Спях много, но се будех често, защото непрекъснато сънувах кошмари. Някои от тях бяха
толкова ярки, че беше невъзможно да ги забравя. Сънувах предимно родителите си и
трупата. Най-лоши бяха онези, в които се събуждах, без да помня какво съм сънувал, само
със силна болка в гърдите и празнота в главата като кървава дупка, останала от липсващ зъб.
Първия път, когато се събудих по този начин, Фелуриан беше там и ме наблюдаваше.
Изражението ѝ беше толкова нежно и загрижено, че очаквах да започне да ми шепне и да
гали косата ми, както бе сторила Аури в стаята ми преди месеци.
Но Фелуриан не направи нищо такова.
— добре ли си? — попита тя.
Нямах отговор на този въпрос. Съзнанието ми беше замъглено и объркано от спомените
и от мъката, която изпитвах. Тъй като не бях сигурен, че няма да избухна в сълзи, ако
заговоря, предпочетох само да поклатя глава.
Фелуриан се наведе, целуна ме по ъгълчето на устата, изгледа ме продължително и
отново седна. После отиде до вира и ми донесе да пия вода от шепите ѝ.
През следващите дни тя не ме притискаше с въпроси и не се опитваше да ме накара да
говоря. Понякога пробваше да ми разказва истории, но аз не можех да се съсредоточа да ги
слушам и затова ми се струваха по-безсмислени от всякога. Някои части от тях ме караха да
плача неудържимо, макар в тях да нямаше нищо тъжно.
Веднъж, когато се събудих, нея я нямаше. Върна се часове по-късно, носейки странен
зелен плод, по-голям от главата ми. Усмихна ми се срамежливо и ми го подаде, като ми
показа как да обеля тънката му кора, за да разкрия оранжевата му месеста вътрешност. Тя
беше кашеста и много сладка, делеше се на спираловидни части.
Ядяхме мълчаливо, докато накрая не остана нищо друго освен една кръгла, твърда и
хлъзгава семка.
Беше тъмнокафява и толкова голяма, че не можех да я хвана с една ръка. Фелуриан я
счупи с камък с малко театрален жест и ми показа, че вътрешността ѝ е суха като печен
орех. Изядохме и нея. Вкусът ѝ беше особен и лютив — малко напомняше на пушена сьомга.
Вътре в нея беше сгушено още едно семе — бяло като кост и с размера на топче за игра.
Фелуриан го даде на мен. Беше сладко като захар и лепкаво като карамел.
Веднъж ме остави сам в продължение на часове, за да се върне накрая с две кафяви
птици — държеше внимателно по една във всяка ръка. Бяха по-малки от врабчета и имаха
поразителни тревистозелени очи. Остави ги върху възглавниците, близо до мястото, където
лежах, и когато им подсвирна, те запяха. Не откъслечни птичи трели — те пееха истинска
мелодия. Четири куплета с припев между тях. Първо пееха заедно, а после в хор.
Един път се събудих и Фелуриан ми даде да пия от кожена чаша. Напитката ухаеше на
теменужки и нямаше никакъв вкус, но в устата си я почувствах бистра, топла и чиста, сякаш
пиех лятна слънчева светлина.
Друг път ми даде гладък червен камък, от който усетих топлина в ръката си. След
няколко часа той се пукна като яйце и от него се показа създание, подобно на миниатюрна
катеричка, което ми изцвърча ядосано, преди да избяга.
Веднъж се събудих и Фелуриан не беше наблизо. Огледах се наоколо и я видях да седи
край водата, обгърнала с ръце колената си. С мъка успях да различа тихата песен на
сподавените ѝ ридания.
Спях и се събуждах. Тя ми подари пръстен, направен от лист, грозд от златисти, горски
плодове и цвете, което се отваряше и затваряше, когато го докоснеш с пръст…
А веднъж, когато се стреснах насън и се събудих с болка в гърдите и с мокро лице,
Фелуриан протегна ръка и я сложи върху моята. Жестът ѝ беше толкова колеблив, а лицето ѝ
— толкова загрижено, че човек би си помислил, че никога преди не е докосвала мъж. Сякаш
се страхуваше, че мога да се счупя, да изгоря или да я ухапя. Хладната ѝ длан постоя
известно време върху моята, лека като нощна пеперуда. Тя нежно стисна ръката ми, изчака и
след това се отдръпна.
Тогава това ми се видя странно. Но съзнанието ми беше твърде объркано и замъглено от
мъка, за да мисля ясно. Едва сега, когато се връщам към този момент, осъзнавам какво се е
случвало. Тя се е опитвала да ме утеши с цялата непохватност на неопитен влюбен и не е
имала и най-малката представа как да го направи.
И все пак времето лекува всичко. Сънищата ми спряха. Апетитът ми се възвърна. Умът
ми се изясни достатъчно, за да започна да се закачам с Фелуриан. Скоро след това се
възстанових достатъчно, за да започна и да флиртувам. Когато това стана, нейното
облекчение беше осезаемо, сякаш тя не можеше да установи връзка със същество, което не
иска да я целуне.
Последно се върна любопитството ми — най-сигурният знак, че отново съм самият себе
си.
— Така и не те попитах как минаха последните приготовления по шаеда — казах аз.
— готов е! — възкликна тя и лицето ѝ просветна.
Видях гордостта в очите ѝ. Тя ме хвана за ръка и ме поведе към края на шатрата.
— с желязото не беше лесно, но го направих. — Тя тръгна напред, после спря. — можеш
ли да го намериш?
Огледах се продължително и внимателно. Въпреки че ме беше научила какво трябва да
търся, мина доста време, преди да открия неуловимата дълбочина в тъмната форма на едно
близко дърво. Протегнах се и издърпах шаеда от сянката, която го скриваше.
Фелуриан скочи към мен засмяна, сякаш току-що бях спечелил някаква игра. Тя ме
прегърна през врата и ме целуна, събрала палавостта на цяла дузина деца.
Никога преди това не ми бе позволявала да нося шаеда и сега възхитено го метна върху
голите ми рамене. Той нямаше почти никакво тегло и беше по-мек от най-пищното кадифе.
Чувствах се така, сякаш съм облечен в топъл бриз — същия онзи, който ме бе докоснал на
тъмната горска поляна, където Фелуриан ме бе отвела да събираме сенките.
Мислех да отида до горския вир, за да огледам отражението си във водата, но Фелуриан
се хвърли върху мен, блъсна ме на земята и ме възседна, а шаедът ми се разстла под нас като
дебело одеяло. Тя хвана краищата му и ги уви около нас, след това целуна гърдите и шията
ми. Езикът ѝ пареше върху кожата ми.
— така — прошепна тя в ухото ми — всеки път, когато се увиеш в своя шаед, ще си
мислиш за мен. когато той те докосва, ще си спомняш моя допир. — Тя бавно се размърда
върху мен, отривайки голото си тяло в моето. — сред всички други жени ще си спомняш за
Фелуриан и ще се върнеш.
* * *
След това разбрах, че времето ми в света на Фае е към своя край. Думите на Ктаех бяха
залепнали за мислите ми като репеи и ме подтикваха да се върна обратно в човешкия свят.
Фактът, че без да разбера, съм бил на един хвърлей камък от мъжа, убил родителите ми, бе
оставил горчив вкус в устата ми, който дори и целувките на Фелуриан не можеха да заличат.
А онова, което Ктаех беше казал за Дена, продължаваше да се върти непрестанно в главата
ми.
Един ден се събудих със съзнанието, че моментът е настъпил. Станах, подредих пътната
си торба и се облякох за пръв път сякаш от векове насам. Изпитах странно усещане при
допира на дрехите до кожата ми след цялото това време. Колко дълго бях отсъствал?
Прокарах пръсти през брадата си и отхвърлих тази мисъл. Беше безсмислено да гадая, след
като съвсем скоро щях да узная отговора.
Обърнах се и видях Фелуриан, която стоеше в средата на шатрата с натъжено лице. За
миг помислих, че ще се възпротиви на тръгването ми, но тя не го направи. Приближи се до
мен и закопча шаеда ми. С това ми напомни за майка, която облича добре детето си, за да го
предпази от студа. Дори и пеперудите, които я следваха, изглеждаха потънали в меланхолия.
Фелуриан ме води през гората в продължение на часове, докато стигнахме до два високи
сиви камъка. Тя вдигна качулката на шаеда ми и ме накара да затворя очи. След това за
кратко вървяхме в кръг и аз почувствах едва доловима промяна във въздуха. Когато отворих
очи, разбрах, че гората вече не е тази, през която вървях само допреди броени мигове.
Странното напрежение във въздуха бе изчезнало. Това беше светът на смъртните.
Обърнах се към Фелуриан.
— Милейди — казах аз, — нямам нищо, което да ти дам, преди да се разделим.
— с изключение на обещанието ти да се върнеш — Гласът ѝ беше нежен като лилия, но с
лека предупредителна нотка.
— Исках да кажа, че нямам какво да ти подаря, милейди — усмихнах се аз.
— с изключение на спомените — рече тя и се наведе по-близо.
Затворих очи и се сбогувах с нея с малко думи и много целувки.