Затова си прехапах езика и я оставих да го направи. Дотогава знаех достатъчно за
адемците, за да осъзная, че ако исках да науча повече, най-лошото нещо, което мога да сторя,
е да продължа да настоявам. Във Федерацията можех да упорствам и да изкопча информация
от човека, с когото говоря. Тук това нямаше да свърши работа. Спокойствието и тишината
бяха единствените неща, които можеха да ми помогнат. Трябваше да бъда търпелив и да
оставя Шехин да се върне към тази тема, когато самата тя пожелае.
— Исках да кажа — продължи Шехин с неохотно признание, — че твоят кетан не е
добър. Но ако се упражняваш както трябва в продължение на една година, ще станеш равен
на Темпи.
— Ласкаеш ме.
— Не го правя. Казвам ти какви са твоите слабости. Учиш бързо. Това води до
прибързани действия, а прибързаността не е част от летхани. Не само Вашет мисли, че има
нещо тревожно в твоята душа.
Тя ме изгледа продължително. Гледа ме втренчено повече от минута. След това
изразително сви рамене и насочи очи към Вашет с някакво подобие на усмивка.
— И все пак, насмешлива замисленост, ако изобщо съм срещала някого без следа от
сянка в сърцето, то това сигурно е било дете, което е било твърде малко, за да може да
говори. — Тя стана от стола и приглади ризата си с ръце. — Хайде. Да вървим да ти
измислим име.
* * *
Шехин ни поведе нагоре по склона на стръмен скалист хълм.
Никой от нас не беше проговорил, откакто напуснахме училището. Не знаех какво
предстои да се случи, но не ми се стори редно да питам. Щеше да изглежда непочтително —
все едно младоженецът да изтърси насред собствената си сватба: „А сега какво следва?“
Отидохме на покрита с трева издатина с едно наклонено дърво, което се беше вкопчило
здраво в оголена скала. До дървото имаше дебела дървена врата, водеща към една от
скритите адемски къщи.
Шехин почука и сама отвори вратата. Вътрешността изобщо не приличаше на пещера.
Каменните стени бяха измазани, а подът беше от полирано дърво. Освен това беше доста по-
просторно, отколкото очаквах, с висок таван и шест врати, които водеха по-навътре в
скалата.
Край ниска маса седеше жена и преписваше нещо от една книга в друга. Косата ѝ беше
бяла, лицето — сбръчкано като стара ябълка. Дойде ми наум, че за цялото време, прекарано
в Хаерт, това беше първият човек, когото виждах да чете или да пише.
Старицата кимна за поздрав към Шехин, след което се обърна към Вашет и ъгълчетата на
очите ѝ се набръчкаха. Радост.
— Вашет — каза тя, — не знаех, че си се върнала.
— Дошли сме за име, Магуин — рече Шехин. Учтива, официална молба.
— Име? — озадачено попита Магуин.
Погледът ѝ се премести от Шехин към Вашет. След това очите ѝ се насочиха към мястото
зад тях, където стоях аз — към червената ми коса и превързаната ми ръка.
— А — промълви тя и внезапно стана мрачна.
Магуин затвори книгите и се изправи на крака. Гърбът ѝ беше превит и тя вървеше с
малки стъпки, като тътреше крака. Махна ми да се приближа и след това бавно ме обиколи,
като внимателно ме огледа от горе до долу. Избягваше да поглежда към лицето ми, но хвана
ръката ми, която не беше превързана, и я обърна, за да огледа дланта и върховете на
пръстите ми.
— Искам да те чуя да казваш нещо — каза тя, като продължаваше да гледа внимателно
ръката ми.
— Както желаеш, почитаема създателко на имена — отвърнах аз.
Магуин вдигна поглед към Шехин.
— Той да не ми се подиграва?
— Не мисля.
Магуин ме обиколи още веднъж и прокара ръце по раменете, ръцете, гърба и врата ми.
Опипа косата ми, след това спря пред мен и ме погледна право в очите.
Очите ѝ бяха като тези на Елодин. Не че приличаха на тях. Очите на Елодин бяха зелени,
пронизващи и подигравателни. Тези на Магуин бяха в познатия адемски сив цвят, малко
воднисти и зачервени по краищата. Не — приликата беше в начина, но който ме гледаше.
Елодин беше единственият друг познат ми човек, който можеше да те погледне така, все
едно си просто никаква книга, която той разсеяно прелиства.
Когато Магуин срещна погледа ми за пръв път, се почувствах така, сякаш някой ми е
изкарал въздуха. За част от секундата си помислих, че тя може да се стресне от онова, което
вижда, но вероятно просто бях неспокоен. Напоследък твърде често се бях оказвал близо до
сериозни неприятности и въпреки че скорошното ми изпитание беше минало толкова добре,
все още бях в тревожно очакване нещо да се случи.
— Маедре — рече тя, все така вперила очи в моите.
Сведе поглед и се върна обратно при книгата си.
— Маедре? — попита Вашет с нотка на страх в гласа.
Може би щеше да каже още нещо, но Шехин здравата я шляпна по главата.
Движението беше същото, което използваше и Вашет, за да ме наказва стотици пъти през
изминалия месец. Не се сдържах и се засмях.
Вашет и Шехин ме погледнаха кръвнишки — наистина кръвнишки.
Магуин се обърна и ме погледна. Не изглеждаше ядосана.
— На името, което ти дадох, ли се смееш?
— Никога не бих го направил, Магуин — отвърнах аз, като се опитах да покажа по най-
добрия възможен начин уважение с бинтованата си ръка. — Имената са нещо важно.
— И какво може да знае един варварин за имената? — Тя продължаваше да ме
наблюдава.
— Малко — отговорих аз, като продължавах да се опитвам несръчно да движа
превързаната си ръка, защото без нея не можех да добавям необходимите фини нюанси към
думите. — Изучавах тези неща на едно далечно място. Знам повече от мнозина, но въпреки
това твърде малко.
Магуин ме изгледа продължително.
— Тогава знаеш, че не трябва да казваш името си на никого — заяви тя. — Това е нещо
лично и е опасно да бъде споделяно.
Кимнах.
Изглежда това удовлетвори Магуин и тя отново седна на стола и отвори книгата.
— Вашет, зайче мое, трябва скоро да дойдеш да ме посетиш. Нежен, изпълнен с обич
укор.
— Ще го направя, бабо — обеща Вашет.
— Благодаря ти, Магуин — рече Шехин. Почтителна благодарност.
Старицата кимна с разсеяна небрежност и Шехин ни изведе от пещерата.
* * *
По-късно тази вечер се върнах в дома на Вашет. Тя седеше на пейката отпред и
наблюдаваше небето, докато слънцето започваше да залязва.
Потупа пейката до себе си и аз седнах до нея.
— Какво е усещането вече да не си варварин? — попита тя.
— Почти същото е — признах аз, — само дето съм малко по-пиян.
След вечерята Пенте ме бе отвела в нейната къща, където ми устроиха нещо като малко
тържество. По-скоро беше някакво събиране, тъй като нямаше музика или танци. Въпреки
това бях поласкан, че Пенте си е направила труда да намери още петима адемци, които имат
желанието да отпразнуват приемането ми в училището.
Беше ми приятно да науча, че невъзмутимостта на адемците бързо се разтопява след
няколко напитки, и за нула време всички се хилехме като варвари. Това ме накара да се
отпусна най-вече защото сега вината за тромавия ми език можеше да бъде хвърлена върху
превързаната ми ръка.
— По-рано днес — предпазливо започнах аз — Шехин ми каза, че знае някаква история
за ринта.
Вашет се обърна и ме погледна с безизразно лице. Колебливост.
— Обикалях надлъж и нашир, за да науча нещо такова — продължих аз. — Не са много
нещата, които са толкова важни за мен. Абсолютна искреност. Безпокоя се, че не успях да го
покажа достатъчно ясно на Шехин. Въпрос. Настойчива молба.
Вашет ме гледа известно време, сякаш очакваше да продължа. След това направи жест за
неохота.
— Ще ѝ го спомена — каза тя. Уверение. Край.
Кимнах и не повдигнах повече въпроса.
Двамата седяхме и споделяхме тишината, докато слънцето бавно залязваше зад
хоризонта. Вашет си пое дълбоко дъх и шумно издиша. Осъзнах, че с изключение на
случаите, когато ме бе изчаквала да си поема дъх след някое падане, никога преди не бяхме
правили нещо подобно. До този момент цялото време, което прекарвахме заедно, бе
съсредоточено върху моето обучение.
— Тази вечер — най-сетне се обадих аз — Пенте ми каза, че имам хубав гняв и че би
искала да го сподели с мен.
Вашет се засмя.
— Не ѝ отне много време. — Тя ме погледна многозначително. — Какво се случи?
— А, тя… — Леко се изчервих. — Припомни ми, че адемците не смятат физическия