учтива благодарност и след това вдигна ръце.
— Готов ли си?
Кимнах несигурно и също вдигнах ръце.
Не бях готов. Селийн се стрелна напред и ме свари неподготвен. Ръката ѝ замахна в
юмрук право към слабините ми. Инстинктивно приклекнах и тя ме уцели в корема.
За щастие по това време вече знаех как да поемам удари и месецът сериозни тренировки
бе превърнал корема ми във възел от мускули. Въпреки това се почувствах така, сякаш някой
е хвърлил камък по мен, и разбрах, че до вечерта ще ми излезе синка.
Приклекнах и ритнах с крак към нея за проба. Исках да видя доколко се плаши и се
надявах да я накарам да отстъпи, за да мога да възстановя равновесието си и да се
възползвам по-добре от по-дългите си крайници.
Оказа се, че Селийн изобщо не е плашлива. Тя не отстъпи. Вместо това се плъзна покрай
крака ми и ме удари право в мускула точно над коляното.
Нямаше как да не се олюлея, когато кракът ми отново се спусна надолу, и загубих
равновесие, а Селийн беше достатъчно близо, за да се качи отгоре ми, ако иска. Тя събра
ръце, стъпи здраво на краката си и ме удари с „вършеене на жито“. Силата на удара ѝ ме
събори назад.
Благодарение на дебелата трева приземяването не беше твърдо. Претърколих се, за да
спечеля малко разстояние, и се изправих отново. Селийн ме последва и направи „хвърляне
на светкавица“. Беше бърза, но аз имах по-дълги крака и успявах да отстъпя или да блокирам
всички удари, които ми нанесе. Тя се престори, че се готви да ме изрита и аз се подведох,
като ѝ дадох възможност да ме уцели точно над коляното, на същото място като преди.
Олюлях се, но този път не залитнах, вместо това пристъпих встрани и се отдръпнах.
Селийн продължаваше да ме преследва безмилостно и нетърпеливо. И понеже бързаше, се
откри.
Ала въпреки натъртванията и падането ми по нейна вина не можех да се насиля да ударя
с юмрук такова дребно момиче. Знаех колко силно мога да ударя Темпи или Вашет, но
Селийн беше толкова мъничка. Страхувах се, че мога да я нараня. Не беше ли казала Вашет,
че всеки отговаря за безопасността на другия?
Вместо това аз я сграбчих в „пълзене по желязо“. Лявата ми ръка пропусна, но дългите,
силни пръсти на дясната се сключиха около тънката ѝ китка. Хватката ми не беше правилна,
но сега всичко беше въпрос на сила и нямаше как да не спечеля. Вече бях хванал китката ѝ,
оставаше само да сграбча рамото ѝ и щях да ѝ приложа „спящата мечка“, преди…
Селийн направи „отскубване от лъва“. Но това не беше версията, която аз бях учил. При
нейната се използваха и двете ръце, които удариха и извиха моята толкова бързо, че тя
остана празна и ме заболя още преди да се усетя. След това хвана китката ми, дръпна я и
ритна крака ми с едно плавно движение. Наклоних се, поддадох и тя ме просна на земята.
Това приземяване не беше меко, а по-скоро като разтърсващо сгромолясване върху
тревата. Не бях напълно зашеметен, но това нямаше значение, защото Селийн просто се
протегна и ме потупа два пъти по главата. С това тя искаше да покаже, че ако пожелае, може
лесно да ме събори в безсъзнание на земята.
Претърколих се в седнало положение. Болеше ме на няколко места и гордостта ми беше
наранена. Не беше чак толкова наранена обаче. Времето, което бях прекарал с Темпи и
Вашет, ме бе научило да оценявам чуждото умение, а кетанът на Селийн беше наистина
превъзходен.
— Никога преди не съм виждал тази версия на „отскубване от лъва“ — казах аз.
Селийн се усмихна съвсем леко, но достатъчно, за да зърна за миг белите ѝ зъби. В
безстрастния свят на адемците това беше като слънце, надникващо иззад облаците.
— Тя е моя — обяви момичето. Изключителна гордост. — Аз съм я измислила. Не съм
достатъчно силна, за да използвам обикновеното „отскубване от лъва“ срещу майка ми или
някой по-едър от мен като теб.
— Би ли ми я показала? — попитах я.
Селийн се поколеба, сетне кимна, пристъпи напред и протегна ръка.
— Хвани китката ми.
Направих го, като я стиснах здраво, но не прекалено силно.
Тя го направи отново като някакъв магически номер. Двете ѝ ръце се раздвижиха
светкавично и ръката ми отново се оказа празна и ме болеше.
Протегнах отново ръка. Веселост.
— Имам бавни варварски очи. Можеш ли да го направиш отново, за да се науча?
Селийн отстъпи назад и сви рамене. Безразличие.
— Да не съм твоя учителка? Трябва ли да дам нещо свое на варварин, който не успя да ме
удари дори веднъж по време на битка? — Тя вирна брадичка и погледна към въртящото се
дърво меч, но очите ѝ ме стрелнаха закачливо.
Изкикотих се, изправих се и отново вдигнах ръце.
Селийн се засмя и се обърна с лице към мен.
— Давай!
Този път бях готов и знаех на какво е способна тя. Не беше някакво си нежно цвете. Беше
бърза, смела и агресивна.
Затова аз поех офанзивата, като се възползвах от дългите си ръце и крака. Замахнах с
„танцуващата девица“, но тя отскочи встрани. Не, по-правилно е да кажа, че се плъзна
встрани от мен, като дори и за миг не загуби равновесие, докато краката ѝ се носеха плавно
през високата трева.
След това внезапно смени посоката и ме хвана в движение, докато пристъпвах. Престори
се, че замахва с юмрук към слабините ми и след това леко наруши равновесието ми с
„обръщане на воденичен камък“. Олюлях се, но успях да се задържа на крака.
Опитах се да възстановя равновесието си, но тя отново ме докосна с „обръщане на
воденичен камък“, след това го направи пак. И пак. Всеки път ме избутваше само с по
няколко сантиметра, но така ме принуждаваше да отстъпвам безпомощно, докато накрая не
успя да постави крака си зад моя, спъна ме и аз се строполих по гръб.
Преди още да се ударя в земята, тя вече беше сграбчила китката ми и скоро ръката ми
беше здраво приклещена в „бръшлян върху дъб“. Зарових лице в тревата, докато усещах
неприятен натиск в китката и рамото си.
За миг се зачудих дали да не опитам да се освободя, но това беше само за миг. Бях по-
силен от нея, но точно в това бе смисълът на позициите като „бръшлян върху дъб“ — да
упражняват натиск върху крехки части на тялото. За това не се изискваше кой знае каква
сила.
— Предавам се — казах аз.
Това беше лесно за казване на адемски — „Вех.“ Лесна за изричане дума, когато си
задъхан, уморен или изпитваш болка. Напоследък доста бях свикнал да я казвам.
Селийн ме пусна и отстъпи встрани, като ме наблюдаваше как сядам.
— Ти наистина не си много добър — с жестока искреност заяви тя.
— Не съм свикнал да удрям малки момичета — оправдах се аз.
— Как ли би могъл да свикнеш — засмя се тя. — За да свикнеш с нещо, трябва да го
правиш отново и отново. Предполагам, че никога не си удрял жена.
Селийн протегна ръка. Поех я изтънчено, както се надявах, и тя ми помогна да се
изправя.
— Искам да кажа, че там, откъдето идвам, не се смята за правилно да се биеш с жена.
— Не разбирам — каза тя. — Не позволяват ли на мъжете да се бият на същото място
както и жените?
— Искам да кажа, че през по-голямата част от времето нашите жени не се бият —
обясних аз.
Селийн завъртя китката си, отвори и затвори пръстите си, сякаш бе изцапала дланта си и
сега разсеяно се опитваше да я изчисти. Това беше жестът, който означаваше недоумение —
един вид объркано набръчкване на челото.
— Как подобряват своя кетан, ако не се упражняват? — попита тя.
— Там, откъдето идвам, жените изобщо не практикуват кетан.
Очите ѝ се присвиха и след това просветнаха.
— Искаш да кажеш, че техният кетан е таен? — каза тя, като използва атуранската дума
за „таен“.
Макар лицето ѝ да беше спокойно, тялото ѝ вибрираше от вълнение.
— Кетан, който е известен само на тях и който не е позволено да виждат мъжете. —
Селийн посочи към пейката, където нашите учители седяха, без да ни обръщат внимание. —
Вашет има нещо такова. Много пъти исках от нея да ми го покаже, но тя не пожела.
— Вашет знае друг кетан? — учудих се аз.
Селийн кимна.
— Тя е била обучавана в пътя на радостта, преди да дойде при нас. — Тя погледна към
Вашет така, сякаш искаше да разкрие тайната ѝ с усилие на волята. — Някой ден ще отида
там и ще го науча. Ще отида навсякъде и ще науча всички кетани, които съществуват. Ще
изуча скритите пътища на панделката и веригата и на движещото се езеро. Ще науча