.
След това цикълът започваше отново. Бягахме в продължение на час, правехме кетан,
вървяхме километър и половина и говорехме за летхани. Беседата ни отнемаше около два
часа и след като приключехме краткото си обсъждане, започвахме отново.
В един момент от разговора ни за летхани започнах да правя жеста за „слабо казано“, но
Темпи сложи ръката си върху моята и ме спря.
— Когато обсъждаме летхани, не трябва да правиш нищо такова. — Ръката му бързо
направи движението за вълнение, отрицание и още няколко други жеста, които не разпознах.
— Защо?
Темпи се замисли за момент.
— Когато говориш за летхани, това не трябва да идва от тук — той потупа главата ми —
или от тук. — Потупа гърдите ми над сърцето и прокара пръсти надолу по лявата ми ръка. —
Истинското познание за летхани живее по-дълбоко. То живее тук. — Мушна с пръст корема
ми под пъпа. — Трябва да говориш от там, без да се замисляш.
Докато правехме това отново и отново, аз постепенно започнах да разбирам негласните
правила на нашите разговори. Целта им бе не само да ме научат на летхани, но и да покажат
колко задълбочено е станало разбирането ми за него.
Това означаваше, че трябва да отговарям на въпросите бързо, без преднамерените паузи,
обичайни за разговорите на адемски. Не се очакваше да давам обмислен, а искрен отговор.
Ако човек наистина познаваше летхани, това ставаше очевидно от отговорите му.
Бягане. Кетан. Вървене. Обсъждане. Повторихме този цикъл три пъти преди обедната ни
почивка. Общо шест часа. Облях се в пот и бях почти убеден, че ще умра. След един час за
почивка и хранене започнахме отначало. Повторихме още три цикъла, преди да спрем, за да
пренощуваме.
Направихме лагера си отстрани край пътя. Изядох вечерята си полузаспал, разстлах
одеялото си и се увих в шаеда си. Както бях уморен, той ми се стори мек и топъл като гъши
пух.
Темпи ме разбуди посред нощ. Макар някаква животинска част дълбоко в мен да го
мразеше за това, веднага щом се размърдах, разбрах, че е било необходимо. Тялото ми беше
схванато и ме болеше, но бавните, познати движения на кетан ми помогнаха да отпусна
вдървените си мускули. Адемецът ме накара да се разтегна и да пийна вода и през
останалата част от нощта спах като пън.
На втория ден беше по-лошо. Макар и здраво привързана към гърба ми, лютнята се
превърна в ужасно бреме. Мечът, който дори не можех да използвам, се влачеше от хълбока
ми. Пътната торба ми тежеше като воденичен камък и съжалих, че не бях позволил на Дедан
да вземе сандъчето на маера. Мускулите ми бяха като от гума и не ме слушаха, а когато
тичахме, дъхът ми пареше в гърлото.
Моментите, в които с Темпи разговаряхме за летхани, бяха единствената истинска
почивка, но бяха разочароващо кратки. Мислите ми се въртяха изтощено и се нуждаех от
цялата си концентрация, за да ги подредя и да се опитам да дам правилните отговори. Дори
и тогава думите ми само го дразнеха. Той отново и отново поклащаше глава и ми обясняваше
колко много греша.
Накрая се отказах да се мъча да давам правилните отговори. Бях твърде изморен, за да ме
е грижа. Зарязах опитите да слагам в ред мислите си и просто се наслаждавах на
облекчението, че мога да поседна за няколко минути. Бях твърде изморен, за да запомня
какво говорех през по-голямата част от времето, но за моя изненада тези отговори допаднаха
повече на Темпи. Това беше истинско блаженство. Когато моите отговори му харесваха,
обсъжданията ни траеха по-дълго и аз можех да прекарвам повече време в почивка.
На третия ден се почувствах значително по-добре. Мускулите вече не ме боляха толкова
много. Дишах по-лесно. Чувствах главата си ясна и лека като лист, който се носи по вятъра.
В такова настроение отговорите на въпросите на Темпи сякаш бяха на върха на езика ми и
бяха прости като песен.
Бягане. Кетан. Вървене. Обсъждане. Три цикъла. Но докато правехме движенията на
кетан отстрани на пътя, аз припаднах.
Темпи ме бе наблюдавал внимателно и ме подхвана, преди да се строполя на земята.
Светът се въртеше шеметно около очите ми в продължение на няколко минути, преди да
осъзная, че съм под сянката на дърво край пътя. Сигурно адемецът ме бе отнесъл там.
Той ми подаде меха с вода.
— Пий.
Мисълта за вода не ми се стори особено привлекателна, но въпреки това пийнах една
глътка.
— Съжалявам, Темпи.
— Напредна много, преди да паднеш. Не се оплакваше. Показа, че духът ти е по-силен от
тялото. Това е добре. Когато умът контролира тялото, това е летхани. Но да знаеш къде са
границите на възможностите ти, също е летхани. По-добре е да спреш, когато трябва,
отколкото да продължиш, докато паднеш.
— Освен ако летхани не изисква да паднеш — казах аз, без да се замислям.
Усещах главата си лека като лист, носен от вятъра.
— Да. — Той ме възнагради с една от редките си усмивки. — Започваш да разбираш.
— Атуранският ти става все по-добър, Темпи — отвърнах на усмивката му аз.
Темпи примигна. Безпокойство.
— Сега говорим на моя език, а не на твоя.
— Аз не говоря… — понечих да възразя, но внезапно чух думите, които използвах:
„Скеопа тейас“.
Главата ми се замая за момент.
— Пийни си пак — каза Темпи и макар да владееше изражението на лицето и гласа си,
разбрах, че е обезпокоен.
Отпих отново, за да го успокоя. Сетне тялото ми сякаш внезапно осъзна, че има нужда от
вода. Изпитах силна жажда и отпих няколко големи глътки. Спрях, преди да съм изпил
твърде много, и стегнах корема си. Темпи кимна. Одобрение.
— Значи говоря добре? — попитах аз, за да разсея усещането за жажда.
— Говориш добре за дете. Много добре за варварин.
— Само добре? Грешно ли изговарям думите?
— Твърде често докосваш очи. — Той разшири очите си и ги втренчи многозначително в
моите очи. — Освен това думите ти са добри, но прости.
— Тогава трябва да ме научиш на още думи.
Той поклати глава. Сериозно.
— Вече знаеш твърде много думи.
— Твърде много? Темпи знам съвсем малко.
— Не са важни думите, а как ги използваш. В адемския се цени изкуството на
говоренето. Има хора, които могат да кажат много неща само с една дума. Шехин е сред тях.
Тези хора изричат нещо на един дъх, а на останалите ще им е нужна цяла година, за да
разберат неговия смисъл. — Мек укор. — Ти твърде често казваш повече, отколкото ти е
нужно. Не трябва да говориш на адемски по същия начин, по който пееш на атурански. Сто
думи за възхвала на една жена. Това е твърде много. Нашите разговори са по-кратки.
— Значи, когато срещна някоя жена, трябва просто да кажа „Ти си красива“?
— Не. — Темпи поклати глава. — Трябва да кажеш „красива“ и да оставиш жената да
реши какво точно си имал предвид.
— Това не е ли… — Не знаех думите за „неясно“ или „неопределено“ и трябваше да
започна отначало, за да му обясня какво искам да кажа. — Това не води ли до объркване?
— Води до многозначителност — твърдо отвърна той. — Това е деликатност. Човек
винаги трябва да мисли за него, когато разговаря. Да говориш твърде много… — Той
поклати глава. Неодобрение. — Това е… — Не довърши, търсейки подходящата дума.
— Невъзпитано?
Отрицание. Неудовлетвореност.
— Отивам в Северин и там има хора, които смърдят. Има и такива, които не смърдят. И
едните, и другите са хора, но онези, които не смърдят, са благородници. — Той потупа
силно носа ми с два пръста. — Ти не си козар. Ти си ученик на летхани. Мой ученик. Трябва
да говориш като благородник.
— Но какво ще стане с яснотата? Ами ако трябва да бъде построен някой мост? С това са
свързани много технически подробности. Всички те трябва да бъдат изречени ясно.
— Разбира се — отвърна Темпи. Съгласие. — Понякога. Но в повечето случаи за важните
неща е за предпочитане да бъдеш деликатен. По-малко е по-добре.
Адемецът протегна ръка и ме хвана здраво за рамото. След това вдигна очи, срещна
погледа ми и ме гледа известно време. Правеше това толкова рядко. Усмихна ми се леко и