безразсъден или просто, както винаги, нямал късмет.
Така или иначе в крайна сметка къщата се оказала великолепна — широка и просторна.
Но частите ѝ не пасвали добре една с друга. Имало стълби, които водели настрани вместо
нагоре. Някои стаи имали твърде малко стени или пък прекалено много. Много стаи нямали
таван и високо над тях се виждало странно небе, пълно с непознати звезди.
Всичко в нея било малко изкривено. През прозореца на една стая се виждали пролетни
цветя, а прозорците от другата страна на коридора били покрити със зимен скреж. В балната
зала можело да е време за закуска, а близката спалня била потънала в мрак.
Тъй като нищо в къщата не било истинско, нито прозорците, нито вратите пасвали както
трябва. Те можели да бъдат затворени, дори залостени, но не се заключвали. И понеже
къщата била голяма, тя имала много врати и прозорци и затова можело да се влезе или да се
излезе от нея по много начини.
Джакс не обърнал внимание на нито едно от тези неща. Вместо това той се затичал към
върха на най-високата кула и допрял флейтата до устата си.
В чистото нощно небе се разнесла сладостна мелодия. Тя не била проста като птичите
трели — това била музика, която се изливала от разбитото му сърце. Била силна и тъжна.
Пърхала като птица със счупено крило.
Като я чула, луната слязла до кулата. Бледа, кръгла и красива, тя се изправила пред
Джакс в цялото си великолепие и за пръв път в живота си той изпитал трепета на радостта.
Тогава там, на върха на кулата, те започнали да разговарят. Младежът ѝ разказал за
живота си, за облога и за дългото си самотно пътуване. Луната го слушала, усмихвала се и се
смеела.
Но накрая погледнала с копнеж към небето.
Джакс знаел какво означава това.
— Остани с мен — умолявал я той. — Мога да съм щастлив само ако ти си моя.
— Трябва да тръгвам — отвърнала тя. — Небето е моят дом.
— Аз ти направих дом — заявил момъкът и посочил просторната къща под тях. — В нея
има достатъчно небе за теб. Празно небе, което цялото е твое.
— Трябва да тръгвам — повторила луната. — Нямаше ме твърде дълго.
Той вдигнал ръка, сякаш се канел да я сграбчи, след това спрял.
— Спалнята ти може да гледа към зимата или към пролетта, или към каквото пожелаеш.
— Трябва да тръгвам — казала отново тя и вдигнала поглед към небето. — Но ще се
върна. Аз съм вечна и непроменлива. И ако свириш отново с флейтата си за мен, ще те
посетя отново.
— Аз ти дадох три неща — рекъл той, — песен, дом и сърцето си. Щом трябва да си
тръгнеш, няма ли и ти да ми оставиш три неща в замяна?
Тя се засмяла и сложила ръце на хълбоците си. Била гола, както е гола луната.
— Какво е онова, което имам и мога да ти оставя? Ако е нещо мое, поискай ми го и аз ще
ти го дам.
Джакс усетил как устата му пресъхнала.
— Първо, бих искал да докосна ръката ти.
— Една ръка докосва друга и аз изпълнявам желанието ти.
Тя протегнала гладката си и силна ръка към него. В началото му се сторила хладна, а
после удивително топла. Кожата по ръцете му настръхнала.
— После бих искал да те целуна — продължил той.
— Една уста вкусва друга и аз изпълнявам желанието ти.
Тя се навела близо до него. Дъхът ѝ бил сладък, устните ѝ твърди като плод. От
целувката ѝ момъкът останал без дъх и за пръв път в живота му устата му се извила в
някакво подобие на усмивка.
— А какво е третото нещо? — попитала луната.
Очите ѝ били тъмни и мъдри, а усмивката ѝ — съвършена и многозначителна.
— Името ти — изрекъл на един дъх Джакс, — с което да мога да те наричам.
— Едно тяло… — започнала луната, пристъпила нетърпеливо напред и след това
направила пауза. — Само името ми? — попитала тя и плъзнала ръка около кръста му.
Младежът кимнал.
Тя се навела още по-близо и с топлия си дъх прошепнала в ухото му: „Лудис“.
Тогава Джакс извадил черната желязна кутия, затворил капака и така хванал името ѝ
вътре.
— Сега знам името ти — отсякъл той. — Значи имам власт над теб. И казвам, че трябва
да останеш с мен завинаги, за да съм щастлив.
Така и станало. Кутията в ръката му вече не била студена. Била топла и в нея той можел
да почувства името на луната, което пърхало като нощна пеперуда, блъскаща се в стъклото
на прозорец.
Може би момъкът затворил кутията твърде бавно. Или може би твърде бавно спуснал
закопчалката. Или пък просто нямал късмет в нищо. Но в крайна сметка успял да хване само
част, а не цялото име на луната.
И така, Джакс успял да я задържи за известно време, но тя винаги му се изплъзвала.
Измъквала се от счупената му къща и се връщала в нашия свят. Ала тъй като той притежавал
част от името ѝ, тя трябвало неизменно да се връща при него.
* * *
Хеспе ни погледна и се усмихна.
— Ето затова луната винаги се променя. И това е мястото, където я държи Джакс, когато
тя не е в нашето небе. Той успял да я хване и тя все още е при него. Но само той си знае дали
е щастлив, или не.
Настъпи дълго мълчание.
— Това беше чудесна история — отбеляза Дедан.
Хеспе сведе поглед и макар че на светлината на огъня беше трудно да се забележи, бях
готов да заложа едно пени, че е поруменяла. Суровата Хеспе, за която никога не бих
предположил, че е способна да се изчерви дори и съвсем леко.
— Отне ми доста време да си я припомня цялата — призна тя. — Майка ми ми я
разказваше, когато бях малко момиче. Винаги една и съща история, всяка вечер. Каза ми, че
я е научила от нейната майка.
— Е, трябва непременно и ти да я разкажеш на своите дъщери — посъветва я Дедан. —
Тази история е твърде хубава, за да бъде забравена.
Хеспе се усмихна.
* * *
За съжаление тази спокойна вечер беше като затишие пред буря. На следващия ден Хеспе
направи коментар, който обиди Дедан, и два часа си съскаха един на друг като разгневени
котки всеки път, щом се погледнеха.
Дедан се опита да убеди всички, че трябва да се откажем от търсенето и да се хванем да
работим като пазачи на някой керван с надеждата бандитите да ни нападнат. Мартен
отвърна, че в това има толкова смисъл, колкото да се опитваш да откриеш мечи капан, като
стъпиш в него. Следотърсачът беше прав, но това не попречи двамата с Дедан да се заяждат
през следващите няколко дни.
Два дни по-късно Хеспе нададе изненадващо момичешки и разтревожен писък, докато се
къпеше. Изтичахме да ѝ помогнем, очаквайки да открием бандитите, но вместо това
заварихме Темпи чисто гол и нагазил до колене в потока. Хеспе стоеше полугола на брега и
от нея се стичаше вода. Мартен намери това за доста смешно, но наемницата не мислеше
така. И единственото нещо, което възпря Дедан да не се втурне разярено и да нападне
Темпи, бе това, че не се сети как да атакува гол мъж, без да го погледне и да го докосне.
На следващия ден времето стана мъгливо и влажно и това развали настроението на
всички ни и още повече забави търсенето.
След това започна да вали.
89.
Да изгубиш светлината
През последните четири дни времето постоянно беше облачно и често валеше. В
началото дърветата ни осигуряваха някакъв подслон, но скоро открихме, че листата над
главите ни едва задържат дъжда и при най-малкия порив на вятъра ни обливаха със струи от
тежки капки, които се бяха насъбирали горе с часове. Това означаваше, че независимо дали в
момента вали, или не, върху главите ни постоянно капеше и бяхме мокри през цялото време.
Вече нямаше истории след вечеря. Мартен настина и с влошаването на състоянието му
стана навъсен и саркастичен. А два дни по-рано хлябът бе започнал да се овлажнява. Това
навярно не ви се струва нещо сериозно, но ако някога сте опитвали да ядете влажен хляб,
след като цял ден сте вървели в дъжда, тогава знаете как това може да ви вкисне.
Дедан стана неконтролируем. Дърпаше се и се оплакваше и от най-простите задачи.
Последния път, когато ходи до града за провизии, донесе бутилка дрег вместо картофи,
масло и тетива. Хеспе го беше зарязала в Кросон и той се върна в лагера чак към полунощ,
като вонеше на алкохол и пееше толкова силно, че можеше да накара и мъртвите да си
запушат ушите.
Не си направих труда да го нахокам. Колкото и остър да беше езикът ми на член на трупа,
Дедан очевидно беше имунизиран срещу него. Вместо това изчаках, докато задреме, изсипах
останалия дрег в огъня и оставих бутилката върху въглените, така че да я види. След това той
спря с постоянното си пренебрежително мърморене по мой адрес и потъна в ледено