Колкото и ужасно да звучи, аз се гордеех с това. И имаше защо. Самата Селийн ме
поздрави, когато това се случи, като изглеждаше доста изненадана, че бях успял да го
постигна. Там, под дългата сянка на дървото меч, за награда тя ми показа версия с две ръце
на „отскубване от лъва“ и ме поласка, като ме дари с приятелска и дяволита усмивка.
Същия ден приключихме рано с определения ни брой двубои. Отидох да седна на
близкия камък, който беше загладен и удобен за седене. Погрижих се за десетината си
дребни драскотини от схватката и се приготвих да гледам дървото меч, докато Вашет не се
върне да ме повика.
Селийн обаче не беше от онези, които могат да седят и да чакат. Изтича до дървото меч и
застана само на няколко крачки от най-близките клони, които се люлееха и танцуваха на
вятъра, като караха кръглите, остри като бръснач листа да се въртят в лудешки кръгове.
След това тя приведе рамене и се стрелна под клоните на дървото, сред хилядите бясно
въртящи се листа.
Бях твърде стреснат, но почти бях успял да се изправя, когато чух смеха ѝ. Наблюдавах я
как се мята, танцува и върти и дребното ѝ тяло избягва разлюлените от вятъра листа, сякаш
играе на гоненица с тях. Тя измина половината разстояние до ствола и спря. Наведе глава,
протегна се и перна настрани един лист, който иначе щеше да я пореже.
Не. Селийн не просто беше ударила листа. Бе използвала „навяващ сняг“. След това я
видях да се приближава още повече до ствола на дървото, като се движеше напред-назад на
зигзаг и се пазеше. В началото използва „девица сресва косата си“, а после „танц назад“.
Сетне скочи настрани и заряза кетана. Приведе се и се втурна през пролука между
листата, стигна до ствола на дървото и го плесна с ръка.
След това се върна между листата. Направи „пресоване на сайдер“, наведе се, завъртя се
и се затича, за да излезе изпод клоните на дървото. Когато се озова навън, не нададе
триумфален вик, както би направило някое дете от Федерацията, но скочи във въздуха с
победоносно вдигнати ръце. След това направи колело, като продължаваше да се смее.
Със стаен дъх наблюдавах как играе своята игра отново и отново, като се движеше между
танцуващите листа на дървото. Невинаги стигаше до ствола. Два пъти ѝ се наложи да се
измъкне изпод листата, без да успее да докосне дънера, и дори от мястото, където седях, бе
очевидно, че е ядосана. Веднъж се подхлъзна и бе принудена да пълзи, за да се измъкне
извън обсега на листата.
Но успя да стигне до ствола и обратно четири пъти, като всеки път отбелязваше
измъкването си с вдигнати ръце, смях и едно съвършено колело.
Спря едва когато Вашет се върна. Наблюдавах отстрани как тя се втурна към Селийн и
строго ѝ се накара. Не можех да чуя какво казват, но езикът на телата им беше достатъчно
красноречив. Момичето сведе поглед и затътри крака, а Вашет ѝ размаха пръст и я шляпна
по врата. Беше като мъмренето, което всички други деца получават — „Стой настрана от
градината на съседа!“, „Не дразни овцата на семейство Бентън!“, „Не си играй на гоненица с
хилядите въртящи се ножове на свещеното дърво на народа си!“.
119.
Ръце
След като Вашет прецени, че езикът ми вече е само умерено смущаващ, тя уреди да
разговарям със странна смесица от хора, намиращи се на различни места в Хаерт.
Имаше словоохотлив старец, който предеше копринена нишка и не спираше да бърбори,
като разказваше странни, безсмислени, почти безумни истории. Една от тях беше за момче,
което си слага обувки на главата, за да спаси котка да не бъде убита. В друга семейство се
заклева да изяде планината камък по камък. Така и не успях да открия някакъв смисъл в тези
разкази, но ги слушах учтиво и отпивах от сладката бира, която мъжът ми предложи.
Срещнах се с две близначки, които правеха свещи и ми показаха стъпките на причудливи
танци. Прекарах един следобед с дървар, който с часове говореше само за цепенето на дърва.
В началото помислих, че това са важни членове на местната общност. Реших, че Вашет
ме показва пред тях, за да демонстрира колко цивилизован съм станал.
Едва когато прекарах една сутрин с Два пръста, осъзнах, че тя ме е изпратила при всички
тези хора с надеждата да науча нещо.
Два пръста не беше истинското му име. Просто аз така го наричах. Той беше готвач в
училището и го виждах по време на всяко хранене. Лявата му ръка беше нормална, но
дясната бе жестоко осакатена и имаше само палец и показалец.
Вашет ме изпрати при него сутринта и ние заедно приготвихме обяда и разговаряхме.
Името му беше Наден. Той ми каза, че е прекарал десет години сред варварите. И което е по-
важното, беше пратил повече от двеста и трийсет сребърни таланта на училището, преди да
бъде ранен и да не може да се бие повече. Спомена този факт няколко пъти, от което ми
стана ясно, че особено се гордее с него.
Камбаните иззвъняха и в столовата заприиждаха хора. Наден започна да сипва от
вареното, което бяхме сготвили — горещо и гъсто, с парчета овнешко и моркови. Аз нарязах
резени топъл бял хляб за онези, които искаха. Разменяхме си кимвания и някой и друг жест
на учтивост с хората, които се редяха на опашката. Внимавах да ги поглеждам съвсем за
кратко в очите и се опитвах да убедя себе си, че това, че твърде малко хора искат хляб днес, е
просто съвпадение.
Карсерет показа отношението си, така че всички да го видят. Първо изчака да ѝ дойде
редът, после направи ясно забележим жест на погнуса, преди да се отдалечи, като остави
дървената си чиния.
По-късно двамата с Наден се погрижихме да измием съдовете.
— Вашет ми каза, че не си напреднал много с овладяването на меча — заяви той без
предисловия. — Твърди, че прекалено много се страхуваш за ръцете си и това те прави
колеблив. Остър укор.
Замръзнах при този безцеремонен жест, като потиснах внезапния импулс да погледна
към осакатената му ръка. Кимнах, тъй като не се чувствах достатъчно уверен, за да потвърдя
на глас.
Той извърна поглед от желязното гърне, което търкаше, и протегна ръка пред себе си.
Жестът му беше предизвикателен, а лицето му — сурово. Тогава погледнах към ръката му,
защото щеше да е грубо да не ѝ обърна внимание. Имаше само палец и показалец. Те му
вършеха работа, за да хваща разни неща, но не и за каквито и да е по-фини дейности.
Половината от останалата част от ръката му бе безформена, сбръчкана маса, покрита с
белези.
Лицето ми остана равнодушно, но го постигнах с усилие. Донякъде това означаваше да се
сблъскам с най-големия си страх. Почувствах се неловко, защото моите ръце не са наранени,
и с усилие потиснах желанието си да ги стисна в юмрук или да ги скрия зад гърба си.
— Минаха дванайсет години, откакто тази ръка за последно е държала меч — каза
Наден. Горд гняв. Съжаление. — Дълго мислих за онази битка, при която се простих с
пръстите си. Дори не ги загубих от умел противник. Отряза ги един варварин, нито ръце бяха
по-подходящи да държат лопата отколкото меч.
Той сгъна двата си пръста. Донякъде беше късметлия. В Хаерт имаше други адемци,
които бяха загубили ръцете си до китката, очите си или крайниците си до лакътя или
коляното.
— Мислих дълго. Можех ли да спася ръката си? Разсъждавах за договора си, според
който трябваше да защитавам един барон, в чиито земи имаше бунт. Казвах си — ами ако не
бях приел този договор? Питах се — ами ако бях загубил лявата си ръка? Нямаше да мога да
говоря, но щях да мога да държа меч. — Ръката му се отпусна встрани. — Но да държиш меч
не е достатъчно. Истинският наемник се нуждае от двете си ръце. Никога не бих могъл да
направя „любовник излиза през прозореца“ или „спящата мечка“ само с една ръка… — Той
сви рамене. — Да гледаш към миналото е лукс. Можеш да го правиш цял живот и е напълно
безполезно. Облякох червените дрехи с гордост. Донесох на училището над двеста и трийсет
таланта. Бях от втория камък и можех да стана от третия навреме. — Отново вдигна
осакатената си ръка. — Нямаше да спечеля никое от тези неща, ако бях живял в страх, че ще
загубя ръката си. Ако се бях плашил и свивал, никога нямаше да ме приемат в Латантха.
Никога нямаше да стигна до втория камък. Щях да съм цял, но щях да съм по-малко от това,
което съм сега.
Той се обърна и отново се захвана да търка съдовете. Малко след това и аз се