насочен към тях от Вашет с указания да отмия миризмата на варварин.
Те бяха истинско чудо. Сградата беше построена на голяма площ върху нещо, за което
предположих, че е или естествен горещ извор, или някакъв изумително изграден водопровод.
Имаше големи стаи, пълни с вода, и малки стаи с пара. Помещения с дълбоки басейни за
накисване и такива с големи месингови вани за търкане. Имаше дори една стая с басейн,
достатъчно голям за плуване.
Във всички помещения на сградата адемците общуваха помежду си без значение на каква
възраст са, от какъв пол или колко са разсъблечени. Това далеч не ме изненада толкова,
колкото ако го бях видял преди месец, но все пак ми беше доста трудно да свикна.
В началото открих, че ми е трудно да не зяпам гърдите на голите жени. След това, когато
постепенно привикнах с тях, открих, че се заглеждам в белезите, с които бяха осеяни телата
на наемниците. Беше лесно да позная кои от адемците носят червено дори когато бяха без
дрехи.
Вместо да се боря с подтика да се оглеждам глуповато, установих, че ми е по-лесно да
ходя в баните рано сутрин или късно през нощта, когато те бяха почти празни. Да идваш и да
си отиваш в странни часове не беше особено трудно, тъй като вратата не се заключваше.
Банята беше отворена по всяко време и всеки можеше да я използва. Човек можеше свободно
да си вземе сапун, свещи и кърпи. Вашет ми обясни, че баните се поддържат от училището.
Открих ковачницата, като следвах звънтенето на желязо. Мъжът, който работеше там,
беше приятно разговорлив. С готовност ми показа инструментите си и ми каза как се
наричат на адемски.
След като се научих къде да ги търся, забелязах, че над вратите на магазините има знаци,
парчета дърво, които бяха издялани и боядисани, така че да указват какво се продава вътре
хляб, билки, дъги за бъчви… На нито един от знаците нямаше думи, което беше добре дошло
за мен, тъй като не знаех да чета на адемски.
Посетих аптека, където ми казаха, че не съм добре дошъл, и шивач, където бях сърдечно
посрещнат. Похарчих част от трите рояла, които бях откраднал, за да си купя два ката нови
дрехи, тъй като онези, които носех, започваха да се износват. Купих си ризи и панталони в
убити цветове според местната мода, като се надявах, че те ще ми помогнат да се впиша
поне малко по-добре в живота на Адемре.
Освен това прекарвах много часове в наблюдение на дървото меч. В началото го правех
под ръководството на Вашет, но не след дълго усетих, че това място ме привлича и когато
съм сам. Движенията на дървото бяха хипнотични и успокояващи. Понякога ми се струваше,
че клоните му рисуват по небето и изписват името на вятъра.
* * *
Вярна на думата си, Вашет ми намери партньор за тренировъчен двубой.
— Името ѝ е Селийн — каза ми тя по време на закуската. — Първата ти среща с нея ще
бъде по обяд при дървото меч. Трябва да използваш тази сутрин, за да се подготвиш така,
както смяташ, че е най-добре.
Най-сетне ми се удаваше възможност да се докажа. Имах шанс да сравня
съобразителността си с някой на моето ниво. Това беше истинско състезание.
Разбира се, бях при дървото меч по-рано, отколкото трябваше, и когато в началото ги
видях да се приближават, за момент изпитах паника и объркване. Стори ми се, че дребната
фигура до Вашет е тази на Пенте — наемницата, която бе победила Шехин.
След това осъзнах, че не може да е Пенте. Жената, приближаваща се заедно с Вашет,
беше ниска, но вятърът разкри стройно, слабо тяло без извивките на Пенте. Което беше по-
важното, тя бе облечена с риза в царевично жълт цвят, а не в червените дрехи на
наемниците.
Усетих леко жегване на разочарование, макар да знаех, че това е глупаво. Вашет беше
казала, че ми е намерила подходящ противник. Очевидно не можеше да е някой, който вече е
облякъл червените одежди.
Те се приближиха още и вълнението ми потрепна и замря.
Противникът ми беше малко момиче. Нямаше дори четиринайсет години. Беше наистина
малко момиче, предполагам на не повече от десет години. Беше слабо като вейка и толкова
ниско, че главата му едва стигаше до гърдите ми.
Почувствах се унижен. Не започнах да протестирам само защото знаех, че Вашет ще
сметне това за крайно невъзпитано.
— Селийн, това е Квоте — представи ме Вашет на адемски.
Малкото момиче ме огледа преценяващо от горе до долу, след което несъзнателно
пристъпи една крачка по-близо. Това беше комплимент. Тя ме смяташе за достатъчно голяма
заплаха, за да се приближи да ме удари, ако е необходимо. Бе се приближила повече,
отколкото би го направил някой възрастен, защото беше по-ниска.
Направих жест учтив поздрав.
Селийн отвърна на жеста ми. Може би си въобразявах, но ми се стори, че ъгълът на
ръцете ѝ намекваше учтив поздрав на неподчинение.
Дори и да го беше забелязала, Вашет не каза нищо.
— Желанието ми е вие двамата да се биете — обяви тя.
Селийн ме изгледа отново, на тясното ѝ лице беше изписана типичната адемска
безизразност. Вятърът духна косата ѝ и аз забелязах все още неизлекувано порязване, което
тръгваше над веждата ѝ и стигаше нагоре в косата ѝ.
— Защо? — спокойно попита момичето.
Тя не изглеждаше уплашена. По-скоро звучеше така, сякаш не се сеща за каквато и да е
причина, поради която да иска да се бие с мен.
— Защото има неща, които можете да научите един от друг — обясни Вашет. — И
защото аз казвам така.
Тя направи жест към мен. Внимавай.
— Кетанът на Селийн е забележителен. Тя има години опит и спокойно може да се
сравнява с две момичета с нейния ръст.
Вашет потупа Селийн по рамото два пъти. Предпазливост.
— От друга страна, за Квоте кетанът е нещо ново и той има много да учи, но е по-силен
от теб, по-висок е и с по-дълги ръце. А и притежава хитростта на варварина.
Погледнах към Вашет, без да знам дали се шегува с мен или не.
— Освен това — продължи тя, обръщайки се към Селийн, — когато пораснеш, най-
вероятно ще си висока колкото майка си, така че трябва да се упражняваш в схватка с онези,
които са по-едри от теб. Внимавай. Накрая, нашият език е нов за него и ти няма да му се
подиграваш за това.
Момичето кимна. Забелязах, че Вашет не уточни, че Селийн не може да ми се подиграва
за други неща.
Вашет се изправи и заговори официално.
— Не трябва да правите нищо с намерението да наранявате другия. — Тя вдигна пръсти и
започна да отбелязва правилата, на които ме бе научила, когато започнахме с ръкопашния
бой. — Можете да нанасяте силни, но не и злобни удари. Пазете главата и врата и в никакъв
случай не се целете в очите. Всеки отговаря за безопасността на другия. Ако единият улови
другия в здрава хватка, не се опитвайте да се отскубнете. Дайте знак, както е редно, и това
ще бъде счетено за края на двубоя.
— Знам това — каза Селийн. Раздразнение.
— Не е лошо да го повторим — отвърна Вашет. Строго мъмрене. — Загубата на един бой
може да ви бъде простена. Но да загубите хладнокръвието си е непростимо. Затова доведох
тук теб, а не някое момче. Грешен ли е бил изборът ми?
Селийн сведе поглед. Извинение и съжаление. Смутено съгласие.
— Нараняването на другия поради небрежност не е част от летхани.
Не разбирах как победата ми над едно десетгодишно момиче е част от летхани, но знаех,
че е по-добре да не го казвам.
След тези думи Вашет ни остави сами и отиде до една каменна пейка на десетина метра
от нас, където седеше друга жена, облечена в червени наемнически дрехи. Селийн направи
сложен жест зад гърба на Вашет, който не успях да разпозная.
После момичето се обърна с лице към мен и ме измери с поглед.
— Ти си първият варварин, с когото се бия — призна тя след продължително мълчание.
— Всички ли сте червени?
Тя вдигна ръка към косата си, за да поясни какво иска да каже.
— Малцина от нас са такива — поклатих глава аз.
Тя се поколеба, след което протегна ръка.
— Мога ли да я докосна?
Почти щях да се усмихна на тези думи, но успях да се осъзная навреме. Наклоних леко
глава и се наведох, така че тя да може да достигне косата ми.
Селийн прокара ръка през нея и след това хвана един кичур между палеца и показалеца
си.
— Мека е — засмя се леко тя. — Но прилича на метал.
Пусна косата ми и отстъпи назад до официално приетото разстояние. Направи жест
учтива благодарност и след това вдигна ръце.