на кон с поводите.
— Да. Мундщук и юзда. Той ни контролира отвън. Летхани… — той посочи между очите
си и след това към гърдите си — … живее вътре. Летхани помага да решиш. Законът е
създаден, защото мнозина не разбират летхани.
— Значи с летхани на човек не му е нужно да спазва закона?
Последва пауза.
— Може би. Безсилие. — Той извади меча си и го вдигна успоредно на земята, с
режещата част нагоре. — Ако беше малък, вървенето по този меч щеше да е като летхани.
— Защото е болезнено за краката? — попитах аз, опитвайки се малко да разведря
настроението. Веселост.
— Не. — Гняв. Неодобрение. — Трудно за вървене. Лесно за падане настрани. Трудно за
оставане.
— Летхани е нещо твърде праволинейно?
— Не — отсече Темпи и направи пауза. — Как се казва, когато има много планина и
само един път за вървене?
— Проход?
— Проход — кимна Темпи. — Летхани е като проход в планините. Проходът е лесният
път през тях. Единственият път през тях. Но е трудно да го видиш. Пътят, който е лесен,
много често не преминава през планините. Понякога не води до никъде. Умираш от глад или
падаш в дупка.
— Значи летхани е правилният път през планините.
— Частично съгласие. Вълнение. Това е правилният път през планините. Но летхани е и
това да знаеш правилния път. И двете. А планините не са просто планини. Планините са
всичко.
— Значи летхани е цивилизацията.
Последва нова пауза. Да и не. Темпи поклати глава. Обезсърчен.
Замислих се отново над думите му, че наемниците трябва да учат летхани два пъти.
— Летхани воденето на бой ли е? — попитах аз.
— Не.
Той каза това с такава убеденост, че трябваше да го попитам обратното, за да съм
сигурен, че съм го разбрал.
— Летхани не е воденето на бой?
— Не. Онзи, който знае летхани, знае кога да се бие и кога — не. Много важно.
— Днес летхани каза ли ти да се биеш? — реших да сменя посоката аз.
— Да. Да покажа, че адемците не се страхуват. За варварите знаем, че да не се биеш е
страхливост. Страхливецът е слаб. Не е добре те да мислят така. Затова, когато гледат
мнозина, се биеш. Така им показваш, че един адемец се равнява на много.
— А ако бяха спечелили?
— Тогава варварите щяха да знаят, че Темпи не се равнява на много. Лека веселост.
— Ако те бяха спечелили, тогава днешната битка нямаше да е летхани?
— Не. Ако паднеш и си счупиш крака в планинския проход, това все още е проход. Ако се
проваля, докато следвам летхани, това все още е летхани. Сериозно. Затова разговаряме сега.
Днес. С твоя нож. Това не беше летхани. Не беше правилното нещо.
— Страхувах се, че ще те наранят.
— Летхани не пуска корени там, където има страх — каза той така, сякаш рецитираше.
— Летхани би ли позволил да бъдеш наранен?
— Може би — сви рамене той.
— Част от летхани ли е да бъдеш… Подчертаване. Наранен?
— Може би не. Но те не го направиха. Да извадиш нож пръв, не е летхани. Ако спечелиш
и си първият, извадил нож, тогава не печелиш. Голямо неодобрение.
Не можех да разбера какво има предвид с последните си думи.
— Не разбирам — признах аз.
— Летхани е правилното действие. Правилният начин. Правилното време. — Лицето на
Темпи внезапно просветна. — Старият търговец — каза той с видим ентусиазъм, — от
историята с денковете. Как е думата?
— Калайджията?
— Да. Калайджията. Как трябва да се отнасяш с такива хора?
— Как? — знаех отговора, но исках да видя какво ще каже адемецът.
Той ме погледна и притисна пръсти един към друг. Раздразнение.
— Трябва да бъдеш любезен и да им помагаш. И да говориш добре. Винаги да си
възпитан. Винаги.
— И ако ти предложат нещо, трябва да обмислиш дали да го купиш — кимнах аз.
— Да! — Темпи направи тържествуващ жест. — Можеш да направиш много неща, когато
срещнеш калайджия, но само едно от тях е правилно. — Той се поуспокои. Предупреждение.
— Но само да го направиш не е летхани. Първо трябва да го знаеш и след това да го
направиш. Това е летхани.
Замислих се за момент.
— Значи летхани е да бъдеш учтив?
— Не учтив. Не любезен. Не добър. Не задължен. Летхани не е нито едно от тези неща.
Всеки момент. Всеки избор. Всички различни. — Той ми хвърли проницателен поглед. —
Разбираш ли?
— Не.
Щастие. Одобрение. Темпи се изправи на крака и кимна.
— Добре е да знаеш, че не знаеш. Добре е, че го казваш. Това също е летхани.
88.
Слушане
Когато двамата с Темпи се върнахме в лагера, заварихме там изненадващо весело
настроение. Дедан и Хеспе се усмихваха един на друг, а Мартен бе успял да застреля дива
пуйка за вечеря.
И така, хапвахме и се шегувахме помежду си. А когато приключихме с миенето на
съдовете, Хеспе ни разказа своята история за момчето, което било влюбено в луната, като я
започна отначало. Като по чудо Дедан успя да задържи устата си затворена и аз започнах да
се надявам, че малката ни група най-сетне се превръща в екип.
* * *
На Джакс не му било особено трудно да следва луната, защото в онези дни тя била
винаги пълна. Висяла в небето кръгла като чаша, ярка като свещ и никога не се променяла.
Момчето вървяло дни наред и краката го заболели. Той продължавал да върви месеци и
месеци наред и гърбът му се уморявал от тежестта на раницата. Минали години и той все
така вървял. Станал висок, жилав и слаб и вечно бил гладен.
Когато се нуждаел от храна, търгувал с вещите от денковете на калайджията. Когато
обувките му изтънели, той постъпил по същия начин. Джакс продължавал по своя път и
пораснал умен и хитър.
През цялото това време луната не му излизала от главата. Щом се замислел за нея, не
можел да направи и крачка повече. Тогава слагал очилата и вдигал поглед към закръглената
ѝ форма, която се носела в небето. Когато я видел, усещал някакво бавно раздвижване в
гърдите си. С времето започнал да си мисли, че е влюбен.
Накрая пътят, по който вървял, минал през Тиню като всички други пътища. Но той
продължил да следва големия каменен път на изток, към планините.
Пътят непрекъснато се изкачвал нагоре и нагоре. Джакс изял последните хляб и сирене,
които му били останали. Изпил последната си вода и последното си вино. Вървял дни наред,
без да пие и да яде, а луната ставала все по-голяма в нощното небе над него.
Точно когато силите му вече го напускали, момъкът се изкачил на един хълм и видял
старец, който седял пред входа на пещера. Имал дълга сива брада и бил облечен в дълга сива
роба. На главата си нямал коса, нито обувки — на краката си. Очите му били отворени, а
устата затворена.
Когато видял Джакс, лицето му просветнало. Той се изправил и се усмихнал.
— Здравей, здравей — поздравил с ведър и плътен глас. — Доста си се отдалечил от
всички населени места. Как е пътят до Тиню?
— Дълъг — отвърнал Джакс, — труден и уморителен.
Старецът поканил момъка да седне. Донесъл му вода, козе мляко и плодове, с които да се
нахрани. Джакс ги изял лакомо и предложил на стареца в замяна чифт обувки от денковете
си.
— Няма нужда, няма нужда — успокоил го отшелникът, като щастливо мърдал пръстите
на краката си, — но ти благодаря, че ми предложи.
— Както искаш — свил рамене Джакс. — Но какво правиш тук, толкова далеч от всичко?
— Открих тази пещера, докато гонех вятъра — отвърнал мъжът. — Реших да остана,
защото мястото е идеално за онова, което правя.
— И какво е то? — попитал момъкът.
— Аз съм слушател — отвърнал старецът. — Слушам нещата, за да разбера какво имат да
кажат.
— А — внимателно рекъл Джакс. — И мястото тук е добро за това?
— Направо превъзходно — отвърнал отшелникът. — Трябва доста да се отдалечиш от
хората, преди да успееш да се научиш да слушаш както трябва. — Той се усмихнал. — Какво
те води в моето малко ъгълче на небето?
— Опитвам се да намеря луната.
— Това е доста лесно — казал старецът и махнал към небето. — Виждаме я почти всяка
нощ, стига времето да го позволява.
— Не. Опитвам се да я хвана. Ако мога да съм с нея, мисля, че ще бъда щастлив.
— Искаш да я хванеш, така ли? — Мъжът го погледнал сериозно. — Колко дълго я
гониш?
— Повече години и километри, отколкото мога да преброя.
Отшелникът затворил очи за момент и след това кимнал сякаш на себе си.