особено. И едните, и другите вият през нощта. Ако посегнеш да ги удариш, и едните, и
другите ще те ухапят.
Не. Нашият народ и техният са толкова различни, колкото се различава водата от
алкохола. И двете са течности. И двете са прозрачни. И двете мокрят. Но едното гори, а
другото — не. И това няма нищо общо с темперамента им или с избора на подходящ момент.
Тези две неща се държат различно, защото са дълбоко и фундаментално различни.
Същото се отнася и за хората и фае. Забравяме това на свой риск.
100.
Шаед
Вероятно трябва да обясня някои от особеностите на Фае.
На пръв поглед горската поляна на Фелуриан не изглеждаше особено странна. Тя до
голяма степен приличаше на древна, недокосната част от гората. Ако не бяха непознатите
звезди над нея, можеше да заподозра, че се намирам в изолиран участък на Елд.
Но имаше някои разлики. Откакто се бях разделил с другарите си наемници, вероятно
бях спал около дузина пъти. Въпреки това небето над шатрата на Фелуриан през цялото
време беше с тъмнопурпурния цвят на летния здрач и не показваше никакви признаци за
промяна.
Имах съвсем бегла представа колко дълго съм във Фае. И което беше по-важното —
нямах представа колко време е минало в света на смъртните. Историите са пълни с разкази
за момчета, които са заспали в кръговете на вълшебния свят и след това са се събудили
старци. Млади момичета пък се изгубвали в гората и се връщали години по-късно, без
изобщо да са остарели, като твърдели, че са минали само няколко минути.
Съдейки по онова, което бях чувал, всеки път, когато спях в прегръдките на Фелуриан, в
света на смъртните навярно минаваха години. Можеше да се върна и да открия, че е минал
един век или че не е минало никакво време.
Постарах се да не мисля за това. Само глупакът се безпокои за неща, които са извън
неговия контрол.
Другата разлика в страната на фае е далеч по-неуловима и трудна за описване…
В Медика бях прекарал доста време край пациенти в безсъзнание. Споменавам това, за да
обърна внимание върху нещо — има голяма разлика между това да бъдеш в стая, която е
празна, и такава, в която някой спи. Спящият човек е присъствие в стаята. Той знае, че ти си
там, макар да го съзнава съвсем смътно.
Така беше и във Фае. Усещането беше толкова странно и неуловимо, че дълго време не го
забелязвах. А щом го осъзнах, ми отне много по-дълго, за да разбера каква точно е тази
разлика.
Имах усещането, че от празна стая съм се преместил в такава, в която някой спи. Само
дето, разбира се, в нея нямаше никой. Сякаш всичко наоколо бе потънало в дълбок сън —
дърветата, камъните, буйният поток, който се разширяваше и се превръщаше във вира на
Фелуриан. Всички тези неща изглеждаха по-солидни и присъствието им се усещаше по-
осезаемо, отколкото бях свикнал — сякаш и те самите до известна степен долавяха
присъствието ми.
* * *
Мисълта, че накрая ще напусна Фае жив и несломен, бе непозната за Фелуриан и виждах,
че това я безпокои. Често, когато разговаряхме за нещо съвсем различно, тя сменяше темата
и ме караше да обещая, да обещая със сигурност, че ще се върна при нея.
Успокоявах я, доколкото можех, но човек не може да повтаря до безкрайност едно и
също нещо. След навярно трийсет такива повторения не издържах и казах:
— Ще направя всичко възможно да се опазя жив, за да се върна при теб.
Видях как лицето ѝ се промени и в началото стана загрижено, после мрачно, а накрая
замислено. За момент се обезпокоих, че в крайна сметка е решила да ме задържи като свой
домашен любимец от света на смъртните и започнах да се ядосвам, че не избягах от Фае,
когато имах тази възможност…
Но преди да успея да се разтревожа истински, Фелуриан наклони глава на една страна и
сякаш реши да смени темата.
— сладкият ми пламък иска ли палто или плащ?
— Имам си — отвърнах аз и посочих към личните си вещи, които лежаха разпилени в
дъното на шатрата.
Едва тогава забелязах, че опърпаното наметало на стария калайджия не е там. Видях
дрехите си, ботушите и пътната торба — все така издута от кутията на маера. Но плащът и
мечът ми бяха изчезнали. Фактът, че не бях забелязал липсата им, беше разбираем, тъй като
не си бях направил труда да се обличам, откакто за пръв път се събудих до Фелуриан.
Тя ме изгледа продължително и сериозно. Очите ѝ обходиха коляното ми, долната и
горната част на ръцете. Едва когато ме хвана за рамото и ме накара да се обърна, така че да
ми огледа гърба, разбрах, че разглежда белезите.
Фелуриан хвана ръката ми и проследи бледата линия, която стигаше до лакътя.
— не се пазиш достатъчно, мой Квоте.
Почувствах се леко обиден, най-вече защото в думите ѝ имаше немалка истина.
— Справям се доста добре — сковано отвърнах аз, — като се има предвид в какви
неприятности се забърквам.
Фелуриан обърна ръката ми и внимателно огледа дланта и пръстите ми.
— не си боец — каза тя замислено сякаш на себе си — и все пак цялото ти тяло е
нахапано от желязо. ти си сладка птица, която не може да лети. нямаш лък, нож и верига.
Ръката ѝ се придвижи към крака ми и замислено се плъзна по мазолите и белезите от
годините, прекарани в Тарбеан.
— доста ходиш пеша. намери ме посред нощ в дебрите на гората. имаш дълбоко
познание. смел си. млад си и неприятностите сами те намират.
Тя вдигна поглед към мен със сериозно лице.
— моят поет иска ли шаед?
— Какво?
Тя замълча, сякаш обмисляше как да отговори.
— сянка.
— Вече си имам — усмихнах се аз.
След това се огледах, за да се уверя, че наистина съм във Фае.
Фелуриан се намръщи и поклати глава на неразбирането ми.
— на някой друг бих дала щит, който да го пази от зло, бих изплела с магия ножница за
меча му или бих му изработила корона, така че хората да го гледат с обожание. — Тя
тържествено поклати глава. — но не и за теб. ти си онзи, който върви в нощта, който следва
луната. ти трябва да се пазиш от желязо, от студ и от злоба. трябва да си тих. трябва да си
лек. трябва да се движиш тихо в нощта. трябва да си бърз и да не се страхуваш. — Кимна
сякаш на себе си. — това означава, че трябва да ти направя шаед.
Изправи се и се запъти към гората.
— ела — повика ме тя.
Беше ми нужно известно време, за да свикна с начина, по който Фелуриан искаше нещо
от мен. Открих, че освен ако не се насилех да се съпротивлявам, механично правех онова,
което тя иска от мен.
Причината не беше в това, че говореше с властен тон. Гласът ѝ беше твърде тих и равен,
за да е заповеднически. Тя не изискваше, нито пък ме придумваше. Говореше делово. Сякаш
не можеше да си представи, че е възможно някой да не иска да изпълни точно онова, което
тя желае.
Затова, когато ми каза да я последвам, аз подскочих като кукла, на която са дръпнали
конците. Закрачих до нея гол като охлюв, дълбоко в сенчестия сумрак на древната гора.
За малко да се затичам обратно да си взема дрехите, после реших да последвам съвета,
който баща ми ми бе дал като дете. „Всеки яде различна част от прасето — казваше той. —
Ако искаш да те приемат, трябва да правиш като хората около теб.“ Разни места — разни
обичаи.
И така, аз крачех до нея гол и неподготвен за онова, което ме очакваше. Фелуриан
вървеше доста бързо, а мъхът заглушаваше звука на босите ни нозе.
Докато крачехме, гората ставаше все по-тъмна. В началото мислех, че причината за това
са клоните, които се събираха над главите ни. След това осъзнах истината. Сумрачното небе
над нас бавно притъмняваше. Накрая последните следи от пурпурното изчезнаха, небето
стана съвършено черно като кадифе и се изпъстри с непознати звезди.
Фелуриан продължаваше да върви. На светлината на звездите виждах бледата ѝ кожа и
очертанията на дърветата около нас, но нищо повече. Тъй като се мислех за много умен,
направих симпатично обвързване за светлина и вдигнах ръка над главата си, все едно беше
факла. Бях доста горд с това си постижение, защото обвързването „движение в светлина“ е
доста трудно без парче метал, който да използваш за фокусиране.
Светлината се увеличи и за момент успях да зърна онова, което ни заобикаляше.
Докъдето стигаше погледът, тъмните дънери на дърветата се издигаха като масивни колони.
Нямаше ниски клони, нито храсти или трева, а само тъмен мъх под краката и свод от клони