подходящ. Ако някой от нас се провали, ние можем да опитаме отново. Темпи се яви на
изпита четири пъти, преди да бъде приет. Ти ще имаш само една възможност. — Тя вдигна
поглед към мен. — И независимо дали си готов или не, времето настъпи.
123.
Въртящият се лист
На следващата сутрин Вашет дойде да ме вземе точно когато довършвах закуската си.
— Хайде — подкани ме тя, — Карсерет цяла нощ се е молила да има буря, но вместо
това само подухва.
Не знаех какво има предвид тя, но нямах и желание да питам. Върнах дървената си чиния
и когато се обърнах, видях Пенте с малко жълтеникаво натъртване върху челюстта.
Тя не каза нищо, а само стисна ръцете ми, открито изразявайки подкрепата си. След това
ме прегърна силно. С изненада установих, че главата ѝ стига едва до гърдите ми. Бях
забравил колко е дребна. Столовата бе дори по-тиха от обикновено и макар никой да не ме
зяпаше откровено, всички ме наблюдаваха.
Вашет ме поведе към малкия парк, където се бяхме срещнали за пръв път, и двамата
започнахме обичайното си разтягане за гъвкавост. Познатите движения ме успокоиха и
трескавата ми тревожност утихна до смътно безпокойство. Когато свършихме, Вашет ме
отведе в скритата долина на дървото меч. Не бих изненадан. Къде ли другаде можеше да се
проведе изпитът?
Имаше десетина души, които стояха на групички в полето около дървото. Повечето от тях
бяха облечени в червени наемнически дрехи, но видях и трима, облечени в по-светли дрехи.
Предположих, че са важни членове на общността или може би пенсионирани наемници,
които все още принадлежат към училището.
Вашет посочи дървото. В началото помислих, че ми обръща внимание на движението му.
Както тя спомена, денят беше доста ветровит и клоните се люлееха лудешки във въздуха.
Тогава забелязах проблясък на метал върху ствола му. Когато погледнах по-внимателно,
забелязах, че към дънера е привързан меч.
Сетих се как Селийн танцуваше между острите листа, за да плесне ствола на дървото.
Разбира се.
— Около основата на дървото има няколко предмета — обясни Вашет. — Твоето
изпитание е да отидеш дотам, да избереш един и да го донесеш.
— Това ли е изпитанието? — попитах аз и гласът ми прозвуча малко по-остро, отколкото
исках. — Защо не ми каза?
— Защо не ме попита? — сухо отвърна тя, след което нежно ме хвана за ръката и добави:
— Щях да го направя. Накрая. Но ако ти бях казала твърде рано, щеше да опиташ да го
направиш и щеше да се нараниш.
— Е, тогава значи трябва да благодаря на бога, че сме го запазили за днес — заядох се аз
и после въздъхнах. Смирено извинение. — Какво ще стане, ако вляза там и бъда нарязан на
парчета?
— Порязванията са почти сигурни — обясни тя и дръпна яката на ризата си, за да
разкрие два познати бледи и тънки белега върху рамото ѝ. — Въпросът е колко ще са те,
къде ще се намират и как ще се държиш ти. — Тя дръпна яката си обратно. — Порязванията
от листата не са дълбоки, но пази лицето и врата си — местата, където кръвоносните съдове
и сухожилията са близо до кожата. Порязвания по гърдите и ръцете могат лесно да бъдат
излекувани, но с отрязаното ухо не е така.
Наблюдавах как вятърът подхвана клоните на дървото и те започнаха да вършеят бясно.
— А какво пречи човек да пропълзи на лакти и колене до там?
— Гордостта — отвърна тя и очите ѝ огледаха лицето ми. — Ще бъдеш ли запомнен като
човека, който е пълзял по време на своето изпитание?
Кимнах разбиращо. Това се отнасяше особено силно за мен. Като варварин имах двойно
повече основания да се докажа.
Отново погледнах дървото. Разстоянието от краищата на биещите клони до ствола беше
десетина метра. Спомних си за белезите, които бях видял по тялото на Темпи и по лицето на
Карсерет.
— Значи това е проверка на самообладанието — казах аз. — Изпитание на гордостта.
— Това е изпитание на много неща — обясни Вашет. — Поведението ти е от голямо
значение. Можеш да вдигнеш ръце над лицето си и да се втурнеш напред. В крайна сметка
най-бързият път е правата линия. Но какво ще покаже това за теб? Дали си бик, който
атакува сляпо напред? Животно, в което няма финес и грациозност? — Тя поклати глава и се
намръщи. — Очаквам нещо повече от мой ученик.
Присвих очи и се опитах да видя какви са останалите предмети, наредени около дървото.
— Предполагам, че не ми е позволено да те попитам кой е правилният избор.
— Има много правилни и много неправилни избори. За всеки е различно. Предметът,
който донесеш, разкрива много — сви рамене тя. — Шехин ще вземе предвид всички тези
неща, преди ди реши дали трябва да бъдеш приет в училището.
— Ако Шехин е тази, която решава, защо са тук всички останали?
Вашет се усмихна пресилено и аз видях, че дълбоко в очите и се таи тревога.
— Шехин не представлява цялото училище. — Тя посочи адемците, които стояха встрани
от дървото меч. — Още по-малко пък представлява пътя на Латантха в неговата цялост.
Огледах се и осъзнах, че няколкото ризи с различен от червеното цвят не бяха просто
светли, а всъщност бели. Това бяха ръководителите на други училища. Бяха пътували до тук,
за да видят как варваринът ще се справи със своето изпитание.
— Това обичайно ли е? — попитах аз.
Тя поклати глава.
— Мога да се престоря, че нямам представа, но подозирам, че Карсерет е разпространила
слуха.
— Могат ли да отхвърлят решението на Шехин? — попитах аз.
— Не. — Тя отново поклати глава. — Това е нейното училище и решението е нейно.
Никой няма да оспори правото ѝ да реши. — Ръката край тялото ѝ направи движение. Все
пак.
— Много добре — казах аз.
Вашет се пресегна и хвана ръката ми между дланите си, стисна я и след това я пусна.
Отправих се към дървото меч. За момент вятърът утихна и гъстата плетеница от увиснали
клони ми напомни за дървото където бях срещнал Ктаех. Мисълта за това не беше
успокоителна.
Наблюдавах въртящите се листа и се опитвах да не мисля за остротата им. Как биха
разрязали месото ми. Как биха се плъзнали през тънката кожа на ръцете ми, за да разрежат
фините сухожилия отдолу.
Разстоянието от края на клоните до дънера едва ли бе повече от десет метра. От една
страна, това не беше никак много…
Спомних си за Селийн, която лудо се стрелкаше през листата, как подскачаше и буташе
встрани клоните. Щом тя можеше да го направи, значи със сигурност и аз можех.
Но още докато си помислих за това, разбрах, че това просто не е истина. Селийн през
целия си живот си бе играла тук. Тя беше слаба като вейка, бърза като щурец и наполовина
на моя ръст. В сравнение с нея аз бях тромав като мечка.
Забелязах няколко адемски наемници от другата страна на дървото. Две от изглеждащите
по-заплашително бели ризи също се виждаха там. Усещах погледите на събралите се хора
върху себе си и по някакъв странен начин това ме караше да се чувствам щастлив.
Когато си сам, с лесно да се страхуваш. Лесно е да се съсредоточиш в онова, което може
би се спотайва в мрака в края на стълбището към мазето. Лесно е да мислиш непрекъснато
за безплодни неща, като лудостта да влезеш сред буря от въртящи се ножове. Когато си сам, е
лесно да се потиш, да изпитваш панически страх и да се разпаднеш…
Но аз не бях сам. И не само Вашет и Шехин ме наблюдаваха. Имаше една дузина
наемници и ръководителите на други училища. Имах публика. Бях на сцената. А няма място
на света където да се чувствам по-удобно отколкото на сцената.
Зачаках там, докъдето достигаха най-дългите клони, като наблюдавах за пролука в
тяхното движение. Надявах се, че в случайното им въртене дори и само за миг ще се отвори
пътека, по която да мога да се стрелна, като отблъсквам встрани всички листа, които се
приближат твърде много до мен. Можех да използвам „водно ветрило“, за да ги държа далеч
от лицето си.
Стоях в края на кръга от надвисналите клони на дървото и наблюдавах в очакване да се
появи отвор, като се опитвах да предвидя последователността на тяхното движение.
Люлеенето на дървото ме успокояваше както толкова много пъти преди. Всички тези
кръгове и дъги бяха красиви.
Докато гледах, леко замаян от движението на дървото, почувствах как съзнанието ми
полека се плъзна в чистата, прозрачна празнота на „въртящия се лист“. Осъзнах, че всъщност
движението на дървото изобщо не е случайно. В него имаше последователност, създавана от