Дори повече от това — въпреки липсата на лъскави банкетни зали и скъпи рокли,
въпреки отсъствието на слуги и статуи — всеки от тези домове беше като миниатюрно
имение. Те бяха заможни по ненатрапчив и практичен начин.
* * *
— Ти какво си мислеше? — попита ме Вашет засмяна. — Че шепа от нас спечелват
правото да носят червено и започват да водят живот, изпълнен с разточителен разкош,
докато семействата ни живеят в мизерия и мрат от скорбут?
— Всъщност изобщо не бях мислил за това — признах аз и се огледах.
Тя беше започнала да ме учи как да използвам меча. Занимавахме се с това от два часа и
не ми бе показала почти нищо друго освен различните начини, по които да го държа. Сякаш
ставаше дума за бебе, а не за парче стомана.
Сега, когато знаех какво да търся, виждах десетки адемски къщи, които хитроумно се
сливаха с пейзажа. В отвесните скали бяха вградени тежки дървени врати. Други изглеждаха
просто като купчини скали. На покривите на някои от тях растеше трева и къщите можеха да
бъдат разпознати само по кюнците на печките, които стърчаха навън. Върху едни от
покривите пасеше тлъста коза и вимето ѝ се поклащаше, докато тя протягаше врат, за да си
отскубне трева.
— Погледни земята наоколо — каза Вашет и бавно се завъртя, за да огледа околността.
— Почвата е твърде тънка за оран, прекалено нащърбена за отглеждането на коне. Лятото е
твърде влажно, за да садим жито, и прекалено сурово, за да отглеждаме плодове. В някои
планини има желязо, въглища или злато. Но не и в тези. През зимата снегът е по-висок от
човешки ръст. През пролетта бурите могат да те съборят на земята. — Тя се обърна да ме
погледне. — Това е нашата земя, защото никой друг не я иска. — Сви рамене. — Или по-
скоро това е причината да стане наша.
Нагласи меча си на рамото и ме погледна замислено.
— Седни и слушай — тържествено каза тя. — Ще ти разкажа една история за време,
което отдавна е отминало.
Седнах на тревата, а тя се настани върху един близък камък.
— Някога, много отдавна — започна тя — адемците били принудени да напуснат
мястото, което ни се полагало по право. Нещо, което не помним, ни прогонило. Някой
откраднал земята ни или я съсипал, или пък ни накарал уплашено да побегнем от нея. Били
сме принудени да се скитаме безкрай. Целият ни народ бил принуден да проси, сякаш сме
бедняци. Намирали сме места, на които да се установим със стадата си. След това съседите
ни прогонвали. По онова време адемците били свирепи. Ако не са били такива, то никой от
нас нямаше да е тук днес. Но сме били малобройни и затова винаги сме били прогонвани.
Накрая сме открили това малко и ветровито място, което останалият свят не желаел.
Корените ни проникнали дълбоко в неговия камък и ние сме го направили свое. — Погледът
ѝ обходи околния пейзаж. — Но тази земя не можела да ни предложи много — нямало
пасбища за стадата ни, а само камък и вятър. Тъй като не сме успели да открием начин да
продаваме вятъра на останалия свят, ние сме започнали да продаваме свирепостта си. И
така, народът ни живеел по този начин и постепенно се превърнал в онова, което е днес.
Вече не сме само свирепи, но и опасни и горди. Не се отказваме като вечния вятър и сме
здрави като камъка.
Изчаках малко, за да се убедя, че разказът ѝ е свършил.
— Моите хора също са скитници — казах аз. — Такъв е нашият път. Живеем навсякъде и
никъде.
— Имай предвид, че това е просто история — сви рамене Вашет и се усмихна. — При
това е стара история. Приеми я, както намериш за добре.
— Обичам историите — признах аз.
— Историята е като орех — обясни тя. — Глупакът ще го глътне цял и ще се задави или
ще го изхвърли, като си мисли, че в него няма нищо ценно. Но мъдрият ще намери начин да
счупи черупката и да изяде ядката вътре.
Изправих се и отидох до мястото, където седеше тя. Целунах ръцете, челото и устата ѝ.
— Вашет, щастлив съм, че Шехин ме даде на теб.
— Ти си глупаво момче. — Тя сведе поглед, но аз забелязах лека руменина върху лицето
ѝ, докато говореше. — Хайде, трябва да тръгваме. Не би искал да пропуснеш възможността
да видиш как се бие Шехин.
* * *
Тя ме поведе към една с нищо незабележителна поляна, където животните бяха опасли
тревата ниско до земята. Неколцина други адемци вече стояха наблизо в очакване. Няколко
души си бяха донесли малки столчета или дървени пънчета, които използваха за сядане.
Вашет просто се настани на земята. Присъединих се към нея.
Бавно се събираше тълпа. Само около трийсетина души, но това бяха повече адемци,
отколкото някога бях виждал накуп, с изключение на столовата. Идваха по двама-трима и се
присъединяваха ту към едни разговарящи, ту към други. Групи от петима или повече души се
събираха рядко и за кратко.
Макар на един хвърлей от мен да се водеха множество разговори, не чувах нещо повече
от шепот. Говорещите стояха на една ръка разстояние един от друг и вятърът в тревата бе по-
шумен от гласовете им.
Но от мястото, на което седях, различавах тона на всеки разговор. Преди два месеца това
събиране щеше да ми се стори зловещо тихо. Мяркаха се само движещи се ръце, лицата бяха
безизразни, а устата — почти неми. Но сега ясно разпознах, че една двойка адемски жени са
учителка и ученичка по това на какво разстояние стояха една от друга, както и по
уважението, изразено в жестовете на по-младата жена. Групичката от трима мъже с червени
ризи пък бяха приятели, които непринудено се шегуваха помежду си и се побутваха с ръце.
Мъж и жена се караха. Жената беше ядосана, а мъжът се опитваше да ѝ обясни нещо.
Внезапно се зачудих как изобщо някога съм могъл да си помисля, че тези хора са
неспокойни и не ги свърта на едно място. Всяко тяхно движение имаше цел. Всяко
преместване на краката издаваше промяна в отношението. Всеки жест говореше повече от
каквито и да е думи.
Двамата с Вашет седяхме близо един до друг и разговаряхме тихо на атурански. Тя ми
обясни как всяко училище има постоянни сметки при сийлдишките лихвари. Това
означаваше, че плъзналите навред наемници могат да депозират дяла на своето училище
навсякъде, където хората използват сийлдишките пари, което означаваше навсякъде в
цивилизования свят. След това тези пари можеха да бъдат прехвърлени по съответната
сметка, така че училището да ги използва.
— Каква част изпраща Наемникът на училището? — с любопитство попитах аз.
— Осемдесет процента — отвърна тя.
— Осем процента? — попитах аз и вдигнах всичките си пръсти без два, убеден, че не съм
чул добре.
— Осемдесет — твърдо повтори Вашет. — Това е сумата, която е в реда на нещата, макар
мнозина да се гордеят, че дават повече. Същото ще важи и за теб — небрежно добави тя, —
ако изобщо имаш шанс някога да се облечеш в червено. — Щом видя изненадата ми, тя
обясни. — Като се замислиш, не е толкова много. Години наред училището те храни и
облича. Предоставя ти място за спане. Осигурява ти меч и обучение. Така то влага средства в
наемника, а той го издържа. На свой ред училището издържа селището. Селището създава
деца, които се надяват някой ден да облекат червените дрехи. — Нарисува във въздуха кръг с
пръста си. — Така Адемре процъфтява. — Погледна ме сериозно и продължи: — Като знаеш
това, може би ще разбереш какво си откраднал. Не просто една тайна, а основния поминък
на адемците. Откраднал си ключа за оцеляването на този град.
Мисълта за това беше отрезвяваща. Внезапно гневът на Карсерет придоби много повече
смисъл.
Мярнах сред тълпата бялата риза на Шехин и грубо изплетената ѝ жълта шапка.
Разговорите утихнаха и всички започнаха да се събират в широк неправилен кръг.
Очевидно Шехин не беше единствената, която щеше да се бие днес. Първо се състоя
двубоят на две момчета с няколко години по-млади от мен. Те не бяха облечени в червено.
Обикаляха се един друг предпазливо, след което внезапно започнаха да си нанасят бърза
поредица от удари.
Бяха твърде бързи, за да проследявам движенията им с поглед. Забелязах дузина
движения от кетан, които те започваха и не довършваха. Накрая двубоят приключи, когато
едното момче хвана китката и рамото на другото в „спящата мечка“. Едва когато видях как
момчето извива ръката на противника си и го събаря на земята, разпознах хватката, която
Темпи бе използвал при боя в кръчмата в Кросон.