ми. Отмята глава назад, трепери, тресе се и извиква нещо на език, който не ми е познат.
Острите ѝ нокти се забиват в мускулите на гърдите ми…
И във всичко това има музика. В беззвучните викове, които надава, докато се надига и
спуска. Във въздишките ѝ. В препускащото ми сърце. Движението ѝ се забавя. Сграбчвам
бедрата ѝ в неистов контрапункт. Ритъмът ни е като тиха песен. Като внезапна гръмотевица.
Като едва доловимите удари на далечен барабан…
И всичко спира. Всичко в мен се извива във формата на дъга. Опънат съм като струната
на лютня. Треперя. Всичко ме боли. Твърде натегнат съм и се късам…
96.
Самият огън
Събудих се от някакъв неясен спомен, който докосваше крайчеца на съзнанието ми.
Отворих очи и видях дървета, протягащи клоните си към сумрачното небе. Навсякъде
наоколо имаше копринени възглавници, а на няколко крачки от мен лежеше Фелуриан,
отпусната в съня.
Тя изглеждаше гладка и съвършена като статуя. Въздъхна насън и аз сам отхвърлих
предишната си мисъл. Знаех, че тя беше всичко друго, но не и студен камък. Беше топла и
гъвкава, по-гладка и от най-гладкия мраморен воденичен камък.
Протегнах ръка, за да я докосна, но после спрях, защото не исках да разруша съвършената
картина пред очите ми. Някаква далечна мисъл започна да ме гложди, но аз я пропъдих като
досадна муха.
Фелуриан разтвори устни и въздъхна, издавайки звук, наподобяващ гукането на гълъб.
Спомних си докосването на тези устни. Изпитах болка и се насилих да извърна поглед от
меката ѝ като цвете уста.
Затворените ѝ клепачи бяха нашарени като крилете на пеперуда, осеяни с пурпурни и
черни спирали и следи от бледо злато, които се смесваха с цвета на кожата ѝ. Докато
клепачите ѝ леко потрепваха насън, шарките помръдваха, сякаш пеперудата размахваше
криле. Само тази гледка вероятно си заслужаваше цената, която мъжете трябваше да платят,
за да я видят.
Изяждах я с очи и си мислех, че всички песни и истории, които бях чувал, не казват нищо
за нея. Тя беше онова, за което мъжете мечтаят. На всички места, където някога бях ходил, и
от всички жени, които някога бях виждал, само веднъж бях срещал равна на нея.
Някаква част от съзнанието ми крещеше, но аз бях омаян от движението на очите под
клепачите ѝ, от формата на устата ѝ — сякаш се готвеше да ме целуне дори докато спеше.
Раздразнен, отново прогоних досадната мисъл.
Щях да полудея или да умра.
Мисълта за това най-сетне си проправи път до съзнанието ми и аз внезапно почувствах
как всяко косъмче по тялото ми настръхва. Изпълни ме съвършена кристална яснота, сякаш
се бях издигнал от дъното да си поема въздух. Бързо затворих очи и се опитах да се отпусна в
„сърцето от камък“.
Не се получи. За пръв път в живота ми това състояние на спокойно мълчание ми се
изплъзваше. Зад затворените ми очи Фелуриан ме разсейваше. Сладкият ѝ дъх. Меките ѝ
гърди. Забързаните, сякаш отчаяни въздишки, които се изплъзваха от жадните ѝ, нежни като
венчелистчета устни…
Камък. Продължих да държа очите си затворени и преди да се осмеля дори да помисля
отново за нея, се обгърнах в спокойната рационалност на „сърцето от камък“, сякаш беше
някаква мантия.
Какво знаех за нея? Припомних си стотиците истории за Фелуриан и онова, което се
повтаряше в тях. Фелуриан беше красива. Тя омайваше смъртните мъже. Те я следваха във
Фае и умираха в прегръдките ѝ.
От какво умираха? Беше доста лесно за отгатване — от физическо изтощение. Тя беше
твърде взискателна и онези, които не бяха в добра форма или бяха по-немощни, може и да
не са се справили толкова добре като мен. Сега, когато се замислих над това, усещах цялото
си тяло като изстискано. Раменете ме боляха, коленете ми горяха, а вратът ми смъдеше от
любовните ухапвания, които започваха от дясното ми ухо, продължаваха по гърдите и…
Тялото ми пламна и аз с мъка се преборих да остана дълбоко в „сърцето от камък“,
докато накрая пулсът ми се забави и успях да изхвърля мисълта за нея от съзнанието си.
Спомних си за четири истории, в които мъже бяха успявали да се върнат живи от Фае, но
на всички им се беше разхлопала дъската. Каква беше лудостта им? Натрапчиво поведение,
неочаквана смърт, дължаща се на отделяне от реалността, и потъване в дълбока меланхолия.
Трима от тях умрели за един цикъл дни. В четвъртата история се казваше, че мъжът оцелял
почти половин година.
Но нещо не се връзваше. Несъмнено Фелуриан беше прекрасна. Умела? Без всякакво
съмнение. Но до такава степен, че всеки мъж да умре или да полудее? Не. Това беше малко
вероятно.
Не искам да омаловажавам преживяването. И за миг не се съмнявам, че е съвсем
естествено в миналото то да е карало мъжете да си загубват ума. Ала за себе си аз знаех, че
съм доста здравомислещ човек.
За момент обмислих възможността да съм полудял и да не го знам. После се замислих
дали просто винаги не съм бил луд, след това отхвърлих и двете възможности.
Лежах там с все още затворени очи и с удоволствие се отдадох на особената отмалялост,
каквато никога преди това не бях изпитвал. Насладих се на мига, сетне отворих очи и
затърсих начин да се измъкна.
Огледах шатрата, копринените драперии и разхвърляните възглавници. Това бяха
единствените украшения на Фелуриан. Тя лежеше в средата със закръглените си бедра и
стройните си крака, а гъвкавите ѝ мускули помръдваха под кожата ѝ.
Наблюдаваше ме.
Ако тя беше красива, когато спеше, то будна бе два пъти по-красива. Когато спеше, беше
като картина, на която е нарисуван огън. Будна беше самият огън.
Може да ви се стори странно, че в този момент изпитах страх. Може и да ви е странно, че
само на една ръка разстояние от най-привлекателната жена в света внезапно си припомних,
че съм смъртен.
Усмивката ѝ беше като нож в кадифе и тя се протегна като котка на слънцето.
Тялото ѝ беше създадено, за да се протяга — извивката на гърба ѝ, гладкият ѝ изопнат
корем. Закръглените ѝ, налети гърди се повдигнаха от движението на ръцете ѝ и аз внезапно
се почувствах като разгонен елен. Тялото ми реагираше на нея, сякаш някой ръчкаше
хладната невъзмутимост на „сърцето от камък“ с нагорещен ръжен. За момент загубих
контрол и една по-малко дисциплинирана част от съзнанието ми започна да композира
песен за нея.
Не можех да си позволя да насоча вниманието си към тази част, за да я обуздая. Затова се
съсредоточих да остана в безопасност в „сърцето от камък“, като не обръщам внимание на
тялото ѝ и на бъбривата част от съзнанието ми, която римуваше куплети за нея.
Това не беше най-лесното нещо, което можех да направя. Всъщност в сравнение с него
обичайните предпазни мерки, използвани в симпатията, изглеждаха прости като
подскачането на въже. Ако не беше обучението, което бях получил в Университета, щях да
съм се превърнал в покорно, жалко създание, способно да се съсредоточи само върху
собственото си пленничество.
Фелуриан бавно се отпусна след протягането си и ме погледна с много старите си очи.
Очи, каквито никога не бях виждал. Цветът им беше поразителен…
В очите ѝ имаше лятна тъмнина.
… някакво мрачно синьо. Бяха пленителни. Всъщност…
Клепачите ѝ бяха като пеперудени крила.
… в тях нямаше и следа от бяло…
Устните бяха с цвета на кървавочервени небеса.
Стиснах челюсти, отделих бърборещата част от мен, затворих я в един далечен ъгъл на
съзнанието си и я оставих там да си пее сама. Очите на Фелуриан бяха внимателни и
безизразни като на птица.
— защо си толкова мълчалив, огнени любовнико? да не би да угасих пламъка ти?
Гласът ѝ звучеше странно, в него нямаше никакви остри ръбове. Беше спокоен и гладък
като парче идеално полирано стъкло. Въпреки особената му мекота той сякаш лазеше по
гръбнака ми и ме караше да се чувствам като котка, на която току-що са погладили върха на
опашката.
Отдръпнах се по-навътре в „сърцето от камък“ и го почувствах хладно и успокояващо
около себе си. Ала докато по-голямата част от вниманието ми бе насочена върху това да се
контролирам, малката, лирична и обезумяла част от съзнанието ми изскочи напред и каза:
— Нивга няма да бъда угасен. Аз пак горя, макар и в тебе потопен. Всяко твое движение
е песен и искра. Раздухвана в огън, който не мога аз да спра. Щастлив съм името ти да