следващите два часа научихме как да крием своите грешки и да забелязваме грешките, които
другите са се опитали да потулят.
Едва когато следобедът вече се превръщаше във вечер, двамата с Темпи започнахме да
претърсваме участъка от гората, който беше по-голям от повечето баронства. Вървяхме на
зигзаг близо един до друг, като внимавахме за каквито и да е следи от бандитите.
Представих си дългите дни, които ни предстояха. Мислех си, че ровенето в Архива е
досадно, но в сравнение с търсенето на счупена клонка в толкова голяма гора проучванията
ми за грама изглеждаха като приятно занимание.
В Архива имах шанса да направя някои случайни открития. Там до мен бяха моите
приятели, с които можех да разговарям и да се шегувам и чиято привързаност усещах.
Погледнах настрани към Темпи и осъзнах, че мога да преброя думите, които беше изрекъл
днес — двайсет и четири, както и колко пъти беше срещнал погледа ми — общо три.
Колко дни щяха да са ни необходими? Десет? Двайсет? Милостиви Техлу! Възможно ли
беше да прекарам цял месец тук, без да полудея?
С такива мисли в главата не е чудно, че ме заля вълна на облекчение, когато забелязах
отчупената кора на едно дърво и сноп трева, обърнат в погрешната посока.
Тъй като не исках да се изпълвам с напразни надежди, махнах на Темпи да се приближи.
— Виждаш ли нещо тук?
Той кимна, като си играеше с яката на ризата си, и посочи тревата, която и аз бях
забелязал. След това ми показа одраскания край на един оголен корен, който не бях видял.
Главата ми почти се замая от вълнение, извадих дъбовата клонка и дадох сигнал на
Мартен. Помръднах я съвсем леко, защото не исках да изпадне отново в паника.
Минаха само две минути, преди Мартен да се появи откъм дърветата, но за това време
вече бях успял да измисля три плана как да проследим и да убием бандитите, бях съчинил
три монолога за извинение към Дена и бях решил при завръщането си в Северин да даря
пари на църквата на техлините в израз на благодарността ми за това истинско чудо.
Очаквах, че Мартен ще се раздразни, че сме го повикали толкова скоро. Но когато
застана до нас, изражението на лицето му беше съвсем делово.
Посочих тревата, кората и корена.
— Последното го забеляза Темпи — рекох аз, за да отдам дължимото на адемеца.
— Хубаво — похвали ни сериозно той. — Добра работа. Освен това ето тук има огъната
клонка. — Посочи няколко крачки вдясно.
Обърнах се към посоката, в която, изглежда, се отправяха следите.
— Има вероятност те да са на север от тук — казах аз. — По-нататък по пътя. Мислиш
ли, че ще е по-добре да разузнаем до някъде сега, или да изчакаме до утре, когато ще сме
отпочинали?
Мартен ме погледна с присвити очи.
— За бога, момче! Това не са истински следи. Толкова е очевидно. Твърде близо са една
до друга. — Той ме изгледа продължително. — Трябваше да се уверя, че няма да ги
пропуснете след няколко минути гледане.
Въодушевлението ми се разби на парчета като буркан, съборен от най-горния рафт.
Изражението ми трябва да е било достойно за съжаление, защото следотърсачът ми се
усмихна извинително.
— Съжалявам. Трябваше да ти кажа. Ще го правя от време на време всеки ден. Това е
единственият начин да останем нащрек. Трябва да знаеш, че това не е първият ми път,
когато търся игла в купа сено.
* * *
На третия път, когато повикахме Мартен, той предложи да сключим облог за постоянно.
Двамата с Темпи щяхме да получаваме по половин пени за всяка следа, която откриехме, а
той щеше да печели сребърен бит за всяка, която пропуснехме. Приех с готовност
предложението му. Не само че то щеше да ни поддържа нащрек, но и залогът пет към едно
ми се стори доста щедър.
Благодарение на това останалата част от деня мина бързо. С Темпи пропуснахме няколко
следи — дънер, изместен от мястото си, малко разпилени листа и скъсана паяжина.
Помислих си, че последното не е много честно, но дори и така, при връщането ни в лагера
тази вечер двамата с адемеца бяхме с две пенита напред.
По време на вечерята Мартен ни разказа история за сина на млада вдовица, който
напуснал дома си, за да си търси късмета. Някакъв калайджия му продал чифт магически
ботуши, които му помогнали да спаси принцеса, затворена в кула високо в планините.
Дедан кимна, докато се хранеше, и се усмихна, все едно беше чувал тази история и преди.
Хеспе се смееше на някои места, а на други ахкаше — беше идеалната слушателка. Темпи
седеше напълно неподвижен, със скръстени в скута ръце, без да показва каквито и да е следи
от нервното неспокойствие, което бях свикнал да очаквам от него. Остана в това положение
по време на целия разказ, докато вечерята му изстиваше.
Историята си я биваше. В нея имаше гладен великан и игра на гатанки. Но синът на
вдовицата беше умен и накрая върна обратно принцесата и се ожени за нея. Историята ми
беше позната и ми напомни за отдавна отминалите дни, когато имах дом и семейство.
80.
Интонация
На следващия ден Мартен тръгна с Хеспе и Дедан, а ние с Темпи останахме да
наглеждаме лагера.
Тъй като нямах какво да правя, започнах да събирам дърва за горене. След това търсих в
шубраците полезни билки и донесох вода от близкия извор. Накрая се заех да разопаковам,
да сортирам и да подреждам всичко в пътната си торба.
Темпи разглоби меча си и старателно почисти и смаза частите му. Не изглеждаше
отегчен, но, от друга страна, той никога не изглеждаше по какъвто и да е начин.
Докато стане пладне, вече почти бях обезумял от скука. Можех да почета, но не си бях
взел книга. Можех да пришия джобове на овехтелия си плащ, но нямах никакъв резервен
плат. Можех да посвиря на лютнята си, но лютнята на член на трупа е създадена да свири в
шумното общо помещение на някоя странноприемница. Тук, навън, звукът ѝ щеше да се чува
на километри разстояние.
Можеше да поговоря с Темпи, но да се опитвам да водя разговор с него беше все едно да
беседвам с дърво.
И все пак това, изглежда, беше единствената възможност, с която разполагах. Отидох до
мястото, където седеше адемецът. Беше приключил с почистването на меча си и сега
дооправяше кожената му дръжка.
— Темпи?
Той остави меча настрани и се изправи. Застана смущаващо близо до мен — на не повече
от двайсетина сантиметра. След това се поколеба и се намръщи. Не беше кой знае какво
намръщване — леко стисна устни и между веждите му се появи малка бръчка, но върху
безизразното му лице това изглеждаше като дума, написана с червено мастило.
Отстъпи две големи крачки от мен, след това погледна разстоянието помежду ни и леко
пристъпи напред.
Внезапно ме осени една идея.
— Темпи, колко близо застават един до друг адемците?
Той ме погледна безизразно за момент, след което избухна в смях. На лицето му
проблесна стеснителна усмивка и то за миг ми се стори много младо. Тя бързо изчезна от
устните му, но остана да играе около очите му.
— Умен. Да. Различно в Адем. За теб близо. — Той отново пристъпи смущаващо близо
до мен и след това отстъпи.
— За мен? — попитах аз. — Различно ли е за различните хора?
— Да — кимна той.
— Колко близо за Дедан?
— Сложно. — Той започна да се върти неспокойно.
Усетих как в мен се надига познатото любопитство.
— Темпи, ще ме научиш ли на тези неща? — попитах го аз. — Ще ме научиш ли на твоя
език?
— Да — отвърна той и макар че лицето му не издаваше нищо, усетих в гласа му силна
нотка на облекчение. — Да. Моля, да.
* * *
До края на следобеда бях научил няколко странни и безполезни думи на адемски.
Граматиката все още ми беше непонятна, но в началото винаги е така. За щастие езиците са
като музикални инструменти — колкото повече знаеш, толкова по-лесно научаваш нови.
Адемският ми беше четвъртият.
Основният ни проблем беше, че атуранският на Темпи не беше много добър, и така ни
оставаше малко обща основа, върху която да градим. Затова чертаехме в пръстта и доста
ръкомахахме. На няколко пъти, когато жестовете не бяха достатъчни, стигахме до
изпълняването на нещо, наподобяващо пантомима или малка жестомимична пиеса, за да
обясним онова, което искаме да кажем. Беше доста по-забавно, отколкото очаквах.
Първия ден се натъкнахме на една пречка. Бях научил десетина думи и се сетих за още
една, която можеше да се окаже полезна. Свих ръката си в юмрук и се престорих, че нанасям