След разговора ми с Пенте се почувствах значително по-добре. Не бях сигурен дали
двамата бяхме флиртували, но това нямаше особено значение. За мен беше достатъчно да
знам, че в Хаерт има поне един човек, който не желае смъртта ми.
Както обикновено, след като хапнах, отидох до къщата на Вашет. Част от мен се
надяваше, че тя ще ме посрещне усмихната и изпълнена със сарказъм и мълчаливо ще
оставим сутрешната разправия в миналото. Другата част се страхуваше, че тя ще откаже да
разговаря с мен.
Докато се изкачвах по хълма, я видях да седи на дървената пейка пред вратата. Беше
облегната на грубата каменна стена на къщата, сякаш просто се наслаждаваше на
следобедното слънце. Поех дълбоко дъх и усетих, че се отпускам.
Но когато се приближих, видях лицето ѝ. Тя не се усмихваше и на физиономията ѝ не
зърнах обичайната безизразна маска на адемците. Наблюдаваше ме как се приближавам с
неумолимия вид на палач.
Заговорих веднага, щом се приближих достатъчно.
— Вашет — искрено започнах аз, — аз…
Както седеше, Вашет вдигна ръка и ме спря толкова бързо, сякаш ме бе ударила през
устата.
— Сега извинението няма особено значение — каза тя с глас, студен и равен като
каменна плоча. — В този момент каквото и да кажеш, не може да му се има доверие. Знаеш,
че съм истински и силно разгневена, затова се страхуваш. Това означава, че не мога да
вярвам на нито една твоя дума, защото в теб говори страхът. Ти си умен, очарователен
лъжец. Знам, че можеш да изкривиш света с думите си. Затова няма да те слушам.
Тя се размърда на пейката, след което продължи:
— В началото забелязах в теб мекота. Това се среща рядко в някой толкова млад като теб
и до голяма степен ме убеди, че си заслужава да започна да те уча. Но докато дните
минаваха, забелязах нещо различно. Едно друго лице, което далеч не беше меко. Не му
обръщах внимание, приемах го за проблясък на фалшива светлина, за перчене на млад мъж
или за странни шеги на варварин. Но днес, докато говореше, осъзнах, че мекотата е била
само маска. И че това друго, прикрито лице, това тъмно и безжалостно нещо всъщност е
истинското лице, което се крие отдолу. — Вашет ме изгледа продължително. — В теб има
нещо обезпокоително. Шехин го е видяла по време на вашите разговори. Не е липсата на
летхани. Но вместо да ме успокоява, това само ме кара да се чувствам още по-неспокойна.
Това означава, че в теб има нещо по-дълбоко от летхани. Нещо, което летхани не може да
поправи. — Тя ме погледна в очите. — Ако това е така, значи съм сгрешила, като те
обучавам. Ако си бил достатъчно хитър, за да ми показваш фалшиво лице толкова дълго,
значи си заплаха не само за училището. Ако това е истина, значи Карсерет е права и трябва
бързо да бъдеш убит в името на безопасността на всички ни. — Тя се изправи бавно, сякаш
беше много уморена. — Това е, за което си мислех днес. И ще продължа да мисля върху него
още дълги часове тази нощ. До утре ще съм взела решение. Възползвай се от това време, за да
подредиш мислите си и да се подготвиш по начина, който сметнеш за най-подходящ.
След това, без да ме погледне в очите, тя се обърна, влезе в къщата си и тихо затвори
вратата след себе си.
* * *
Известно време се скитах безцелно. Отидох да погледам дървото меч, като се надявах да
открия там Селийн, но тя не се виждаше никъде. Дървото не ми подейства успокояващо. Не
и този път.
Затова отидох в баните, където мрачно покиснах във водата. След това в едно от
огледалата, пръснати в по-малките стаи, зърнах лицето си за пръв път, откакто Вашет ме бе
ударила. Половината беше червено и подуто, с натъртвания около слепоочието и челюстта,
които започваха да придобиват синьо-жълт цвят. Освен това и едното ми око бе започнало
да посинява.
Докато се гледах в огледалото, усетих как в стомаха ми бавно затрептява гняв. Реших, че
ми омръзна да чакам безпомощно, докато други решават дали мога да живея или не. Бях
играл тяхната игра, бях научил езика им, неизменно се бях държал учтиво и в замяна те се
бяха отнасяли с мен като с куче. Биха ме, подиграваха ми се, заплашваха ме със смърт и с по-
лоши неща. Беше ми дошло до гуша от всичко това.
И така, аз бавно се разхождах из Хаерт. Посетих сестрите близначки, приказливия ковач
и шивача, от който бях купил дрехите си. Разговарях приятелски с тях, за да ми минава
времето. Задавах им въпроси и се преструвах, че не изглеждам така, сякаш само преди
няколко часа някой ме е пребил до безсъзнание.
Подготовката ми отне доста време. Пропуснах вечерята и докато се върна в училището,
небето вече беше притъмняло. Отидох право в стаята си и затворих вратата зад гърба си.
Вътре изпразних съдържанието на джобовете си върху леглото. Някои от нещата бях
купил, а други откраднал — две хубави свещи от пчелен восък, дълго парче крехка стомана
от лошо изкован меч, макара кървавочервен конец, малко запушено шише с вода от баните.
Стиснах шишето здраво в юмрука си. Повечето хора не разбират колко много топлина
съдържа водата. Затова ѝ е нужно толкова време, за да заври. Въпреки че горещият басейн,
от който я бях взел, се намираше на близо километър разстояние, онова, което държах в
ръката си, бе по-полезно за един симпатист от нажежен въглен. В тази вода имаше огън.
Сетих се за Пенте и изпитах известно разкаяние. След това взех една свещ и започнах да
я въртя в ръце и да я затоплям с кожата си. Накарах восъка да омекне и се захванах да
оформям кукла от него.
Седях в стаята си, изпълнен с мрачни мисли, докато и последната светлина в небето не
угасна. Огледах инструментите, които бях насъбрал, и изпитах дълбоко вътрешно усещане,
че понякога ситуацията става толкова объркана, че думите са безполезни. Какъв друг избор
ми оставаше сега, когато думите ме бяха подвели?
Какво остава на всеки от нас, когато думите ни подведат?
121.
Когато думите са безполезни
Беше доста късно през нощта, когато приближих къщата на Вашет, но през прозореца ѝ
проблясваше светлина на свещ. Не се съмнявах, че би ме убила или осакатила за доброто на
Адемре, но тя беше преди всичко предпазлива. Преди това цяла нощ щеше да обмисля как да
постъпи.
Когато тихо почуках на вратата ѝ, ръцете ми бяха празни. Малко след това тя отвори. Все
още бе облечена в червените си наемнически дрехи, но беше махнала по-голямата част от
копринените връзки, които ги пристягаха към тялото ѝ. Очите ѝ бяха уморени.
Щом ме видя, стисна устни и аз знаех, че ако заговоря, ще откаже да ме слуша. Затова
направих жест за настойчива молба и отстъпих извън светлината и назад към мрака.
Дотогава вече я бях опознал достатъчно добре, за да съм сигурен, че ще прояви любопитство.
Когато отстъпих, тя присви подозрително очи, но след миг колебание ме последва. Не взе
меча със себе си.
Нощта беше ясна и лунният сърп осветяваше пътя ни. Поведох я нагоре по хълмовете,
далеч от училището, далеч от разхвърляните къщи и магазини на Хаерт.
Вървяхме близо два километра, преди да стигнем до мястото, което бях избрал. Малка
горичка, където една висока камара щеше да попречи какъвто и да е шум да достигне
обратно до спящия град.
Лунната светлина се процеждаше през дърветата и разкриваше тъмните очертания на
малко празно пространство, закътано между камъните. Там имаше две дървени пейки.
Хванах нежно ръката на Вашет и я отведох да седне на едната.
С бавни движения се пресегнах към дълбоката, защитена от вятъра сянка на близкото
дърво и взех своя шаед. Внимателно го окачих върху един нисък клон, така че да увисне
между двама ни като тъмна завеса.
След това седнах на другата пейка и се наведох към закопчалките на калъфа на лютнята.
Докато ги щраках, инструментът издаваше хармонично звънтене, сякаш нетърпелив да се
освободи.
Извадих го и засвирих тихо.
Бях пъхнал парче плат в корпуса на лютнята, за да смекча звука, тъй като не исках да се
разнесе над скалистите хълмове. Освен това бях оплел малко от червения конец между
струните — донякъде, за да не звънтят твърде силно, и донякъде в отчаяна надежда, че той
може да ми донесе късмет.
Започнах с „В селската ковачница“. Не пеех, защото се безпокоях, че Вашет ще се обиди,
ако отида твърде далеч. Но дори и без думи тази песен е като ридание. Това е музика, която