хълбока. Вместо това той бе преметнат през рамото ѝ, точно както аз носех своята лютня. Тя
се движеше с най-неуловимата, но твърда увереност, която някога бях виждал, сякаш знаеше,
че има право да върви наперено, но просто не си прави труда да се занимава с това.
Имаше същото средно телосложение, което вече бях свикнал да очаквам от адемците,
заедно със светлия като сметана цвят на лицето и сивите очи. Косата ѝ беше един нюанс по-
светла от тази на Темпи и тя я носеше вързана на опашка. Когато се приближи, забелязах, че
някога носът ѝ е бил чупен и макар да не беше изкривен, изглеждаше странно неподходящ за
иначе деликатното ѝ лице.
Тя ми се усмихна с широка усмивка, която разкри белите ѝ зъби.
— И така — каза на безупречен атурански, — сега си мой.
— Говориш атурански — глуповато отбелязах аз.
— Повечето от нас говорят — отвърна тя.
Около устата и очите ѝ имаше няколко бръчки, затова предположих, че е може би десет
години по-възрастна от мен.
— Трудно е човек да се оправя по света, ако не знае добре езика. Трудно се върши работа.
Опомних се твърде късно. Официален. Уважение.
— Правилно ли е да предположа, че ти си Вашет?
Устните ѝ отново се разтегнаха в усмивка. Тя повтори горе-долу моите движения,
преувеличавайки ги до такава степен, че нямаше как да не си помисля, че ми се подиграва.
— Така е. Аз ще бъда твоята учителка.
— Ами Шехин? Разбрах, че тук тя е учителката.
Вашет ме погледна с повдигнати вежди — екстравагантно изражение, което изглеждаше
направо стряскащо върху лицето на адемец.
— В по-общия смисъл това е вярно. Но от практична гледна точка Шехин е твърде важна,
за да си губи времето с някой като теб.
Направих жест на учтивост и казах:
— Бях доста щастлив с Темпи.
— И ако нашата цел беше твоето щастие, това може би щеше да има някакво значение —
рече тя. — Ала Темпи повече прилича на платноходка отколкото на учител.
— Нали осъзнаваш, че той е мой приятел. — Думите ѝ ме накараха леко да се наежа.
— Тогава като негов приятел може би не забелязваш недостатъците му — присви очи тя.
— Той е способен боец, но нищо повече от това. Едва говори твоя език, има много малко
опит в истинския свят и ако трябва да съм напълно честна, не е особено умен.
— Съжалявам — казах аз. Съжаление. — Не исках да те обидя.
— Не ми се прави на смирен, освен ако наистина не го мислиш — заяви тя, като
продължаваше да ме гледа с присвити очи. — Дори и когато лицето ти е като маска, очите
ти са като проблясващи прозорци.
— Съжалявам — искрено казах аз. Извинение. — Надявах се да направя хубаво
първоначално впечатление.
— Защо?
— Бих предпочел да мислиш с добро за мен.
— Бих предпочела да имам причина да мисля за теб с добро.
Реших да сменя подхода, като се надявах да насоча разговора към по-безопасна тема.
— Темпи те нарече Чука. Защо?
— Това е името ми — Вашет — Чука, Глината, Въртящото се колело. — Тя произнесе
името си по три различни начина, като всеки от тях имаше собствен ритъм. — Аз съм онази,
която оформя и изостря или пък разрушава.
— Защо Глината?
— Защото съм и това — отвърна тя. — Само онзи, който е гъвкав, може да учи.
Почувствах нарастващо вълнение, докато говореше.
— Признавам — казах аз, — че ще ми е приятно да разговарям с учителката си на своя
език. Има хиляди въпроси, които не успях да задам, защото знаех, че Темпи няма да ги
разбере. А дори и да ги разбереше, аз нямаше да схвана отговорите му.
Вашет кимна и седна на една от пейките.
— Умението за общуване е важно за учителя — отбеляза тя. — Сега намери едно дълго
парче дърво и ми го донеси. След това ще започнем урока.
Отправих се към дърветата. Онова, което тя искаше, малко намирисваше на ритуал,
затова не исках да се върна набързо с първото попаднало ми странно парче дърво, което
откриех на земята. Накрая намерих върба и отчупих един гъвкав клон, по-дълъг от ръката ми
и дебел колкото кутрето ми.
Върнах се до мястото, където Вашет седеше на пейката. Подадох ѝ върбовия клон. Тя
свали меча си от рамото и окастри останалите по него клонки и израстъци.
— Каза, че само „онзи, който е гъвкав, може да учи“. Затова си помислих, че този клон
ще е подходящ — обясних аз.
— Ще ми послужи за днешния урок — отвърна тя и обели последните остатъци от
кората, докато накрая остана само тънка бяла пръчка. Сетне избърса меча си в ризата,
прибра го в ножницата и се изправи.
Размаха напред-назад върбовата клонка, която държеше в ръка, и тя издаде тих, свистящ
звук, докато цепеше въздуха.
Сега, когато беше по-близо, забелязах, че макар Вашет да носеше познатите червени
наемнически дрехи, за разлика от Темпи и много от останалите адемци, нейните одежди не
бяха пристегнати към тялото с кожени ремъци. Вместо това ризата и панталоните ѝ бяха
пристегнати към ръцете и краката с ленти от кървавочервена коприна.
Вашет ме погледна в очите.
— Сега ще те ударя — сериозно ме предупреди тя. — Стой неподвижно.
Започна бавно да ме обикаля, като продължаваше да размахва върбовата пръчка. Вшшш.
Вшшш. Застана зад гърба ми и фактът, че не я виждах, още повече влоши положението.
Вшшш. Вшшш. Взе да размахва пръчката по-бързо и звукът се промени. Всссс. Всссс. Не
помръдвах.
Тя пак започна да ме обикаля, накрая застана зад гърба ми и ме удари два пъти. Веднъж
по всяка ръка, точно под рамото. Всссс. Всссс. В началото го усетих просто като потупване,
но после болката плъзна по ръцете ми и ме изгори като огън.
Сетне, преди да успея да реагирам, тя ме удари по гърба толкова силно, че почувствах
удара чак в зъбите си. Пръчката не се счупи единствено защото бе от гъвкава зелена върба.
Не извиках, но само защото тя ме беше ударила между две вдишвания. Въпреки това
отворих уста и вдишах толкова рязко, че се задавих и закашлях. Гърбът ми се сви от болка,
сякаш някой го е подпалил.
Вашет ме заобиколи, застана отново пред мен и пак ме погледна по същия сериозен
начин.
— Това е твоят урок — сухо каза тя. — Нямам добро мнение за теб. Ти си варварин. Не
си умен. Не си добре дошъл. Мястото ти не е тук. Ти си крадец на нашите тайни.
Присъствието ти тук създава объркване и усложнения, от които това училище не се нуждае.
Погледна замислено края на пръчката и след това очите ѝ се насочиха отново към мен.
— Ще се срещнем отново тук един час след обеда. Ще избереш нова пръчка и аз ще се
опитам пак да ти дам този урок. — Тя ми хвърли пронизващ поглед. — Ако пръчката, която
ми донесеш, не ми хареса, сама ще избера друга. Ще направим същото след вечеря. След това
и на следващия ден. Това е единственият урок, който ще ти дам. Когато го научиш, ще
напуснеш Хаерт и няма да се върнеш никога повече. — Тя ме погледна с равнодушно лице.
— Разбираш ли?
— Какво ще…
Ръката ѝ замахна и върхът на пръчката ме уцели по бузата. Този път бях вдишал и
изохках високо и стреснато.
Вашет ме погледна. Никога не съм си мислел, че нещо тъй просто като един поглед би
могло да е толкова заплашително. Но светлосивите ѝ очи бяха твърди като лед.
— Кажи „Да, Вашет. Разбирам.“
Погледнах я предизвикателно.
— Да, Вашет. Разбирам.
Докато говорех, усещах дясната страна на горната си устна огромна и трудно подвижна.
Тя огледа лицето ми, сякаш се опиташе да вземе някакво решение, след това сви рамене и
захвърли пръчката.
Едва тогава рискувах да заговоря отново:
— Какво ще стане с Темпи, ако си тръгна?
— Когато си тръгнеш — каза тя, натъртвайки върху първата дума. — Малцината, които
имат някакви съмнения, ще разберат, че той е сгрешил, като е започнал да те учи. И е
сгрешил двойно повече, като те е довел тук.
— А какво ще… — Направих пауза и зададох въпроса различно. — Какво ще стане с него
в този случай?
Вашет сви рамене и се обърна.
— Решението за това не е мое — заяви тя и се отдалечи.
Докоснах бузата и устната си, след това погледнах ръката си. Нямаше кръв, но усетих
червената резка, която се надигаше върху кожата ми и беше като клеймо, ясно забележимо за
всеки.
* * *
Тъй като не бях сигурен какво друго трябва да правя, се върнах в училището за обеда.
След като влязох в столовата, се огледах, но не забелязах Темпи сред облечените в
кървавочервени дрехи наемници. Бях доволен, че е така. Колкото и да имах нужда от