Затворих очи и се сбогувах с нея с малко думи и много целувки.
След това си тръгнах. Иска ми се да мога да кажа, че не съм се обърнал назад, но това
няма да е истина. Гледката почти разби сърцето ми. Фелуриан изглеждаше толкова малка до
огромните сиви камъни. За малко щях да се върна, за да я целуна още веднъж и да се
сбогувам с нея за последно.
Но знаех, че ако се върна, никога няма да успея да си тръгна отново. Някак си продължих
да вървя.
Когато се обърнах да погледна отново, нея вече я нямаше.
107.
Огън
Стигнах до странноприемницата „За няколко пенита“ дълго след като слънцето беше
залязло. От огромните ѝ прозорци се лееше светлината на лампите, а отвън бяха вързани
една дузина коне, които дъвчеха от торби с храна. Вратата беше отворена и хвърляше
разкривен правоъгълник от светлина върху тъмната улица.
Но нещо не беше наред. Не се чуваше оживената глъчка, която беше обичайна за пълна
странноприемница през нощта. Не се чуваше и една дума, нито шепот дори.
Разтревожен, пристъпих по-близо. Всички истории за фае, които някога бях чувал,
прелетяха през главата ми. Дали не бяха минали години? Десетилетия?
Или имаше неприятности от по-обикновено естество? Може би бандитите са били
повече, отколкото мислехме? Може би, когато са се върнали и са намерили лагера си
разрушен, те са дошли тук да създават проблеми?
Промъкнах се по-близо до прозореца; надникнах вътре и видях каква е истината.
В странноприемницата имаше четирийсет-петдесет души. Те седяха край масите, на
пейките или наредени около бара. Всички погледи бяха насочени към камината.
Пред нея седеше Мартен и бавно отпиваше от напитката си.
— Не можех да извърна очи — продължи той. — Не исках да го направя. Тогава Квоте
застана пред мен, скривайки я от погледа ми, и за миг бях освободен от магията ѝ. Бях
покрит с толкова дебел слой студена пот, че имах чувството, че някой е изсипал кофа вода
върху ми. Опитах се да го дръпна назад, но той се отскубна от ръцете ми и се затича към нея.
— На лицето на Мартен се изписа съжаление.
— Как така не е успяла да докопа адемеца и онзи едрия? — попита един мъж с лице като
на ястреб, който седеше близо до ъгъла на камината. Той потупа с пръсти очукания калъф на
цигулката си. — Ако наистина сте я видели, всички щяхте да се затичате подире ѝ.
В стаята се разнесе одобрителен шепот.
Тогава от една близка маса заговори Темпи — кървавочервената му риза се забелязваше
отдалеч.
— Когато бях малък, се обучавах на самоконтрол. — Той вдигна ръка и я сви в юмрук, за
да илюстрира думите си. — Да потискам болката, глада, жаждата, умората. — Поклащаше
глава след всяко едно от изброените неща, за да покаже, че го е овладял. — А жените. — На
лицето му се появи съвсем лека усмивка и той отново разтърси юмрук, но този път с далеч
по-малка убеденост от преди. — Нека да кажа следното. Ако Квоте не беше отишъл, може би
аз щях да го направя.
Мартен кимна.
— Що се касае до нашия едър приятел… — Той се прокашля и посочи към другия край
на стаята. — Хеспе го убеди да остане.
Думите му бяха последвани от нов смях. След като се поогледах малко, открих къде
седяха Дедан и Хеспе. Дедан беше станал аленочервен. Хеспе беше сложила собственически
ръката си върху крака му. Тя се усмихна прикрито, но доволно.
— На следващия ден го търсихме — продължи Мартен, когато вниманието на хората в
стаята отново се насочи към него. — Вървяхме през гората по следите му. Намерихме меча
му на около километър от вира. Несъмнено го беше изгубил, докато бързаше да я догони.
Плащът му висеше на един клон недалеч от там.
Мартен вдигна опърпания плащ, който бях купил от калайджията. Наметалото
изглеждаше така, сякаш го бе изтръгнал от зъбите на побесняло куче.
— Беше се закачил на клона. Сигурно е предпочел да се освободи от него, вместо да я
изпусне от поглед. — Той разсеяно опипа разкъсаните краища на плаща. — Ако платът беше
по-здрав, Квоте може би щеше да е с нас тази вечер.
Винаги усещам кога е подходящият момент да се появя на сцената. Пристъпих през
вратата и почувствах как всички погледи се обръщат към мен.
— Намерих си по-добро наметало — казах аз, — направено от ръцете на Фелуриан. И
имам история за разказване. История, която ще разправяте и на децата на вашите деца —
усмихнах се аз.
Настъпи моментно мълчание, последвано от невероятна врява, когато всички заговориха
едновременно.
Другарите ми ме гледаха смаяно и не можеха да повярват на очите си. Дедан пръв дойде
на себе си и след като се приближи до мен, ме изненада с груба прегръдка с едната си ръка.
Едва тогава забелязах, че другата му ръка виси на превръзка през врата. Погледнах го
въпросително.
— Да не би да си имал неприятности? — попитах го аз, докато стаята наоколо бе
изпълнена с хаотичен шум.
Дедан поклати глава.
— Хеспе — простичко отвърна той. — Тя не прие много добре мисълта, че съм готов да
се затичам след онази фае. Един вид успя… да ме убеди да остана.
— Счупила ти е ръката?
Спомних си, че когато за последен път го зърнах, Хеспе го беше притиснала към земята.
Едрият мъж сведе поглед към краката си.
— Тя просто я държеше, докато аз се опитвах да се отскубна. — Той се усмихна леко
смутено. — Предполагам, че може да се каже, че я счупихме заедно.
Потупах го по здравото рамо и се засмях.
— Това е мило, наистина трогателно. — Готвех се да продължа, но усетих, че стаята е
утихнала.
Всички ни гледаха. Всички гледаха мен.
Докато наблюдавах тълпата, внезапно се почувствах дезориентиран. Как можех да
обясня…?
Вече ви споменах, че не знаех колко време съм прекарал във Фае. Но трябва да е било
много, много дълго. Бях живял в онзи странен свят толкова дълго, че бях започнал да се
чувствам уютно там.
Сега, когато се бях върнал в света на смъртните, това претъпкано помещение ми
изглеждаше чудновато. Колко странно бе да си в сграда вместо под откритото небе.
Дървените пейки и маси от дебели дъски ми се струваха толкова примитивни и груби.
Светлината на лампите ми изглеждаше неестествено ярка и пронизваща.
От много дълго не бях имал никаква друга компания освен Фелуриан и хората около мен
сега ми се виждаха особени в сравнение с нея. Бялото в очите им ме плашеше. Миришеха на
пот, коне и горчиво желязо. Гласовете им бяха резки и остри. Стойките им — сковани и
непохватни.
Но това беше само повърхността на нещата. Чувствах се не на място в собствената си
кожа. Бях силно раздразнен, че трябва отново да нося дрехи, и не исках нищо повече от това
да съм гол и да се чувствам удобно. Усещах ботушите си като някакъв затвор. По дългия път
към „За няколко пенита“ трябваше да се боря през цялото време с желанието си да ги сваля.
Когато огледах лицата наоколо, видях една млада жена, която беше не повече от
двайсетгодишна. Тя имаше мило лице и ясни сини очи. Устните ѝ бяха съвършени за
целуване. Направих крачка към нея, като наистина възнамерявах да хвана ръката ѝ и да…
В мига, в който протегнах ръка да я погаля по шията, внезапно се спрях и главата ми се
замая от нещо, което много наподобяваше на световъртеж. Нещата тук бяха различни.
Мъжът, който седеше до жената, очевидно беше нейният съпруг. Това беше важно, нали? Но
този факт ми се струваше много смътен и далечен. Защо вече не целувах тази жена? Защо не
бях гол, не ядях теменужки и не свирех музика под открито небе?
Отново огледах стаята и всичко ми се стори ужасно нелепо. Всички тези хора, седящи на
пейките, облечени в много слоеве дрехи и хранещи се с ножове и вилици. Това ми се стори
толкова безсмислено и изкуствено. Беше и неимоверно смешно. Сякаш играеха някаква игра,
а дотогава не го бях осъзнавал. Беше като шега, която дотогава не бях разбирал.
И тогава се разсмях. Смехът ми не беше силен, нито пък особено продължителен, но
беше остър, необуздан и изпълнен със странна наслада. Не беше човешки смях и
преминаваше през тълпата като вятър през жита. Онези, които бяха достатъчно близо, за да
го чуят, се размърдаха на столовете си — някои ме погледнаха с любопитство, други със
страх. Трети потрепериха и отказаха да ме погледнат в очите.
Реакцията им ме потресе и аз положих усилие да се овладея. Поех си дълбоко дъх и
затворих очи. Мигът на странна дезориентация отмина, макар че продължавах да усещам