песента. Изпях ги плътно и твърдо като нажежено желязо. Когато прозвучаха, усетих как
силата ѝ потрепери, след това се разтроши на парчета и в празнотата на въздуха не остана
нищо друго освен нейната болка и гняв.
Фелуриан нададе уплашен писък и седна толкова внезапно, че сякаш почти падна на
земята. Подви колене към себе си и се сви, като ме наблюдаваше с широко отворени и
уплашени очи.
Огледах се наоколо и видях вятъра. Не по начина, по който можете да видите дим или
мъгла — аз видях самия вечно променящ се вятър. Познах го като лицето на забравен
приятел. Засмях се и разперих ръце, възхитен от изменчивата му форма.
Свих ръцете си в шепи, допрях ги една до друга и издишах в празното пространство
между тях. Изрекох име. Започнах да движа ръцете си и да сплитам тънкия си като паяжина
дъх. Той се изду и обгърна Фелуриан, сетне избухна в сребрист пламък и я затвори плътно в
променливото си име.
Повдигнах я над земята. Тя ме наблюдаваше с уплашено и невярващо изражение, а
тъмната ѝ коса танцуваше като втори пламък, затворен в сребристия пламък.
Тогава разбрах, че мога да я убия. Щеше да е толкова просто, колкото да хвърля лист
хартия на вятъра. Но мисълта за това ме отвращаваше — все едно да откъсна крилете на
пеперуда. Да я убия, би означавало да разруша нещо странно и прекрасно. Светът щеше да
обеднее, ако Фелуриан не беше в него. Такъв свят щеше да ми харесва по-малко от
предишния. Беше все едно да счупя лютнята на Илиен. Или да изгоря някоя библиотека.
От друга страна, моята безопасност и здравият ми разум бяха заложени на карта. А и
вярвах, че светът ще е по-интересен и с Квоте в него.
Но не можех да я убия. Не и по този начин. Не и като използвам новооткритата си магия
като нож за дисекция.
Заговорих отново и вятърът я спусна върху възглавниците. Направих движение, сякаш
разкъсвам нещо, и сребърният пламък, който някога бе моят дъх, се превърна в три ноти от
прекъсната песен, отекващи между дърветата.
Седнах. Тя се излегна. В продължение на няколко дълги минути се гледахме един друг. В
очите ѝ проблясваха страх, предпазливост и любопитство. Видях себе си, отразен в тях —
гол между възглавниците. Силата ми искреше като бяла звезда върху челото ми.
След това започнах да усещам как всичко избледнява и потъва в забрава. Осъзнах, че
името на вятъра вече не изпълва устата ми, и когато се огледах наоколо, не видях нищо друго
освен празен въздух. Опитах се да запазя привидно спокойствие, но когато силата ме
напусна, се почувствах като лютня, чиито струни са прерязани. Сърцето ми се сви от чувство
за загуба, каквото не бях изпитвал от смъртта на родителите си.
Виждах леко трептене във въздуха около Фелуриан, когато някаква част от силата ѝ се
завърна. Не му обърнах внимание, опитвайки се трескаво да запазя поне малко от онова,
което бях научил. Но беше все едно да се мъча да задържа шепа пясък. Ако някога сте
сънували как летите и след това сте се събудили, осъзнавайки разочаровано, че сте
забравили как се прави, имате някаква бегла представа как се чувствах.
Усещането избледняваше малко по малко, докато накрая от него не остана нищо.
Почувствах се изпразнен и изпитах такава силна болка, каквато бих усетил, ако открия, че
семейството ми никога не ме е обичало. С мъка преглътнах буцата, заседнала в гърлото ми.
Фелуриан ме погледна с любопитство. Все още виждах отражението си в очите ѝ.
Звездата на челото ми вече не беше нищо повече от точка светлина. След това дори
съвършеното зрение на спящото ми съзнание започна да избледнява. Погледнах отчаяно към
света около мен. Опитах се да не мигам, за да запомня колкото се може повече от онова,
което виждах.
След това то изчезна. Наведох глава донякъде от мъка и донякъде, за да скрия сълзите си.
98.
Балада за Фелуриан
Мина доста време, преди да възвърна хладнокръвието си достатъчно, за да вдигна поглед.
Във въздуха витаеше колебание, сякаш бяхме млади любовници, които не знаят какво е
следващото нещо, което се очаква от нас, и какви роли трябва да играем.
Вдигнах лютнята си и я притиснах към гърдите си. Движението беше инстинктивно, като
да стиснеш наранената си ръка. Изсвирих по навик един акорд и след това го направих
минорен, за да изглежда така, сякаш лютнята казва тъжен.
Без да се замислям или да вдигам поглед, засвирих една от песните, които бях написал в
месеците след смъртта на родителите ми. Казваше се „Седя край водата и си спомням“.
Изпод пръстите ми започна да струи тъга във вечерния въздух. Минаха няколко минути,
преди да осъзная какво правя, и още няколко, докато спра. Не довърших песента. Всъщност
не знаех дали тя изобщо има край.
Почувствах се по-добре, в никакъв случай не добре, но все пак по-добре. По-малко
празен. Музиката винаги помагаше. Докато имах своята музика, никой товар не беше твърде
тежък, за да го понеса.
Вдигнах поглед и видях сълзи по лицето на Фелуриан. Това ми помогна да не се
срамувам толкова от сълзите по собственото си лице.
Почувствах, че я желая. Усещането беше притъпено от болката в гърдите ми, но това
докосване на желанието съсредоточи вниманието ми върху по-неотложните ми грижи.
Оцеляване. Бягство.
Фелуриан, изглежда, взе някакво решение, защото тръгна по възглавниците към мен.
Придвижваше се с предпазливо пълзене, спря на няколко крачки от мен и ме погледна.
— моят нежен поет има ли си име? — Гласът ѝ беше толкова мек, че ме стресна.
Отворих уста да ѝ отговоря, но спрях. Помислих си за луната, уловена с помощта на
собственото ѝ име, и за хилядите приказни истории, които бях слушал като дете. Ако се
вярваше на Елодин, имената бяха скелетът на света. Поколебах се за миг, преди да реша, че
вече бях разкрил на Фелуриан далеч повече от името си.
— Аз съм Квоте. — Звукът на името ми сякаш ми помогна да стъпя отново на земята и
ме върна в тялото ми.
— Квоте — тя изрече името ми толкова нежно, че то ми напомни за птича песен, — би
ли ми попял толкова сладко отново? — Бавно протегна ръка, сякаш се страхуваше да не се
опари, и я постави леко върху моята. — моля? песните ти са като милувка, мой Квоте.
Тя произнесе името ми като началото на песен. Беше очарователно. И все пак не ми
допадна съвсем начинът, по който ме нарече нейния Квоте.
Усмихнах се. Най-вече защото нямах по-добра идея. Изсвирих няколко акорда за
настройване, после направих пауза и се замислих.
След това започнах да свиря „В гората на Фае“ — песен, посветена на самата Фелуриан.
Не беше особено хубава. Използваха се три акорда и двайсетина думи. Но постигна ефекта,
който търсех.
При споменаването на името ѝ лицето на Фелуриан просветна. В нея нямаше фалшива
скромност. Тя знаеше, че е най-красивата и най-умелата. Знаеше, че мъжете разказват
истории за нея и каква е репутацията ѝ. Никой мъж не можеше да ѝ се съпротивлява и да ѝ
устои. Към края на песента гордостта я накара да седне по-изправено от преди.
Довърших изпълнението си.
— Искаш ли да чуеш още някоя? — попитах аз.
Тя кимна и се усмихна нетърпеливо. Седна между възглавниците с изправен гръб,
царствена като кралица.
Започнах втора песен, подобна на първата. Казваше се „Лейди фае“ или нещо подобно.
Не знаех кой я е написал, но той имаше ужасяващия навик да вкарва допълнителни срички в
стиховете си. Не беше толкова зле, че в кръчмите да започнат да хвърлят разни неща по мен,
но малко оставаше и това да се случи.
Докато свирех, наблюдавах внимателно Фелуриан. Тя беше поласкана, но усещах, че е
леко недоволна. Сякаш бе раздразнена от нещо, но не знаеше от какво. Идеално.
Накрая изпълних песен, посветена на кралица Серуле. Гарантирам ви, че не сте я чували,
но съм сигурен, че този тип песни ви е познат. Написана е от някой подмазващ се менестрел,
който си търси покровител. Баща ми ме беше научил на тази песен, за да ми даде пример за
някои неща, които трябва да избягвам, когато пиша песен. Тя беше зашеметяващ пример за
посредственост. Ставаше ясно, че или авторът е абсолютно некадърен, или никога не е
срещал Серуле, или пък изобщо не я е намирал за привлекателна.
Докато я пеех, просто замених името на Серуле с това на Фелуриан. Освен това замених
някои по-хубави фрази с такива, които не са толкова поетични. Когато приключих, песента