разказва за празни стаи, студено легло и загубата на любовта.
Без да правя пауза, продължих с „Теменужката чака да ѝ дойде времето“, а след това и с
„Вятърът духа на запад, към дома“. Последната песен беше любимата на майка ми и аз
заплаках.
След това изсвирих песента, която се крие в центъра на моята същност — онази
безсловесна музика, която е спотаена в тайните места на сърцето ми. Изсвирих я
внимателно, като бавно и тихо дърпах струните в тъмното мъртвило на нощта. Иска ми се да
мога да кажа, че тази песен е радостна, че е нежна и ведра, но тя не е такава.
Накрая спрях да свиря. Върховете на пръстите ми пареха и ме боляха. Беше минал цял
месец, откакто бях свирил за последен път, и кожата им беше загубила твърдостта и
безчувствеността си.
Вдигнах очи и видях, че Вашет е дръпнала шаеда ми встрани и ме наблюдава. Луната
беше увиснала зад гърба ѝ и не можех да видя изражението върху лицето ѝ.
— Ето защо нямам ножове вместо ръце, Вашет — тихо казах аз. — Това съм аз, какъвто
съм.
122.
Заминаване
На следващата сутрин се събудих рано, хапнах набързо и се върнах обратно в стаята си,
докато по-голямата част от учениците в училището още се протягаха в леглата си.
Метнах лютнята и пътната си торба на рамо. Увих се в шаеда, уверих се, че всичко, което
ми е нужно — червеният конец, восъчната кукла, парчето желязо, шишенцето с вода, — е
напъхано на подходящите места в джобовете ми. След това сложих качулката на шаеда си,
излязох от училището и се отправих към дома на Вашет.
Тя отвори вратата между второто и третото почукване. Не беше облякла ризата си и
застана на вратата с голи гърди. Огледа ме многозначително и забеляза наметалото, пътната
торба и лютнята ми.
— Това май наистина е утро за посещения — каза тя. — Влизай. Толкова рано вятърът е
мразовит.
Влязох вътре, спънах се на прага и ми се наложи да се хвана за рамото на Вашет, за да
запазя равновесие. Докато правех това, ръката ми несръчно се закачи в косата ѝ.
Тя разтърси глава, докато затваряше вратата след себе си. Без да се безпокои, че е
полугола, хвана косата си и започна да сплита половината от нея в къса и стегната плитка.
— Слънцето едва бе изгряло тази сутрин, когато Пенте почука на вратата ми —
разговорливо подхвана тя. — Знаеше, че съм ти ядосана. И макар да не ѝ бе известно какво
си направил, говори от твое име. — Държейки плитката с една ръка, взе парче червен конец
и я върза с него. — След това, преди още да съм успяла да затворя вратата, ме посети
Карсерет. Тя ме поздрави, че най-сетне съм се държала с теб така, както заслужаваш.
Вашет хвана другата половина от косата си и пръстите чевръсто започнаха да сплитат и
нея.
— И двете ме подразниха. Не е тяхна работа да говорят с мен за моя ученик. — Тя
завърза и втората плитка. — След това си казах: „Чие мнение уважаваш повече?“
Погледна ме, превръщайки думите си във въпрос, на който да отговоря.
— Уважаваш повече собственото си мнение — отвърнах аз.
— Напълно прав си — широко се усмихна тя. — Но Пенте не е съвсем глупава. А
Карсерет може да се гневи като мъж, когато ѝ дойде настроението.
Взе едно дълго парче тъмна коприна и го уви около тялото си, над раменете и през
голите си гърди, като така ги повдигна и пристегна. След това подпъхна края на плата и той
някак остана здраво закачен. Бях я виждал няколко пъти преди да прави същото, но за мен
все още бе загадка как го постига.
— И какво реши? — попитах аз.
Вашет нахлузи кървавочервената риза през главата си.
— Ти все още си загадка — отвърна тя. — Едновременно кротък и обезпокоителен, умен
и глупав. — Главата ѝ се подаде през яката на ризата и тя ме погледна сериозно. — Но
онези, които унищожават загадките, защото не могат да ги решат, са напуснали пътя на
летхани. Аз не съм такава.
— Радвам се, че е така — признах аз. — Нямаше да ми е приятно да напусна Хаерт.
Тя повдигна вежди при тези мои думи.
— Мисля, че наистина е така. — Посочи калъфа на лютнята, който беше преметнат през
рамото ми. — Остави това тук, иначе хората ще започнат да говорят. Остави и торбата си.
Можеш да ги отнесеш в стаята си по-късно. — Погледна ме замислено. — Но вземи
наметалото. Ще те науча как да се биеш, когато го носиш. Такива неща могат да са полезни,
но само ако успееш да направиш така, че да не се спъваш в тях.
* * *
Върнах се към обучението си, все едно почти нищо особено не се е случило. Вашет ми
показваше как да избягвам да се спъвам и наметалото си. Как то може да бъде използвано за
пристягане на оръжието или за обезоръжаване на онези, които са непредпазливи. Тя
отбеляза, че наметалото ми е много фино, здраво и трайно, но, изглежда, така и не забеляза
нещо необичайно в него.
Дните отминаваха. Продължавах да тренирам със Селийн и накрая научих как да
защитавам скъпоценната си мъжественост от всички видове необичайни атаки. Постепенно
придобих достатъчно умения и станахме почти равностойни в двубоите си, като ту аз
печелех, ту тя.
Дори имах няколко разговора с Пенте по време на храненията и се радвах много, че има
още един човек, който от време на време да ми се усмихва.
Но вече не се чувствах спокоен в Хаерт. Бях се доближил само на косъм до истинска
катастрофа.
Всеки път, когато разговарях с Вашет, премислях по два пъти, преди да изрека дадена
дума. А в някои случаи и по три пъти.
И въпреки че Вашет отново се бе върнала към киселата си, макар и усмихната същност,
от време на време я хващах да ме наблюдава с мрачно лице и напрегнат поглед.
Докато дните отминаваха, напрежението помежду ни постепенно намаля, изчезна като
синините по лицето ми. Иска ми се да мисля, че накрая щеше да се изпари напълно. Но не
ни беше дадено достатъчно време за това.
* * *
Дойде ми като гръм от ясно небе.
Вашет отвори вратата след почукването ми. Но вместо да излезе навън, застана на прага.
— Изпитът ти е утре — обяви тя.
За миг не разбрах за какво говори. Бях се съсредоточил толкова много в упражняването
на меча, тренировките със Селийн, езика и летхани. Почти бях забравил каква е крайната
цел на всичко това.
Почувствах как гърдите ми се изпълват с внезапно вълнение, последвано от студен възел
в стомаха.
— Утре? — глупаво повторих аз.
Тя кимна и слабо се усмихна на изражението ми. Унилият ѝ отговор не ми помогна
особено да се успокоя.
— Толкова скоро?
— Шехин смята, че така ще е най-добре. Ако изчакаме още един месец, може да завали
първият сняг и да ти попречи да си тръгнеш свободно.
Поколебах се и след това отбелязах:
— Не ми казваш цялата истина, Вашет.
Последва още една слаба усмивка и леко свиване на рамене.
— За това си прав, макар че Шехин наистина мисли, че не е разумно да чакаме повече.
Очарователен си по своя варварски начин. Колкото по-дълго останеш тук, толкова повече
хора ще започнат да се отнасят добре с теб…
Почувствах как студенината в стомаха ми се настанява по-дълбоко.
— И ако ще ме осакатявате, ще е по-добре това да стане, преди повече хора да разберат,
че аз всъщност съм истински човек, а не някакъв варварин без лице — довърших рязко аз,
макар и не толкова рязко, колкото ми се искаше.
Тя сведе поглед и кимна.
— Не си го чул, но преди два дни Пенте е насинила окото на Карсерет, защото са се
скарали заради теб. Селийн също е започнала да те харесва и говори за теб на другите деца.
Наблюдават те иззад дърветата, докато тренираш. — Замълча за момент. — А има и други.
След всичкото време, прекарано с нея, познавах Вашет достатъчно добре, за да разбера
какво означава краткото ѝ мълчание. Внезапно мълчаливото ѝ настроение и
неподвижността ѝ ставаха много по-понятни.
— Шехин трябва да се погрижи по най-добрия възможен начин за интересите на
училището — продължи тя. — Трябва да реши, както си му е редът. Не може да си позволи
да се колебае само защото няколко човека те харесват. Същевременно, ако вземе правилно
решение, но мнозина в училището са недоволни от него, това също няма да е добре. — Тя
отново сви рамене. — И така…
— Готов ли съм?
Вашет дълго мълча.
— Отговорът на този въпрос не е лесен — отвърна накрая. — Да бъдеше поканен в
училището не е само въпрос на умения. Това е проверка как се приспособяваш и доколко си
подходящ. Ако някой от нас се провали, ние можем да опитаме отново. Темпи се яви на