удар на Темпи.
— Фреахт — каза той.
— Фреахт — повторих аз.
— Не. Фреахт — поклати глава той.
— Фреахт — внимателно произнесох аз.
— Не — твърдо каза той. — Фреахт е… — Той оголи зъби и започна да движи челюстта
си, все едно захапваше нещо. — Фреахт. — Удари дланта си с юмрук.
— Фреахт — казах аз.
— Не. — С изненада установих, че в гласа му имаше нотка на снизхождение. — Фреахт.
Лицето ми почервеня.
— Нали това казвам. Фреахт! Фреахт! Фре…
Темпи се пресегна и ме шляпна по главата. Направи го по същия начин, по който беше
ударил Дедан снощи и както ме халосваше баща ми, когато бях непослушен на обществено
място. Не беше толкова силно, че да ме заболи, но просто ме стресна. Никой не беше
постъпвал така с мен от години.
Онова, което ме стресна още повече, бе, че дори и не видях как ме удари. Движението му
беше плавно, лениво и по-бързо от щракането с пръсти. Изглежда, че нямаше никакво
намерение да ме обиди, а просто искаше да привлече вниманието ми.
Повдигна пясъчнорусата си коса и посочи ухото си.
— Слуша — твърдо каза той. — Фреахт. — Той отново оголи зъби и започна да прави
движения, все едно хапе. — Фреахт. — Вдигна юмрук. — Фреахт. Фреахт.
И изведнъж аз го чух. Не беше звученето на самата дума, а ритъмът, с който бе изречена.
— Фреахт? — попитах аз.
— Да. Добре. — Той ме възнагради с една от кратките си и редки усмивки.
След това трябваше да започна да уча всички думи отначало, като този път обръщах
внимание на ритъма им. Преди не го бях усетил, а просто подражавах на звученето им.
Постепенно открих, че всяка дума може да има няколко различни значения в зависимост от
ритъма на звуците, които я съставляват.
Научих важните фрази като: „Какво означава това?“ и „Обясни ми го по-бавно“, в
допълнение към трийсетина думи — бий се, погледни, меч, ръка, танц. Пантомимата, която
трябваше да изпълня, за да му обясня последната от тези думи, накара и двама ни да се
разсмеем.
Беше увлекателно. Различният ритъм на всяка дума означаваше, че самият език носи в
себе си някаква музика. Не можеше да не се зачудя…
— Темпи? — попитах аз. — Какви са вашите песни? — Той ме погледна безизразно за
момент и аз помислих, че не е разбрал абстрактния ми въпрос. — Можеш ли да ми изпееш
някоя адемска песен?
— Какво е песен? — попита той.
През последния час Темпи беше научил два пъти повече думи от мен.
Прочистих гърлото си и запях:
Малката боса Джени заедно с вятъра тича.
Търси си хубаво и весело момче, дето ѝ прилича.
На главата ѝ стои шапка с перце,
със свирка свири тя от все сърце.
Устните ѝ са влажни и сладки като мед,
а езикът — остър и проклет.
Когато запях, очите на Темпи се разшириха. Той направо зяпна.
— Ти? — подканих го аз и посочих гърдите му. — Можеш ли да изпееш адемска песен?
Лицето му поруменя и стана яркочервено, а по него преминаваха неконтролирано
различни емоции, оставени на свобода удивление, ужас, смущение, шок и отвращение. Той
се изправи, извърна лице и избърбори нещо на адемски твърде бързо, за да го разбера.
Изглеждаше така, сякаш току-що го бях накарал да се съблече гол и да ми танцува.
— Не — отсече той, след като успя донякъде да възвърне хладнокръвието си.
Лицето му отново беше безизразно, но светлата му кожа беше все още облята в
наситеночервен цвят.
— Не. — Сведе поглед към земята, докосна гърдите си и поклати глава. — Не песен. Не
адемска песен.
— Темпи, съжалявам. — Изправих се, като не знаех къде съм сбъркал.
Наемникът поклати глава.
— Не. Нищо съжалява. — Той си пое дълбоко дъх, отново поклати глава, обърна се и
понечи да се отдалечи. — Сложно.
81.
Ревнивата луна
В онази вечер Мартен застреля три тлъсти заека. Аз изкопах корени, набрах подправки и
преди слънцето да залезе, петимата седнахме да се насладим на вечеря, която беше идеално
допълнена с два големи самуна пресен хляб, масло и безименно, местно трошливо сирене.
След хубавото време през деня настроението беше добро и отново се захванахме да си
разказваме истории.
Хеспе сподели една изненадващо романтична история за кралица, влюбена в
прислужник. Наемницата разказваше със страст. И ако историята ѝ не говореше достатъчно
за нежното ѝ сърце, то погледите, които хвърляше на Дедан, докато описваше любовта на
кралицата, без съмнение го разкриваха.
Дедан обаче така и не успя да забележи признаците, че е влюбена. И с рядко срещана
глупост започна да разказва история, която беше чул в странноприемницата „За няколко
пенита“. Историята за Фелуриан.
— Момчето, което ми разказа това, не беше по-голямо от Квоте — подхвана Дедан. — И
ако го бяхте чули как говори, щяхте да разберете, че едва ли е способен да съчини такъв
разказ. — Наемникът многозначително потупа слепоочието си. — Но чуйте я и сами
преценете дали да ѝ вярвате.
Както казах, Дедан имаше сладкодумен език и умът му беше по-остър, отколкото бихте
предположили, стига да реши да го използва. За съжаление в онзи ден работеше предимно
езикът му, а не умът.
— От незапомнени времена хората са избягвали тази част на гората. Не от страх от
разбойници или от опасение, че могат да се загубят. — Той поклати глава. — Не. Казват, че
тук били домовете на приказните създания. Духове с копита, които танцуват на пълнолуние.
Зловещи същества с дълги пръсти, които крадат бебета от люлките. Много са жените, които
през нощта оставят навън хляб и мляко. И много са мъжете, които строят къщите си така, че
всичките им врати да са в една редица. Някои могат да нарекат тези хора суеверни, но те
знаят истината. Най-добре е човек да избягва фае, но трябва и да знае как да спечели
благоразположението им. Това е историята за Фелуриан — Дамата на здрача. Дамата на
първата тишина. Фелуриан, която е смърт за мъжете. Но щастлива смърт — такава, на която
те отиват доброволно.
Темпи си пое дъх. Движението беше почти незабележимо, но привлече вниманието ни,
защото той имаше навика да седи напълно неподвижно по време на вечерните истории. Сега
това придобиваше смисъл за мен. Просто той е пазел тишина.
— Фелуриан? — попита Темпи. — Смърт за мъжете. Тя е… — Той замълча. — Тя е
сентин?
Вдигна ръце пред себе си и направи жест, все едно сграбчва някого. Погледна ни
очаквателно. Но като видя, че не го разбираме, докосна меча си, който лежеше до него.
Разбрах какво има предвид.
— Не — казах аз. — Тя не е от вас, адемците.
Темпи поклати глава и посочи лъка на Мартен.
Поклатих глава.
— Не, тя изобщо не е боец. Тя… — Не довърших, защото не можех да измисля как да
обясня начина, по който Фелуриан убиваше мъжете, особено ако трябваше да прибягвам до
жестове. Погледнах отчаяно към Дедан с надежда да получа помощ.
Наемникът не се поколеба.
— Правене на любов — направо заяви той. — Нали знаеш какво е правене на любов?
Темпи примигна, отметна глава назад и се разсмя. Дедан изглеждаше така, сякаш не
можеше да реши дали трябва да се чувства обиден, или не. След малко адемецът успя да си
поеме дъх.
— Да — просто отвърна той. — Знам за правене на любов.
— Ето така тя убива мъжете — усмихна се Дедан.
За момент лицето на Темпи изглеждаше по-безизразно от обичайното, сетне по него
бавно плъзна ужас. Не, не беше ужас, а истинско отвращение и погнуса, които изглеждаха
още по-силни, защото обикновено физиономията му бе толкова безучастна. Стисна
отпуснатите си отстрани ръце по необичаен за него начин.
— Как? — попита той със сподавен глас.
Дедан си отвори устата да каже нещо, но спря. После понечи да направи някакъв жест,
но се отказа и от това, след което погледна смутено към Хеспе.
Тя се засмя гърлено и се обърна към Темпи. Замисли се за момент и направи жест, сякаш
държеше някой в прегръдките си и го целуваше. Сетне започна да тупа ритмично с ръка
върху гърдите си, имитирайки биещо сърце. Ударите ѝ ставаха все по-бързи и по-бързи и
накрая тя стисна ръката си в юмрук и разтвори широко очи. Цялото ѝ тяло се напрегна,
после се отпусна безчувствено и главата ѝ се отметна на една страна.
Дедан се разсмя и аплодира изпълнението ѝ.
— Точно така. Но понякога… — Той потупа с пръст слепоочието си, щракна с пръсти,