се забравят.
Новините за нашите приключения ни бяха изпреварили по пътя. Така че когато спирахме
да нощуваме, получавахме без проблем храна и легла, а понякога и не плащахме за тях.
На третия ден, след като напуснахме „За няколко пенита“, срещнахме малка трупа
изпълнители. Не бяха от Едема Рух и изглеждаха доста бедни. Бяха само четирима — един
по-възрастен мъж, двама около двайсетгодишни мъже и момче на осем-девет години. Тъкмо
товареха разхлопаната си каруца, когато спряхме, за да дадем малко почивка на крака на
Хеспе.
— Поздрави на трупата — извиках аз.
Те вдигнаха разтревожени погледи, но се успокоиха, когато забелязаха лютнята на гърба
ми.
— Поздрави на барда.
— Не съм бард, а само малко си падам певец — засмях се аз и стиснах ръцете им.
— Въпреки това здравей — усмихна се по-възрастният мъж. — Накъде сте тръгнали?
— От север на юг. А вие?
Те се успокоиха още повече, когато разбраха, че съм се насочил в друга посока.
— От изток на запад — отвърна мъжът.
— Имахте ли късмет?
— Напоследък не особено — сви рамене той. — Но чухме да се говори за лейди Чолкър,
която живее на два дни път от тук. Казват, че никога не връщала човек, който може да свири
поне малко или да изиграе някоя пиеса. Надяваме се да изкараме едно-две пенита.
— Нещата бяха по-добре, когато имахме мечка — намеси се единият от по-младите
мъже. — Хората са готови да платят, за да видят насъскване на кучета срещу мечка.
— Разболя се, когато я ухапа едно куче — обясни ми другият младеж. — Умря преди
близо година.
— Жалко — рекох аз. — Трудно се намира мечка. — Те кимнаха в мълчаливо съгласие, а
аз добавих: — Имам нова песен за вас. Какво ще ми дадете за нея?
Единият младеж ме погледна предпазливо.
— Виж сега, нова за теб не означава, че ще е нова и за нас — изтъкна той. — А и нова
песен не означава непременно добра песен, ако разбираш какво искам да кажа.
— Ще те оставя да прецениш сам — казах аз и извадих лютнята от калъфа.
Бях написал песента така, че да е лесна за запомняне и проста за пеене, но въпреки това
трябваше да я повторя два пъти, преди той да успее да я запомни цялата. Както казах, те не
бяха Едема Рух.
— Доста добра песен — неохотно призна той. — Всеки харесва Фелуриан, но не знам
какво можем да ти предложим в замяна за нея.
— Направих един нов куплет на „Калайджията Тенер“ — обади се момчето.
Другите се опитаха да го накарат да замълчи, но аз се усмихнах.
— Много бих искал да го чуя — казах.
Момчето се наду от гордост и запя с пронизителен глас:
Видях една фермерска дъщеря веднъж
на речния бряг, далеч от всеки мъж.
Тя къпеше се, когато я съзрях.
И оплака се, че ще бъде грях,
ако някой мъж я забележи.
Затова бавно и отново
тя сапуниса тялото си голо.
Засмях се.
— Бива си го — похвалих го аз, — но какво ще кажеш за това?
Видях една фермерска дъщеря веднъж
на речния бряг, далеч от всеки мъж.
Когато я хванах, тя призна ми,
че се чувства омърсена,
ако банята ѝ е смутена.
Затова изми още веднъж
тялото, което видял бе мъж.
Момчето се замисли.
— Моят ми харесва повече — рече то накрая.
Потупах го по гърба.
— Добър мъж е този, който държи на собствените си стихове — рекох аз и се обърнах
отново към водача на малката трупа. — Някакви клюки?
Той се замисли за момент.
— На север от тук, в Елд, имало бандити.
Кимнах и отбелязах:
— Чух, че вече са им видели сметката.
Той се замисли отново.
— Алверон ще се жени за онази жена от рода Лаклес.
— Знам поема за Лаклес! — намеси се отново момчето и започна:
Седем са нещата
на Лаклес пред вратата…
— Млъкни — по-възрастният мъж леко шляпна детето по главата, след което ме
погледна извинително. — Момчето има добър слух, но му липсват всякакви обноски.
— Всъщност — казах аз — бих искал да я чуя.
Той сви рамене и пусна момчето, което го погледна ядосано, преди да зарецитира:
Седем са нещата
на Лаклес пред вратата.
Едно от тях е пръстен,
който не е носен,
едно е дума престъпена,
едно е точно време,
едно е свещ без светлина,
едно е син, в който е кръвта,
едно врата е потопа, дето спира,
едно е нещо, което пазено е свидно,
и накрая е онова,
що идва със съня.
— Това е една от онези гатанки в рими — извинително обясни бащата. — Един бог знае
откъде ги научава, но трябва да се научи да не рецитира всеки неприличен стих, който чуе.
— Откъде я научи? — попитах детето аз.
Момчето се замисли за известно време, след това сви рамене и зачеса свивката на
коляното си.
— Не знам. От другите деца.
— Трябва да тръгваме — каза по-възрастният мъж и погледна към небето.
Порових в кесията си и му подадох един сребърен нобъл.
— Това пък защо? — попита той и ме изгледа подозрително.
— За да ви помогна да си вземете нова мечка — отвърнах аз. — И при мен времената не
бяха леки, но напоследък се опаричих.
Те си тръгнаха, след като ми поблагодариха горещо. Бедните хорица. Нито една
уважаваща себе си трупа от Едема Рух никога не би се унижила да прави номера с
насъскването на кучета по мечка. За това не беше необходимо умение и такова изпълнение
не беше повод за особена гордост.
Но те едва ли можеха да бъдат обвинявани, задето в жилите им не тече кръвта на Рух, а
ние, членовете на трупи, трябва да се грижим едни за други. Защото на никой друг не му
пука за нас.
* * *
Двамата с Темпи използвахме времето, докато вървяхме, за да обсъждаме летхани, а
вечерите — за да практикуваме кетан. Вече ми беше по-лесно и понякога успявах да направя
дори и „да уловиш дъжда“, преди Темпи да ми намери някоя дребна грешка и да ме накара
да започна отначало.
С него бяхме открили едно доста усамотено място близо до странноприемницата, където
бяхме спрели за вечерта. Дедан, Хеспе и Мартен пиеха в кръчмата. Аз внимателно
упражнявах кетан, а Темпи се беше облегнал на дърво и тренираше с непоколебима
решителност едно от основните упражнения за раздвижване на пръстите, на които го бях
научил. Повтаряше го отново и отново.
Тъкмо бях направил „ръце, въртящи се в кръг“, когато с крайчеца на окото си забелязах
движение. Не спрях, защото Темпи ме беше учил да не се разсейвам, докато практикувам
кетан. Ако се обърнех да погледна, трябваше да започна отначало.
С болезнено бавни движения подхванах „танц назад“. Но в мига, в който поставих петата
си на земята, знаех, че балансът ми не е както трябва. Изчаках Темпи да се обади, но той не
го направи.
Спрях с упражненията по кетан и когато се обърнах, видях група от четирима адемски
наемници, които се приближаваха към нас с дебнеща и грациозна походка. Темпи вече беше
скочил на крака и вървеше към тях. Лютнята ми беше прибрана в калъфа и подпряна
отстрани на дървото.
Скоро петимата застанаха плътно един до друг, толкова близо, че раменете им почти се
докосваха. Достатъчно близо, за да не мога да чуя тихия шепот на думите, които си
разменяха, или дори да видя движенията на ръцете им. Но от напрежението в раменете на
Темпи ми стана ясно, че той се чувства неловко и е заел отбранителна поза.
Знаех, че ако го повикам, ще бъде сметнато за невъзпитано, затова се отправих към тях.
Но преди да се доближа достатъчно, за да ги чуя, един от непознатите наемници протегна
ръка и ме бутна. Широко разтворените му пръсти натиснаха силно гръдта ми.
Без да се замислям, направих „отскубване от лъва“, като го хванах за палеца и отдръпнах
китката му от гърдите си. Той разхлаби хватката ми без каквото и да било забележимо
усилие и се приготви да ме препъне с „гонитбата на камъка“. Направих „танц назад“ и този
път запазих равновесие, но другата му ръка ме удари в слепоочието точно толкова силно,
колкото да ме замае, но без изобщо да ми причини болка.
Гордостта ми обаче беше наранена. По същия начин ме удряше и Темпи, за да ме смъмри
мълчаливо за небрежно изпълнение на движенията на кетан.
— Бърз е — тихо отбеляза наемникът на атурански.
Едва когато чух гласа, осъзнах, че това е жена. Не че приличаше особено на мъжкарана,
но изглеждаше много подобна на Темпи. Имаше същата жълтеникаворуса коса, светлосиви
очи, спокойно изражение и кървавочервени дрехи. Беше по-висока от приятеля ми с пет-
шест сантиметра и раменете ѝ бяха по-широки от неговите. Но макар да беше слаба като
върлина, плътно прилепналите ѝ червени наемнически дрехи все пак разкриваха леките