на варварите наемниците са най-ниското стъпало на обществото. Независимо колко глупав
или безполезен е един мъж, той може да носи сопа и да печели по половин пени на ден, като
охранява някой керван. Права ли съм?
— Този начин на живот привлича по-сурови хора — казах аз.
— Ние не сме такива наемници. Плащат ни, но сами избираме кои работи да поемем. —
Тя направи пауза. — Ако се биеш, за да си напълниш кесията, си наемник. Как те наричат,
ако се биеш, защото това е твоят дълг към страната ти?
— Войник.
— А ако се биеш за закона?
— Пристав или съдебен изпълнител.
— Ако се биеш за репутацията си?
Малко се замислих, преди да отговоря на този въпрос.
— Може би дуелист?
— А ако се биеш за доброто на останалите?
— Амир — отвърнах аз, без да се замислям.
Вашет вдигна глава към мен.
— Интересен избор — отбеляза тя и вдигна гордо ръка, за да ми покаже червения си
ръкав. — На нас, адемците, ни плащат, за да пазим, да преследваме и да защитаваме. И ние
се бием за летхани, с помощта на летхани и в летхани — всичко това заедно. Адемската дума
за онзи, който носи червено, е „сетхан“. — Тя вдигна поглед към мен. — И това е нещо, с
което много се гордеем.
— Значи да станеш наемник е доста високо положение в обществената стълбица на
адемците — заключих аз.
Тя кимна.
— Но варварите не знаят тази дума и нямаше да я разберат дори да я знаеха. Така че
„наемник“ би трябвало да е достатъчно.
Вашет откъсна два дълги стръка трева от земята и започна да ги усуква заедно във въже.
— Затова на Шехин не ѝ е било лесно да вземе решение. Тя трябва да балансира между
онова, което е правилно, и онова, което е най-добро за нейното училище. Като през цялото
време трябва да взима под внимание и онова, което е добро за пътя на дървото меч. Вместо
да се спре на прибързано решение, тя играе по-търпелива игра. Лично аз мисля, че се надява
проблемът да се реши от само себе си.
— Как ще се реши от само себе си? — попитах аз.
— Можеше да избягаш — простичко отвърна тя. — Мнозина очакваха, че ще го
направиш. Ако аз бях решила, че не ставаш за обучаване, това също щеше да ѝ помогне да си
измие ръцете. Или пък можеш да умреш по време на тренировките или да се осакатиш.
Втренчих поглед в нея.
— Стават нещастни случаи — сви рамене тя, — не много често, но понякога. Ако
Карсерет беше твоята учителка…
Направих гримаса.
— Тогава как някой става официално член на училището? Има ли някакъв изпит?
Вашет поклати глава.
— Първо някой трябва да се застъпи за теб и да каже, че си достоен да се присъединиш
към училището.
— Темпи? — попитах аз.
— Някой човек с положение — поясни тя.
— Значи това си ти — бавно казах аз.
Тя се ухили и потупа чупения си нос, след което насочи пръст към мен.
— Успя да отгатнеш от два пъти. Ако някога напреднеш дотолкова, че да не се срамувам
от теб, ще се застъпя за теб и ти ще можеш да се явиш на изпита.
Продължи да усуква стръковете трева и ръцете ѝ оформяха непрекъсната и сложна
плетка. Никога преди не бях виждал адемец да си играе с нещо по този начин, докато
приказва. Разбира се, не би могъл да го прави, защото имаше нужда от една свободна ръка, за
да разговаря.
— Ако минеш този изпит, вече няма да си варварин. Темпи ще бъде оправдан и всички
ще се приберат щастливо у дома. С изключение на онези, които нямат дом, разбира се.
— А ако не премина този изпит? — попитах аз. — Или ако решиш, че не съм достоен да
се явя на него?
— Тогава нещата ще се усложнят. — Тя се изправи. — Хайде, Шехин иска да разговаря с
теб днес. Няма да е възпитано, ако закъснеем.
* * *
Вашет ме поведе обратно към купчината ниски каменни сгради. Когато за пръв път ги
бях видял, бях предположил, че това е самият град. Сега знаех, че това всъщност е
училището. Групата от сгради беше като миниатюрен Университет, само дето ги нямаше
режимът и графикът, с които бях свикнал.
Нямаше и официална система от звания. Онези, които бяха с червени дрехи, бяха на
почит и очевидно началникът беше Шехин. Като изключим това, имах съвсем бегла
представа за обществената йерархия. Очевидно Темпи се намираше на доста ниско ниво и не
беше особено уважаван. От друга страна, Вашет беше с доста високо положение и много
уважавана.
Когато пристигнахме за срещата, сварихме Шехин да изпълнява кетан. Наблюдавах я
мълчаливо, докато тя се движеше със скоростта на мед, който се разтича върху маса.
Колкото по-бавно се правят движенията на кетан, толкова по-трудни стават те, но тя ги
изпълняваше безупречно.
Беше ѝ нужен половин час, за да приключи, след което отвори прозореца. Полъхът на
вятъра донесе сладката миризма на лятна трева и шума на листата.
Шехин седна. Тя не се беше задъхала, макар челото ѝ да бе лъскаво от пот.
— Темпи каза ли ти за деветдесет и деветте разказа? — попита без предисловие тя. — За
Аете и началото на Адем?
Поклатих глава.
— Добре — каза Шехин. — Не е негова работа да го прави, а и не може да го стори както
трябва. — Тя погледна Вашет. — Как напредва с езика?
— Бързо, както обикновено е с тези неща — отвърна тя. Все пак.
— Много добре — заяви Шехин и премина на ясен атурански с лек акцент. — Ще ти я
разкажа по този начин, за да ме прекъсваш по-малко и за да не се получат недоразумения.
Постарах се да изобразя възможно най-добре жеста на почтителна благодарност.
— Това е история отпреди много години — тържествено започна Шехин. — Преди
появата на това училище, преди пътя на дървото меч. Преди още някой адемец да е познавал
летхани. Това е историята за началото на тези неща. Първото адемско училище не било
училище, в което да се изучава умението да се върти мечът. Учудващо, то било създадено от
мъж на име Аете, който искал да овладее изкуството да борави с лъка и стрелата. — Шехин
направи пауза в разказа си, за да обясни. — Трябва да знаеш, че в онези времена лъкът бил
широко използван. Умението да си служиш добре с него било високо ценено. Народът ни се
състоял от овчари и често сме били нападани от враговете си. Лъкът бил най-доброто
оръжие за защита, което сме имали. — Тя се облегна на стола си и продължи: — Аете нямал
намерение да създава училище. В онези дни нямало училища. Той просто искал да подобри
способностите си. Вложил цялата си воля в това, докато не станал толкова добър, че можел
да уцели ябълка върху дърво от трийсет метра разстояние. Продължил упорито да се
упражнява, докато накрая можел да предвиди промените във вятъра, а веднъж след като
овладял и това, вече не пропускал целта. Мълвата за неговия талант се разнесла и при него
започнали да идват хора. Между тях била и млада жена на име Рете. В началото Аете се
усъмнил, че тя има достатъчно сила, за да опъне лъка. Но Рете скоро се превърнала в най-
добрата му ученичка. Както казах, това се случило преди много години и на много
километри разстояние от мястото, където седим в момента. В онези дни адемците нямали
летхани, което да ги напътства, и времената били трудни и кървави. По това време не било
рядкост някой адемец да убие друг от гордост, заради спор или за да докаже уменията си.
Тъй като Аете бил най-великият измежду стрелците с лък, мнозина го предизвиквали. Но
човешкото тяло не било трудна цел за онзи, който можел да уцели парче коприна, носено от
вятъра. Той избивал претендентите с такава лекота, сякаш жънел жито. На дуел вземал само
една стрела със себе си и твърдял, че ако тя не се окаже достатъчна, то той заслужава да бъде
повален. Аете остарял и славата му се разнесла. Той се установил на едно място и създал
първото адемско училище. Минали години и той обучил много адемци да бъдат
смъртоносни като ножове. Станало добре известно, че ако дадеш на учениците на Аете три
стрели и три монети, тримата ти най-големите врагове никога няма да те безпокоят отново.
И така, училището забогатяло и се прославило. Същото се случило и с Аете. Тогава Рете
отишла при него. Рете, най-добрата му ученичка. Рете, която стояла близо до него и била
негова любимка. Тя казала нещо на Аете и двамата били на различно мнение. Скарали се.
След това закрещели толкова силно, че виковете им се чували през дебелите каменни стени
в цялото училище. Накрая Рете предизвикала Аете на дуел. Той приел и се разбрали, че
който спечели, ще управлява училището от този ден насетне. Тъй като той бил