На лицето му се появи изненада.
Хеспе местеше поглед ту към мен, ту към него.
— Какво е ренелово дърво? — попита тя.
— Това е дърво — отвърна Мартен, — което е подходящо за горене. Гори с чист и горещ
пламък. Не отделя никакъв дим и почти никаква миризма на дим.
— Дори и когато дървото е зелено — добавих аз. — Същото се отнася и за листата му. Не
расте навсякъде, но видях няколко наоколо.
— Как градско момче като теб знае нещо такова? — учуди се Дедан.
— Работата ми е да знам различни неща — сериозно отвърнах аз. — И какво, за бога, те
кара да мислиш, че съм израснал в града?
Дедан сви рамене и извърна поглед.
— Отсега нататък трябва да използваме за огъня само такова дърво — продължих аз. —
Ако не е достатъчно, ще го пазим за готвене. Ако нямаме никакво, ще трябва да ядем студена
храна. Така че оглеждайте се за него.
Всички кимнаха. Темпи го направи малко по-късно от останалите.
— И накрая, трябва да подготвим някакви истории, в случай че се натъкнат на нас,
докато ги търсим. — Обърнах се към Мартен. — Какво ще кажеш, ако някой те хване, докато
си на разузнаване?
Той изглеждаше изненадан, но почти не се поколеба с отговора си.
— Ще кажа, че съм бракониер. — Той посочи лъка си, подпрян на едно дърво. — Няма
да е далеч от истината.
— А откъде си?
На лицето му се появи моментно колебание.
— От Кросон, само на един ден на запад оттук.
— Как се казваш?
— М-Мерис — притеснено отвърна той.
Дедан се засмя.
— Недей да лъжеш за името си — усмихнах се аз. — Ще ти бъде трудно да си
убедителен. Ако те хванат и те пуснат — добре. Само гледай да не ги отведеш до лагера ни.
Ако искат да те вземат с тях, се възползвай от това по най-добрия начин. Престори се, че
искаш да се присъединиш към тях. Не се опитвай да избягаш.
— Просто да остана с тях? — Мартен изглеждаше смутен.
Кимнах.
— Ако мислят, че си глупав, ще очакват да избягаш на първата нощ. Ако мислят, че си
умен, ще очакват да побегнеш на втората. Но до третата вече би трябвало да ти имат
известно доверие. Изчакай до полунощ, след това създай някаква суматоха. Запали няколко
палатки или нещо такова. Ще чакаме да настъпи бъркотия и ще ги нападнем.
— Планът е същият и за всеки от вас. — Погледнах останалите трима. — Изчакайте до
третата нощ.
— Как ще откриете техния лагер? — попита Мартен.
Челото му бе покрито с тънък слой пот. Не го обвинявах. Играта, която играехме, беше
опасна.
— Ако ме хванат, няма да съм тук, за да ви помогна да ги проследите — добави той.
— Няма да намеря тях — отвърнах аз. — Ще намеря теб. Мога да намеря всеки от вас в
гората.
Огледах лицата около огъня, като очаквах поне Дедан да измърмори нещо, но изглежда,
че никой от тях не се съмняваше в моите способности на арканист. Разсеяно си зададох
въпроса на какво ли мислят, че съм способен.
Истината бе, че през последните няколко дни скришом бях събрал косми от четиримата.
Така че лесно можех да направя импровизирано махало, с което да открия всеки от групата
за по-малко от минута. Като се имаше предвид винтишката суеверност, се съмнявах, че биха
се радвали да научат подробностите.
— А какви трябва да бъдат нашите истории? — Хеспе потупа Дедан по гърдите с
опакото на ръката си и кокалчетата ѝ удариха на кухо върху бронята му от твърда кожа.
— Дали можете да ги убедите, че сте недоволни пазачи на керван, които са решили да
станат бандити? — попитах аз.
Дедан изсумтя.
— Мътните го взели! Мислил съм за това един-два пъти. — Когато Хеспе му хвърли
поглед, той се засмя. — Не ми казвай, че и ти не си го правила. Да вървиш цикъл след цикъл
в дъжда, да ядеш боб и да спиш на земята. И всичко това за едно пени на ден? — Той сви
рамене. — В името на божиите зъби! Изненадан съм, че половината от нас не са хванали
вече гората.
— Като гледам, ще се справите без проблем — усмихнах се аз.
— А той? — Хеспе посочи с палец към Темпи. — Никой няма да повярва, че и той е
хванал гората. Адемците изкарват десет пъти повече от нас на ден.
— Двайсет пъти повече — промърмори Дедан.
И аз си мислех за същото.
— Темпи, какво ще направиш, ако те намерят бандитите?
Адемецът се повъртя малко, но не каза нищо. Хвърли ми кратък поглед, след това
извърна очи надолу и встрани. Не бях сигурен дали разсъждава или просто е объркан.
— Ако не беше адемското му червено, нямаше да изглежда особено впечатляващ —
отбеляза Мартен. — Дори и мечът му не с кой знае какъв.
— Със сигурност не изглежда двайсет пъти по-добър от мен. — Гласът на Дедан беше
тих, но не толкова тих, че да не го чуят всички.
И аз се безпокоях за облеклото на Темпи. Опитах се на няколко пъти да подхвана
разговор с адемеца с надеждата да обсъдя проблема с него, но беше все едно да се мъча да
разговарям с котка.
Но фактът, че не знаеше думата „километри“, ме накара да осъзная нещо, за което
трябваше да се сетя отдавна. Атуранският не беше родният му език. Тъй като аз самият
доскоро се мъчех да говоря добре сиару в Университета, разбирах желанието на човек по-
скоро да мълчи, отколкото да изглежда като глупак.
— Може и той да се опита да изиграе същата роля като нас — несигурно предложи
Хеспе.
— Трудно е човек да лъже убедително, когато не знае добре езика — отбелязах аз.
Светлите очи на Темпи се стрелкаха към всеки от нас, докато говорехме, но той така и не
каза нищо.
— Хората подценяват онези, които не могат да се изразяват добре — каза Хеспе. —
Може би трябва просто да се прави на… ням? Да се преструва на объркан, все едно се е
загубил?
— Няма да е нужно да се прави на ням — промърмори под носа си Дедан. — Може
просто да бъде ням.
Темпи погледна Дедан все така безизразно, но по-напрегнато от преди. Той си пое дъх
преднамерено бавно и заговори.
— Мълчалив не значи глупав — каза с равен глас. — А ти? Винаги говори. Дъра-бъра.
Дъра-бъра. — Той направи движение с ръка като уста, която се отваря и затваря. — Винаги.
Като куче, което цял ден лае дърво. Опитва се да бъде голям. Ама не е. Само шум. Само куче.
Не трябваше да се смея, но това ме свари напълно неподготвен. Донякъде, защото мислех
Темпи за мълчалив и пасивен, и донякъде, защото беше напълно прав. Ако Дедан беше куче,
щеше да е такова, което лае непрекъснато, при това за нищо. Лае само за да чуе гласа си.
Въпреки това не трябваше да се смея. Но го направих. Хеспе също се разсмя и се опита да
го скрие, което беше по-лошо.
Лицето на Дедан потъмня от гняв и той се изправи на крака.
— Ела тук и повтори онова, което каза.
Темпи стана с все така безизразна физиономия, заобиколи огъня и се изправи до Дедан.
Всъщност… ако кажа, че е застанал близо до Дедан, ще придобиете погрешно впечатление.
Когато говорят, повечето хора застават на две-три крачки от вас. Но Темпи застана на по-
малко от крачка от Дедан. Единственият начин да застане по-близо бе да го прегърне или да
се качи отгоре му.
Бих могъл да излъжа и да ви кажа, че всичко това се случи твърде бързо, за да успея да се
намеся, но това няма да е истина. Простата истина бе, че не можех да измисля лесен начин,
по който да спра случващото се. Но по-сложната истина бе, че по онова време вече и на мен
самия доста ми беше писнало от Дедан.
И което беше по-важното — за пръв път чувах Темпи да говори толкова много. За пръв
път, откакто го бях срещнал, той се държеше като нормален човек, а не като някаква няма
ходеща кукла.
Освен това бях любопитен да го видя как се бие. Бях слушал много за легендарната
смелост на адемците и се надявах да избие от дебелата глава на Дедан малко от сърдитото
му мърморене.
Темпи стоеше достатъчно близо до Дедан, за да го прегърне. Дедан беше с цяла глава по-
висок, с по-широки рамене и гърди. Адемецът вдигна поглед към него без помен от каквато
и да била емоция върху лицето си. Нямаше перчене, нито подигравателна усмивка. Нищо.
— Просто куче — каза Темпи тихо и без особена интонация. — Голямо, шумно куче. —
Той вдигна ръка и отново започна да имитира уста с нея. — Дъра-бъра. Дъра-бъра.
Дедан замахна с все сила към гърдите на Темпи. Бях виждал този удар безброй пъти в
кръчмите близо до Университета. Обикновено караше ударения да се олюлее назад и да
загуби равновесие, готов да се сгромоляса.
Само дето Темпи не се олюля. Той просто… отстъпи. След това се протегна и удари