След като приключих, Вашет се изправи, потупвайки с пръст брадичката си.
— Е — бавно каза тя, — със сигурност можеше да е и по-зле… — почувствах известна
тръпка на гордост и тогава тя продължи, — ако например нямаше един крак.
После тя започна да ме обикаля в кръг, като ме оглеждаше от главата до петите. Протегна
ръка и мушна с пръст гърдите и корема ми. Опипа горната част на ръката ми и дебелия
мускул на крака ми. Почувствах се като някое прасе сукалче, отведено за продан на пазара.
Накрая хвана ръцете ми и ги обърна, за да ги огледа. Изглеждаше приятно изненадана.
— Никога ли не си се бил, преди Темпи да започне да те учи? — попита тя.
Поклатих глава.
— Имаш хубави ръце — каза тя и пръстите ѝ се плъзнаха нагоре по ръцете ми,
опипвайки мускулите. — Половината от вас, варварите, имат меки, слаби ръце, защото не
правят нищо. Другата половина имат силни, твърди ръце от рязането на дърво или работата
зад ралото. — Обърна дланите ми. — Но ти имаш силни, умни ръце с добро движение в
китките. — Погледна ме въпросително. — С какво си изкарваш прехраната?
— Аз съм студент в Университета, където работя с фини инструменти, с които оформям
метал и камък — обясних. — Но също така съм и музикант. Свиря на лютня.
Вашет, изглежда, се изненада и след това избухна в смях. Тя пусна ръцете ми и смаяно
поклати глава.
— На всичкото отгоре и музикант — рече тя. — Някой друг знае ли?
— Какво значение има? — попитах аз. — Не се срамувам от това кой съм.
— Не. Разбира се, че не. Това е част от проблема. — Тя си пое дълбоко дъх и след това го
изпусна. — Добре. Колкото по-бързо научиш за това, толкова по-добре. В крайна сметка то
ще спести неприятности и на двама ни. — Погледна ме право в очите. — Ти си уличница.
— Какво каза? — примигнах аз.
— Съсредоточи се за момент. Не си глупав. Трябва вече да си осъзнал, че има огромни
културни различия между това място и там, където си израснал във…
— Федерацията — довърших аз. — Права си. Културните различия между Темпи и мен
бяха далеч по-големи в сравнение с другите наемници от Винтас.
Вашет кимна.
— Донякъде причината е в това, че Темпи е повече мускули, отколкото мозък — каза тя.
— И по отношение на света той е неопитен като малко пиленце. — Махна с ръка. — Като
изключим това, ти си прав. Има огромни различия.
— Забелязах. Например изглежда, че нямате табу по отношение на голотата. Или това е
така, или Темпи е ексхибиционист.
— Би ми било любопитно да разбера как си открил това — изкикоти се тя. — Но си прав,
колкото и да ти се струва странно, ние не се притесняваме особено от голото тяло.
Тя сякаш се замисли за момент, след това явно взе решение.
— Виж сега. Ще бъде по-просто да ти го покажа. Наблюдавай!
Видях как лицето ѝ застина в характерната за адемците безизразност и стана празно като
чист лист хартия. Същевременно гласът ѝ загуби по-голямата част от интонацията си и от
него изчезна всякаква емоция.
— Кажи ми какво означава, когато правя това? — попита ме.
Приближи се и ме погледна в очите. Ръката ѝ каза уважение.
— Биеш се като тигър — рече тя, като лицето ѝ беше безизразно, а гласът ѝ равен и
спокоен.
Хвана горната част на рамото ми с едната ръка, а с другата взе дланта ми и я стисна.
— Това е комплимент — казах аз.
Вашет кимна и отстъпи назад. След това се промени. Лицето ѝ се раздвижи. Тя се
усмихна и срещна погледа ми. Пристъпи по-близо до мен.
— Биеш се като тигър — каза тя с изпълнен с възхищение глас.
Постави едната си ръка върху рамото ми, а другата се плъзна по бицепса ми. Тя го
стисна.
Изпитах внезапно смущение, защото сме застанали толкова близо един до друг.
— Това е опит за сексуално сближаване — заявих аз.
Тя отстъпи и кимна.
— Вие смятате определени неща за интимни — голата кожа, физическия контакт,
близостта на тялото, любовната игра. За адемците в тези неща няма нищо забележително. —
Тя ме погледна право в очите. — Можеш ли да се сетиш дори за един-единствен път, в който
да си чул някой от нас да вика? Или да повишава глас? Или дори да говори достатъчно
силно, за да бъде чут отстрани?
Замислих се за момент и после поклатих глава.
— Това е така, защото за нас разговорите са нещо лично и интимно. Изражението на
лицето също. А също и това… — Тя допря пръсти до гърлото си. — Топлината, която може
да създаде гласът. Емоцията, която разкрива той. Това е нещо много лично.
— А нищо друго не носи толкова емоция, колкото музиката — добавих аз, внезапно
разбрал какво искаше да ми каже тя.
Беше твърде странно за мен, за да мога да го приема изведнъж.
Вашет кимна сериозно.
— Ако членовете на едно семейство са близки помежду си, те могат да пеят заедно.
Майката може да пее на детето си. Жената може да пее на мъжа си. — Страните ѝ се
покриха с лека червенина, когато каза това. — Но само ако двамата са много влюбени и
съвсем сами. А ти? — Тя ме посочи. — Музикант? Правиш това пред цяла стая, пълна с хора.
Пред всички наведнъж. И за какво? За няколко пенита? За едно ядене? — Изгледа ме
сериозно. — И го правиш отново и отново. Нощ след нощ. С всеки.
Тя ужасено поклати глава, докато лявата ѝ ръка несъзнателно правеше груби жестове:
ужас, отвращение, укор. Беше доста стряскащо да получа от нея и двата вида емоционални
сигнали едновременно.
Потиснах представата за себе си гол на сцената на „Еолиан“ и след това движещ се през
тълпата и докосващ тялото си до всички, които бяха там — млади и стари, дебели и слаби,
богати благородници и бедни, обикновени хора. Мисълта за това беше отрезвяваща.
— Но трийсет и осмата позиция в кетан е „свирене на лютня“ — запротестирах аз.
Хващах се за сламки и го осъзнавах много добре.
— А дванайсетата е „спящата мечка“ — сви рамене тя. — Но тук няма да намериш нито
мечки, нито лъвове или лютни. Някои имена разкриват истината. Имената в кетан са
предназначени да я потулят, така че когато говорим за него, тайните ни да не се разкриват
на всеки, който слуша.
— Разбирам — най-сетне казах аз. — Но много от вас са ходили по света. Самата ти
говориш отлично атурански и в гласа ти има много топлина. Със сигурност знаеш, че няма
нищо лошо в това, че човек пее.
— Ти също си обикалял света — спокойно отбеляза тя. — И сигурно знаеш, че по
принцип няма нищо лошо в това някой да прави любов с трима души подред върху плочата
пред камината в претъпкана странноприемница. — Тя ме погледна многозначително в
очите.
— Предполагам, че камъкът доста ще убива… — отбелязах аз.
— Много добре — засмя се тя, — да предположим, че са си постлали и одеяло. Как би
нарекъл такъв човек?
Ако ме беше попитала за това преди два цикъла, когато току-що бях излязъл от света на
фае, можеше и да не я разбера. Ако бях постоял още малко при Фелуриан, е напълно
възможно правенето на любов пред камината да не ми се стори нещо странно. Но вече от
доста време бях отново в света на смъртните…
Уличница, мълчаливо се замислих аз. Отгоре на това евтина и безсрамна уличница.
Радвах се, че не бях споменал на никого за желанието на Темпи да се научи да свири на
лютня. Колко ли трябва да се е срамувал от този си невинен копнеж. Мислех си за младия
Темпи, който е искал да прави музика, но никога не е казал на никого за това, защото е
знаел, че е нещо мръсно. Сърцето ме заболя при тази мисъл.
Лицето сигурно бе издало мислите ми, защото Вашет протегна ръка и нежно хвана моята.
— Знам, че за вас е трудно да разберете това. Още повече, че никога не си и помислял да
разсъждаваш по различен начин. Предпазливост.
Опитах се да осмисля всички последствия от онова, което ми беше казала.
— Как научавате новините? — попитах аз. — Като няма трупи, които да обикалят от
град на град, как разбирате какво става в останалата част на света?
При този въпрос на лицето ѝ се появи леко самодоволна усмивка и тя махна с ръка към
бруления от вятъра пейзаж наоколо.
— Мислиш ли, че това място много го е грижа как се върти светът? — Тя отпусна ръка.
— Но не е толкова зле, колкото си мислиш. На повечето места тук амбулантните търговци са
добре дошли. Калайджиите още повече. А и самите ние доста пътуваме. Онези, които носят
червено, идват и си отиват и носят новини. — Тя сложи успокоително ръка на рамото ми. —
И понякога, макар и рядко, някой певец или музикант минава оттук. Но те не свирят пред