погледа ми и ме гледа известно време. Правеше това толкова рядко. Усмихна ми се леко и
спокойно.
— Горд — каза той.
* * *
Прекарахме остатъка от деня в почивка. Повървяхме няколко километра, упражнявахме
кетан, обсъждахме летхани, после отново вървяхме. В онази вечер се отбихме в крайпътна
странноприемница, където аз ядох като за трима и се строполих на леглото, преди още
слънцето да е залязло.
На следващия ден повторихме циклите, но само по два преди обяд и два следобед. Тялото
ми гореше и ме болеше, но вече не бях загубил ума и дума от изтощение.
За щастие с малко усилие на волята можех да се върна отново в състоянието на онази
странна, очакваща яснота на съзнанието, която бях използвал предния ден, за да отговоря на
въпросите на Темпи.
През следващите няколко дни започнах да наричам това странно състояние на
съзнанието „въртящия се лист“.
Беше като някой далечен братовчед на „сърцето от камък“ — мисловното упражнение за
съзнанието, което бях научил преди толкова много време. Като казвам това, трябва да се има
предвид, че между двете нямаше много прилики. „Сърцето от камък“ беше практично — то
премахваше емоциите и фокусираше съзнанието. Позволяваше ми по-лесно да го разделям
на части или да поддържам толкова важния Алар.
От друга страна, „въртящият се лист“ изглеждаше до голяма степен безполезен. Беше
отморяващо да оставя съзнанието си да се избистри и изпразни и след това да се носи с
лекота, да прескача от едно нещо на следващото. Но като изключим, че ми помагаше да
намирам отговорите на въпросите на Темпи ей така, от нищото, изглеждаше, че от него няма
практическа полза. Беше като мисловен еквивалент на номер с карти.
На осмия ден от пътуването тялото вече не ме болеше постоянно. Тогава Темпи добави
нещо ново. След като изпълнехме движенията на кетан, двамата се биехме. Беше трудно,
защото точно тогава бях най-уморен. Но след двубоя винаги сядахме, почивахме си и
обсъждахме летхани.
— Защо се усмихваше, докато се биехме днес? — попита ме веднъж адемецът.
— Защото бях щастлив.
— Двубоят ли ти хареса?
— Да.
— Това не е летхани. — Темпи излъчваше неодобрение.
Обмислих за момент следващия си въпрос.
— Трябва ли човек да се наслаждава на боя?
— Не. Трябва да ти доставя удоволствие да постъпваш правилно и в съответствие с
летхани.
— А ако летхани изисква от мен да се бия? Не трябва ли да изпитвам удоволствие от боя?
— Не. Трябва да изпитваш удоволствие от следването на летхани. Ако се биеш добре,
трябва да се гордееш, защото правиш нещо добре. Самият бой трябва да те кара да изпитваш
само чувство за дълг и тъга. Битката доставя удоволствие единствено на варварите и на
безумците. Който обича самата битка, е изоставил летхани.
На единадесетия ден Темпи ми показа как да включа меча си в кетан. Първото нещо,
което научих, бе колко бързо мечът става тежък като желязо, когато го държиш с изпъната
напред ръка.
С бойните тренировки и добавянето на меча всеки цикъл ни отнемаше близо два часа и
половина. Въпреки това неизменно се придържахме към графика си. Три цикъла преди обяд,
три цикъла следобед. Общо петнайсет часа. Усещах как тялото ми заяква и става бързо и
жилаво като това на Темпи.
И така, продължавахме да бягаме, аз продължавах да уча, а Хаерт се приближаваше все
повече и повече.
110.
Красота и клони
Докато пътувахме, минавахме набързо през градове, като спирахме само за храна и вода.
За мен околният пейзаж беше като размазано петно. Съзнанието ми беше съсредоточено
върху кетан, летхани и езика, който учех.
Пътят ставаше все по-тесен с приближаването ни към подножието на Стормуол. Земята
беше камениста и неравна, а пътят започна да се вие като змия, докато заобикаляше
задънени каньони, стръмнини и сипеи от натрошени скали. Въздухът се промени и стана по-
студен, отколкото очаквах, че може да бъде през лятото.
Пътуването ни продължи петнайсет дни. По моя преценка за това време изминахме
близо петстотин километра.
Хаерт беше първият адемски град, който някога бях виждал, и за моето неопитно око той
почти не приличаше на такъв. Нямаше главна улица, покрай която да са наредени магазини
и къщи. Сградите, които видях, бяха на голямо разстояние една от друга, имаха странна
форма и бяха построени така, че да следват естествената извивка на земята, сякаш за да
бъдат скрити.
Не знаех, че силните бури, които бяха дали името на това място 1, тук бяха често срещно
явление. Внезапните, променливи ветрове биха съборили всяка стърчаща сграда с остри ъгли
като квадратните дървени къщи, характерни за ниските земи.
Вместо това адемците строяха разумно, като гледаха да запазят сградите си от климата.
Къщите бяха построени под закрилата на хълмовете или покрай защитените от вятъра стени
на скалите. Някои бяха вкопани в земята. Други бяха издълбани в отвесните каменни скали.
Някои не се забелязваха, освен ако човек не застанеше точно до тях.
Единственото изключение беше група от ниски каменни сгради, скупчени близо една до
друга на известно разстояние от пътя.
Спряхме пред най-голямата от тях. Темпи се обърна с лице към мен, докато неспокойно
подръпваше кожените ремъци, пристягащи ръкавите на червените му наемнически дрехи
към ръцете.
— Трябва да отида да се представя пред Шехин. Може да мине известно време.
Безпокойство. Съжаление. Трябва да ме чакаш тук, може би дълго. — Езикът на тялото му
казваше повече, отколкото думите. „Не можеш да влезеш вътре с мен, защото си
варварин.“
— Ще почакам — уверих го аз.
Той кимна и влезе, като се обърна да ме погледне, преди да затвори вратата след себе си.
Огледах се наоколо и видях няколко човека, които мълчаливо се занимаваха с
ежедневните си задължения — една жена носеше кошница, момче водеше вързана на въже
коза. Сградите бяха построени от същия груб камък, който изпълваше околността, и се
смесваха с пейзажа. Небето беше мрачно и добавяше още един оттенък на сивото към
картината.
Вятърът духаше навсякъде, свиреше край ъглите и разлюляваше тревата. За момент се
замислих дали да не си сложа шаеда, но после се отказах. Въздухът тук беше по-разреден и
по-хладен. Но лятото не бе свършило и слънцето все още бе топло.
Мястото беше странно спокойно — нямаше я врявата и вонята, типични за по-големите
градове. Нямаше тропот на копита върху паветата, нито търговци с каруци, които да хвалят
стоките си. Можех да си представя как човек като Темпи е израснал на такова място,
попивайки спокойствието, докато то го бе изпълнило изцяло, и накрая го бе взел със себе си,
когато бе поел по широкия свят.
Тъй като нямах какво да правя, насочих вниманието си към близката сграда. Тя беше
изградена от различни парчета камък, напаснати едно към друго във формата на трион.
Когато погледнах по-отблизо, с изненада установих, че помежду им няма хоросан. Почуках
върху тях, като за момент се зачудих дали това не е един-единствен каменен блок, който е
така издялан, че да прилича на много камъни, подредени един върху друг.
Чух глас зад мен да казва на адемски:
— Какво мислиш за стената ни?
Обърнах се и видях възрастна жена с типичните за адемците светлосини очи. Лицето ѝ
беше безстрастно, но чертите ѝ бяха добродушни и благи. Носеше жълта, грубо изплетена
вълнена шапка, нахлупена върху ушите. Русата коса, подаваща се изпод нея, бе започнала да
побелява. След цялото време, което бях прекарал с Темпи, бе странно да видя адемец, който
да не носи червени наемнически дрехи и да не носи меч. Тази жена беше облечена в широка
бяла риза и ленени панталони.
— Не е ли възхитителна нашата стена? — попита тя, а ръката ѝ направи жест за лека
веселост, любопитство. — Харесва ли ти?
— Мисля, че е красива — отвърнах аз на адемски, като внимавах да я погледна в очите
само за миг.
— Красива? — Ръката ѝ се наклони в непознат за мен жест.
— Простите и функционални неща имат своята красота — съвсем леко повдигнах рамене
аз.
— Може би бъркаш думата — каза тя. Меко извинение. — Красиво е цветето, красива е
някоя жена или скъпоценен камък. Може би си искал да кажеш „полезна“. Стената е
полезна.
— Полезна, но и красива.
— Може би едно нещо става красиво, когато е използвано.