поглед в очите му, човек можеше да го помисли за бавноразвиващ се. На няколкото въпроса,
които му зададох, отвръщаше с все така смутени и нервни движения на ръцете, с кимване,
със свиване на рамене или с поклащане на глава.
През цялото това време ме измъчваше любопитство. Знаех, че летхани е просто
измислица от приказките, но част от мен не спираше да се чуди дали това е така. Дали
наистина пазеше думите си? Дали можеше да използва мълчанието си като броня? Или да се
движи бързо като змия? Истината бе, че след като имах бегла представа какво могат да
сторят Елкса Дал и Фела, като призоват имената на огъня и на камъка, мисълта, че някой
може да събира думите си, за да ги използва като гориво, изобщо не ми изглеждаше толкова
глупава колкото преди.
* * *
Петимата се опознахме много добре и свикнахме с чудатостите си. Дедан внимателно
подготвяше мястото, където щеше да спи, като не само махаше клонките и камъните, но
стъпкваше и всяка туфа трева или бучка пръст.
Хеспе подсвиркваше фалшиво, когато си мислеше, че никой не я чува, и чоплеше зъбите
си методично след всяко ядене. Мартен не ядеше месо, ако то имаше дори и съвсем слаб
розов оттенък, и не пиеше вода, която не е била кипната или смесена с вино. Поне два пъти
дневно ни повтаряше, че сме глупаци, щом не правим същото.
Но по отношение на странностите в поведението Темпи биеше всички останали. Не ме
поглеждаше в очите. Не се усмихваше. Не се мръщеше. Не говореше.
Откакто бяхме напуснали „За няколко пенита“, той бе направил само един коментар по
собствено желание. „Дъждът направи този път и гората различни.“ Изрече всяка от думите
отчетливо, сякаш цял ден бе обмислял това твърдение. И доколкото го познавах, сигурно
беше така.
Адемецът се миеше до вманиачаване. Останалите се възползвахме от възможността да се
изкъпем всеки път, когато се отбиехме в някоя странноприемница, но той се миеше
ежедневно. Ако наблизо имаше поток, се изкъпваше вечер и сутрин. Иначе се измиваше с
кърпа и с част от водата за пиене, която носеше.
Освен това всеки ден неотклонно извършваше сложен ритуал от разтягания, като ръцете
му старателно описваха във въздуха разни фигури. Напомняха ми за бавните дворцови танци,
които се танцуваха в Модег.
Очевидно така поддържаше гъвкавостта на тялото си, но беше доста странно да го
наблюдаваш. Хеспе се шегуваше, че ако бандитите ни поканят на танци, нашият приятно
ухаещ наемник ще ни е от голяма полза. Но казваше това тихо, когато Темпи не можеше да я
чуе.
Като говорим за странности, предполагам, че не съм човекът, който би могъл да се
присмива на другите. Повечето вечери свирех на лютнята си, когато не бях твърде уморен от
ходенето. Вероятно това едва ли е подобрило мнението на останалите за мен като техен
тактически предводител и арканист.
Колкото повече наближавахме целта на пътуването си, толкова по-неспокоен ставах.
Мартен беше единственият от нас, който беше истински подходящ за тази работа. Дедан и
Хеспе щяха да се справят добре с битките, но с тях трудно се работеше. Дедан обичаше да
спори и беше голям инат. Хеспе пък беше мързелива. Тя рядко помагаше за приготвянето на
вечерята или за почистването след това, освен ако някой не я помолеше, и дори тогава го
правеше с такова нежелание, че беше за предпочитане да не искаш помощ от нея.
Оставаше Темпи — наемен убиец, който не смееше да ме погледне в очите или да ме
заговори. Наемникът, за когото бях твърдо убеден, че би могъл да направи кариера в
модеганския театър…
* * *
Пет дни след като напуснахме Северин, стигнахме до мястото на нападенията. Около
трийсет и пет километрова отсечка от пътя, която пресичаше Елд — без градове, без
странноприемници, даже нямаше нито една изоставена ферма. Напълно изолирана част от
кралския път по средата на безкрайна древна гора. Естествената обител на мечки,
умопобъркани отшелници и бракониери — раят на разбойниците.
Мартен отиде на разузнаване, докато останалите подготвяхме лагера. Час по-късно той
се появи между дърветата, задъхан, но в добро настроение. Успокои ни, че наоколо не е
открил следи от човешко присъствие.
— Не мога да повярвам, че съм на страната на бирниците — отвратено промърмори
Дедан.
Хеспе се засмя с гърления си смях.
— Ти си на страната на цивилизацията — поправих го аз. — И се грижиш пътищата да са
безопасни. Освен това маер Алверон прави важни неща с тези данъци — ухилих се аз. —
Като например, че ни плаща.
— Ето за това се боря аз — отбеляза Мартен.
След вечерята изложих набързо единствената стратегия, която бях успял да сътворя след
пет дни мислене. Начертах върху земята с пръчка извиваща се линия.
— Добре. Това тук е пътят, дълъг около трийсет и пет километра.
— Киломитра. — Тихият глас беше на Темпи.
— Не те разбрах? — попитах аз.
Това беше първото нещо, което го чувах да казва от ден и половина.
— Киломитра? — Акцентът му беше толкова силен, когато изричаше непознатата за
него дума, че ми отне известно време да разбера, че всъщност казва „километра“.
— Километра — отчетливо повторих аз, посочих към пътя и вдигнах пръст. — От тук до
пътя има километър и половина. Днес изминахме двайсет и пет километра.
Той кимна веднъж.
Обърнах се отново към чертежа си.
— Можем да предположим с доста голяма сигурност, че бандитите са на около
петнайсет километра от пътя. — Начертах квадрат около грубата схема на пътя. — Това
прави близо хиляда квадратни километра гора за претърсване.
За момент настъпи тишина, докато всички обмисляха думите ми. Накрая Темпи каза:
— Това е много.
Кимнах сериозно.
— Ще са ни нужни месеци, за да претърсим толкова голяма територия, но ще трябва да
го направим. — Добавих още две линии към чертежа. — Всеки ден Мартен ще разузнава
пред нас. — Вдигнах поглед към него. — Каква площ на ден можеш да огледаш?
Той се замисли за момент и погледна към дърветата наоколо.
— В тази гора? С толкова много шубраци? Около два и половина квадратни километра.
— А колко, ако си внимателен?
— Аз винаги съм внимателен — усмихна се той.
Кимнах и начертах една линия, успоредна на пътя.
— Мартен ще разузнава ивица, широка около километър, на около километър и половина
от пътя. Той ще се оглежда за техния лагер или за постовете им, така че ние, останалите, да
не им налетим по случайност.
— Това не е добра идея — поклати глава Хеспе. — Те няма да са толкова близо до пътя.
Ако искат да се скрият, ще са по-навътре — поне на четири-пет километра.
— На тяхно място щях да се постарая да съм на поне пет-шест километра от пътя, преди
да започна да причаквам и да убивам хората — кимна Дедан.
— И аз така мисля — съгласих се аз, — но рано или късно те трябва да отидат до пътя.
Трябва да слагат постове и да се движат напред-назад, за да устройват засади. Трябва да си
осигуряват провизии. Тъй като са тук от няколко месеца, има известна вероятност да са
оставили някакви следи. — Добавих с пръчката някои дребни подробности към картата на
земята. — След като Мартен разузнае, двама от нас ще тръгнат и внимателно ще претърсят
след него. Ще покрием тясна ивица от гората в издирване на каквито и да е следи от тях.
Останалите двама ще пазят лагера. Можем да претърсваме около три километра и половина
на ден. Ще започнем от северната част на пътя и ще търсим от запад на изток. Ако не
открием следи, ще пресечем към южната страна и ще се върнем, като вървим от изток на
запад. — Довърших чертежа си в пръстта и се изправих. — Ще намерим следите им след
един цикъл, може би два — зависи дали ще имаме късмет. — Наведох се отново и забих
пръчката в земята.
Дедан погледна мрачно към грубата карта.
— Ще ни трябват повече провизии.
Кимнах.
— Ще местим лагера на всеки пети ден. Двама от нас ще се връщат до Кросон, за да
взимат провизии. Другите двама ще местят лагера. Мартен ще почива.
Следотърсачът заговори:
— Освен това отсега нататък трябва да внимаваме с огъня, който палим. Миризмата на
дим ще ни издаде, ако вятърът духне в тяхната посока.
— Всяка нощ ще ни трябва дупка за огъня — кимнах аз — и не е лошо да се оглеждаме за
ренелови дървета. — Погледнах Мартен. — Нали знаеш как изглежда ренеловото дърво?
На лицето му се появи изненада.