светлината на огъня им.
— Колко човека са?
— Не успях да се приближа толкова — поклати глава Мартен. — Веднага щом видях
стъпките на още хора, се върнах обратно. Не исках да тръгнете по погрешната следа и да се
загубите.
— Колко е далеч?
— На около една минута пълзене. Можете да видите огъня им и от тук, но лагерът им е
от другата страна на един хълм.
Погледнах лицата на двамата ми другари на отслабващата светлина. Нито единият не
изглеждаше нервен. Бяха подходящи за тази работа и бяха обучени за нея. Мартен
разполагаше с уменията си на следотърсач и стрелец с лък. Темпи беше обучен в
легендарното бойно изкуство на адемците.
Може би и аз щях да се чувствам спокоен, ако бях успял да подготвя план, някакъв номер
със симпатия, който да обърне нещата в наша полза. Но Дедан беше унищожил всякаква
надежда да направя това, като беше настоял да нападнем още тази нощ. Не разполагах с
нищо — дори и с лоша връзка към някой далечен огън.
Спрях да мисля за това, преди безпокойството ми да се превърне в паника.
— Да тръгваме тогава — заявих аз, доволен, че гласът ми прозвуча спокойно.
Тримата запълзяхме напред, докато последните отблясъци на дневната светлина бавно
изчезваха от небето. В полуздрача Мартен и Темпи едва се забелязваха, което ме поуспокои.
Ако за мен беше трудно да ги видя, то за часовите щеше да е още по-трудно да ги зърнат от
разстояние.
Скоро съзрях светлината на огъня, която се отразяваше от високите клони пред мен.
Приведох се и последвах Мартен и Темпи по едната страна на стръмния рид, станал хлъзгав
от дъжда. Стори ми се, че забелязах някакво движение пред нас.
В този миг проблесна светкавица. Тя ме заслепи в почти пълния мрак, но не и преди да
очертае ясно целия кален склон с болезнено бялата си светлина.
На гребена на хълма стоеше висок мъж с опънат лък. На няколко крачки по-нагоре по
склона Темпи беше приведен напред, а кракът му бе застинал във въздуха, докато
внимателно подбираше къде да стъпи. Над него беше Мартен. Старият следотърсач беше
застанал на едно коляно и също беше опънал своя лък. Светкавицата ми разкри всичко това
за един миг и след това ме заслепи. Гръмотевицата дойде секунда по-късно и ме накара и да
оглушея. Хвърлих се на земята и се претърколих, а по лицето ми полепнаха листа и пръст.
Когато отворих очи, единственото, което видях, бяха синкави петна, танцуващи пред
очите ми след силния блясък на светкавицата. Нямаше викове. Ако часовият бе извикал, то е
бил заглушен от гърма. Стоях съвсем неподвижен, докато очите ми не привикнаха към
мрака. Отне ми един миг трескаво търсене, за да открия Темпи. Той се намираше на пет
метра нагоре по склона, коленичил над някаква тъмна купчина — часовия.
Приближих се до него, като дращех с ръце и крака по влажните папрати и покритите с
кал листа. Над главите ни отново проблесна светкавица, този път по-слаба от предишната, и
аз видях, че от гърдите на часовия стърчи дръжката на една от стрелите на Мартен. Перата ѝ
се бяха разхлабили и сега се вееха на вятъра като някакво малко мокро знаме.
— Мъртъв е — обяви Темпи, когато двамата с Мартен се приближихме достатъчно, за да
го чуем.
Усъмних се в това. Дори и дълбока рана в гърдите не би могла да убие човек толкова
бързо. Но когато се приближих още малко, видях ъгъла на стрелата. Изстрелът го беше
уцелил право в сърцето. Погледнах Мартен с удивление.
— За такъв изстрел могат да се пеят песни — тихо рекох аз.
— Късмет — небрежно отвърна той и насочи вниманието си към върха на хребета на
няколко метра над нас. — Да се надяваме, че ми е останало още от него — добави той и
запълзя нагоре.
Докато се промъквах зад него, зърнах за миг Темпи, който продължаваше да стои на
колене край падналия мъж. Той се наведе по-близо до него, сякаш шепнеше на тялото.
След това пред очите ми се разкри лагерът и измести от съзнанието ми смътното
любопитство, което изпитвах към странностите на адемеца.
91.
Пламък, гръмотевица и пречупено дърво
Хребетът, по който пълзяхме, описваше широк полукръг, като лагерът на бандитите
оставаше в центъра на защитения полумесец, образуван от него. Така станът им се намираше
на дъното на нещо като голяма плитка купа. От нашата позиция видях, че отворената част
граничи с поток, който завива там и след това се отдалечава.
В средата на вдлъбнатината като колона се извисяваше внушителен дъб, който
засенчваше мястото с огромните си клони. От двете страни на гигантското дърво горяха два
огъня. Те щяха да са големи като клади, ако не беше дъждът. В момента едва хвърляха
достатъчно светлина, за да се вижда лагерът.
„Лагер“ не е правилната дума, по-точно ще е да го нарека „стан“. Имаше шест полеви
палатки — ниски и със скосени покриви. Най-вероятно бяха предназначени за спане и за
съхранение на провизиите. Седмата палатка приличаше по-скоро на малка шатра с
квадратна форма и бе достатъчно голяма, за да могат няколко души да стоят изправени в нея.
Шестима мъже се бяха струпали около огньовете, насядали върху импровизирани пейки.
Те се бяха настанили близо един до друг, за да се пазят от дъжда. Всички имаха суровите очи
и измъчения вид на опитни войници.
Приклекнах под върха на хребета и с изненада установих, че не изпитвам никакъв страх.
Обърнах се към Мартен и видях в очите му леко неспокоен блясък.
— Как мислиш, колко са? — попитах го аз.
Очите му просветнаха замислено.
— Поне по двама в палатка. Ако водачът им е в голямата палатка, това прави тринайсет,
а ние убихме трима. Значи остават десет. Най-малко десет. — Той нервно облиза устни. —
Но е възможно да спят и по четирима в палатка, а в голямата, при водача, могат да спят още
петима. Това прави трийсет, без трима.
— Значи в най-добрия случай ни превъзхождат двама срещу един — рекох аз. — Какво
ще кажеш за шансовете ни?
Очите му се насочиха към линията на хребета и след това се върнаха към мен.
— С двама срещу един ще се справим. Изненадата е на наша страна, съвсем близо сме. —
Той направи пауза и се закашля в ръкава си, след което се изплю. — Но там долу са поне
двайсет. Чувствам го.
— Можеш ли да убедиш Дедан?
— Той ще ми повярва — кимна Мартен. — Не е и наполовина толкова голям задник,
колкото изглежда през повечето време.
— Добре — отвърнах аз и се замислих за момент.
Нещата се развиваха по-бързо, отколкото можех да си представя. Така че въпреки всичко,
което се беше случило, Дедан и Хеспе все още бяха на пет-шест минути зад нас.
— Отиди да им кажеш да се върнат — наредих на Мартен — и ела да ни вземеш с Темпи.
Той сякаш се колебаеше.
— Сигурен ли си, че няма да е по-добре да тръгнете сега? Не знаем кога сменят часовите
си.
— Нали Темпи е с мен. А и ще ти отнеме само няколко минути. Искам да се опитам да ги
преброя по-точно.
Мартен бързо се отдалечи и двамата с Темпи се промъкнахме отново до върха на хребета.
Малко след това адемецът се премести още по-близо, докато лявата страна на тялото му не
се притисна към моята дясна.
Забелязах нещо, което по-рано бях пропуснал — на различни места в стана бяха забити
дървени стълбове, високи колкото колове за ограда.
— Стълбове? — попитах Темпи и забих пръст в земята, за да му покажа какво имам
предвид.
Той кимна, за да ми покаже, че е разбрал, и сви рамене.
Предположих, че бяха за връзване на конете или за сушене на мокрите дрехи. След това
насочих вниманието си към по-неотложни въпроси.
— Какво мислиш, че трябва да направим?
Адемецът мълча дълго.
— Да убием някои. Да си тръгнем. Да изчакаме. Други ще дойдат. Ние… — Той направи
характерната пауза, означаваща, че не знае думата, която иска да използва. — Изскочим зад
дърветата?
— Да ги изненадаме.
— Да ги изненадаме — кимна той. — Да изчакаме. Да преследваме останалите. Да
кажем на маера.
Кимнах. Не беше бързата развръзка, на която се бяхме надявали, но беше единственото
разумно решение срещу толкова голям брой хора. Когато Мартен се върнеше, тримата щяхме
да предприемем първата бърза атака срещу тях. Предполагах, че като разполагахме с
предимството на изненадата, Мартен можеше да уцели трима или четирима, преди да бъдем
принудени да побегнем. Вероятно нямаше да успее да убие всички, които уцелеше, но
бандитите, ударени от стрела, щяха да са по-малка заплаха за нас през идните дни.