това ми е втръснало от прекалена сладникавост, както и от преднамерено невежество. —
Той замълча за момент. — Нали искаше да ме питаш за чандрианите?
Не можех да сторя нищо друго, освен да кимна.
— Всъщност няма много за разказване — пренебрежително отбеляза Ктаех. — Но е по-
добре да ги наричаш „Седемте“. След всички тези години звучи доста фолклорно. Някога
тези имена бяха взаимозаменяеми, но в наши дни, ако кажеш „чандриани“, хората си мислят
за огъри, рендлинги и скавени. Каква глупост.
Настъпи дълга пауза. Застинах неподвижно, докато не осъзнах, че съществото очаква моя
отговор.
— Разкажи ми повече — помолих го аз и гласът ми прозвуча много тънко в собствените
ми уши.
— Защо?
Стори ми се, че долавям в гласа му закачлива нотка.
— Защото имам нужда да знам — отвърнах аз, като този път се опитах да прозвуча по-
уверено.
— Имаш нужда? — скептично повтори думите ми Ктаех. — И откъде е тази внезапна
нужда? Магистрите в Университета може би знаят отговорите, които търсиш. Но те няма да
ти ги кажат, дори и да ги попиташ, което ти няма да направиш. Твърде горд си за това.
Прекалено умен си, за да поискаш помощ. И твърде много си загрижен за репутацията си.
Опитах се да заговоря, но гърлото ми издаде само дрезгав звук. Преглътнах и опитах
отново:
— Моля те, трябва да знам. Те убиха родителите ми.
— Да не искаш да се опиташ да убиеш чандрианите? — Гласът сякаш беше удивен, почти
слисан. — Да ги проследиш и да ги убиеш сам? Гледай ти, как мислиш да се справиш?
Халиакс живее от пет хиляди години. Пет хиляди години, през които не е спал и един миг.
Предполагам, че е разумно да потърсиш амирите. Дори и някой толкова горд като теб не
може да не признае, че има нужда от помощ за нещо такова. Орденът може да ти помогне.
Проблемът е, че те са също толкова трудни за откриване, колкото и Седемте. За бога, какво
би могло да направи едно смело, младо момче?
— Кажи ми! — исках да го изкрещя, но вместо това думите ми прозвучаха умолително.
— Предполагам, че е обезсърчаващо — спокойно продължи Ктаех. — Малцината, които
вярват в чандрианите, са твърде уплашени, за да говорят, а всички останали просто ти се
присмиват, когато ги попиташ. — Последва театрална въздишка, която сякаш дойде
едновременно от няколко различни места в листата. — Какво да се прави, това е цената,
която плащате за цивилизацията.
— Каква цена? — попитах аз.
— Арогантността — отвърна Ктаех. — Мислиш си, че знаеш всичко. Смееше се на
съществуването на обитателите на Фае, докато накрая не видя един от тях. Не е чудно, че
цивилизованите ти съседи също не вярват в чандрианите. Ще трябва доста да се отдалечиш
от скъпоценния и удобен свят, в който живееш, преди да откриеш някой, който да те приеме
на сериозно. Нямаш никакъв шанс, докато не стигнеш до Стормуол.
Последва мълчание, сетне поредният чифт пурпурни крила се понесоха към земята.
Гърлото ми беше пресъхнало и аз преглътнах мъчително, докато се опитвах да измисля
какъв въпрос да задам, за да се сдобия с още сведения.
— Нали осъзнаваш, че не са много хората, които биха взели на сериозно твоето търсене
на амирите — спокойно продължи Ктаех. — Маерът обаче е доста необикновен мъж. Той
вече се е доближил до тях, макар все още да не го осъзнава. Стой близо до него и той ще те
отведе до тяхната врата. — Ктаех се засмя с тих, сух смях. — Кръв, орлова папрат и кост,
иска ми се вие, човешките същества, да имахте достатъчно ум, за да ме оцените. Дори да
забравиш всичко друго, запомни онова, което ти казах току-що. Накрая ще схванеш шегата.
Гарантирам ти го. Ще се смееш, когато му дойде времето.
— Какво можеш да ми кажеш за чандрианите? — попитах аз.
— Тъй като ме питаш толкова мило, този, който ти трябва, е Синдер. Спомняш ли си го?
Бяла коса? Тъмни очи? Знаеш ли какви неща е направил с майка ти? Ужасни. Въпреки това
тя се е държала добре. Лориан винаги е била член на трупа до мозъка на костите си, ако ми
простиш за израза. Държала се е много по-добре от баща ти с неговите молби и циврене.
В съзнанието ми проблеснаха картини на неща, които се опитвах да забравя от години —
майка ми, с подгизнала от кръв коса и неестествено извити ръце, счупени в китката и
лакътя, и баща ми, който бе оставил следа от кръв, дълга шест метра, докато е пълзял с
разпран корем. Опитвал се е да се приближи до нея. Понечих да заговоря, но устата ми беше
пресъхнала.
— Защо? — накрая успях да попитам с дрезгав глас.
— Защо? — като ехо повтори Ктаех. — Колко уместен въпрос. Знам отговорите на
толкова много „защо“. Защо са направили такива ужасни неща на бедното ти семейство?
Защото са искали и са имали причина. Защо са те оставили жив? Защото са били небрежни,
защото ти си бил късметлия и защото нещо ги е уплашило.
„Какво ги е уплашило?“, вцепенено се запитах аз. Но всичко това ми дойде твърде много
— спомените и нещата, които каза гласът. Устните ми мърдаха беззвучно и питаха.
— Какво? — попита Ктаех. — Да не би да търсиш отговора на друго „защо“? Чудиш ли се
защо ти казвам тези неща? И каква полза имам от това? Може би този Синдер някога ми е
изиграл лош номер. Може би ми е забавно да накарам младо пале като теб да си гони
опашката. Може би тихото скърцане на сухожилията ти, докато стискаш юмруци, ми звучи
като нежна симфония. О, да, така е. Бъди сигурен в това. Защо не можеш да откриеш този
Синдер? Ами, това е едно интересно „защо“. Човек би помислил, че мъж с черни като въглен
очи би направил впечатление, когато се отбие някъде, за да си купи питие. Как става тъй, че
ти така и не успяваш да му хванеш следите през цялото това време?
Разтърсих глава, опитвайки се да я прочистя от миризмата на кръв и на горяща коса.
Ктаех, изглежда, прие това за някакъв сигнал.
— Точно така, предполагам, че не е нужно да ти казвам как изглежда той. Видял си го
само преди два-три дни.
Внезапно разбрах. Водачът на бандитите — грациозният мъж с метална ризница.
Синдер. Той беше този, който бе говорил с мен, когато бях дете. Мъжът с ужасяващата
усмивка и с меч като зимен лед.
— Жалко, че се е измъкнал — продължи Ктаех. — И все пак трябва да признаеш, че си
имал доста голям късмет. Бих казал, че си имал рядката възможност да го срещнеш два пъти
в живота си. Жалко, че си я пропилял. Не се обвинявай, че не си го познал. Имат богат опит
в укриването на онези издайнически знаци. Грешката изобщо не е твоя. Минало е много
време. Години. Освен това си бил зает — да се подмазваш, за да спечелиш чуждо
благоволение, и да се въргаляш сред възглавници с някаква фея, задоволявайки низките си
страсти. — Три зелени пеперуди започнаха да падат едновременно. Докато се въртяха към
земята, крилете им приличаха на листа. — Като говорим за страсти, какво би си помислила
твоята Дена? Вие с феята го правите като зайци. Знаеш, че той я бие, покровителят ѝ. Не
през цялото време, но често. Понякога, когато се ядоса, но през повечето време това е като
игра за него. Колко далеч може да стигне той, преди тя да заплаче? Колко ще си позволи,
преди тя да си тръгне и да му се наложи да я подмамва отново? Трябва да знаеш, че не прави
нищо извратено. Няма изгаряния. Няма нищо, което да оставя белези. Още не. Преди два дни
той използва бастуна си. Това беше нещо ново. Под дрехите ѝ има отоци с големината на
палеца ти, натъртвания чак до костта. Тя трепери на пода с кръв в устата и знаеш ли за какво
си мисли, преди да припадне? За теб. Тя мисли за теб. Ти сигурно също си мислил за нея.
Някъде между плуването, ягодите и останалото. — Ктаех издаде звук, който наподобяваше
въздишка. — Бедното момиче. Толкова здраво се е обвързала с него. Смята, че това с
единственото, за което става. Не би го напуснала дори и да я помолиш. Което ти няма да
направиш. Толкова си предпазлив. Толкова се страхуваш да не я прогониш. И би трябвало да
се страхуваш. Тя винаги бяга. Сега, когато е напуснала Северин, как можеш да се надяваш, че
ще я откриеш? Трябва да знаеш, че е жалко, че си си тръгнал, без да ѝ кажеш и дума. Тя
тъкмо бе започнала да ти се доверява. Преди да се ядосаш. Преди да избягаш. Както и всеки
друг мъж в живота ѝ. Желаят я страстно, обсипват я със сладки думи и след това си отиват.
Оставят я сама. Добре че вече е свикнала с това, нали така? Иначе можеше да я нараниш.
Иначе можеше да разбиеш сърцето на това бедно момиче.