Носеше плетена ризница от лъскав метал, която му стигаше почти до коленете, а върху
главата имаше кожен шлем. Отправи се с безстрашна елегантност към възцарилия се хаос и
обхвана случващото се само с един поглед. Сетне рязко започна да раздава заповеди, които
не можех да чуя заради шума от дъжда и гръмотевиците. Хората му се успокоиха, върнаха се
на позициите си и взеха в ръце лъковете и мечовете си.
Докато го наблюдавах как крачи през лагера, внезапно си припомних… нещо. Той
стоеше изправен в цял ръст, без да си прави труда да се прикрива зад някоя от стените.
Махна на хората си и нещо в жеста му ми се стори ужасно познато…
— Квоте — изсъска Мартен и когато вдигнах поглед, видях, че следотърсачът е опънал
тетивата на лъка до ухото си. — Мога да стрелям по шефа им.
— Стреляй.
Лъкът му изсвистя и стрелата се заби в горната част на бедрото на мъжа, пробивайки
ризницата, крака му и бронята. С крайчеца на окото си забелязах Мартен да изважда нова
стрела и с плавно движение да я слага на тетивата, но преди да успее да я изстреля, видях, че
водачът на бандитите се наведе. Не се приведе ниско като от внезапна болка, а просто
наклони глава, за да погледне стрелата, пробила крака му.
След като я оглежда внимателно за миг, той я сграбчи в юмрука си и отчупи перото ѝ.
Сетне протегна ръка към задната страна на бедрото си и издърпа стрелата от крака си.
Замръзнах, когато той погледна право към нас и посочи местоположението ни с ръката, в
която държеше счупената стрела. Раздаде кратки команди на хората си, хвърли стрелата в
огъня и грациозно се отправи към другия край на лагера.
— Велики Техлу, простри крилете си над мен — прошепна Мартен и ръката му се
отдръпна от тетивата на лъка. — Защити ме от демоните и от създанията, които крачат в
нощта.
Единствено това, че бях дълбоко в „сърцето от камък“, ми помогна да не реагирам по
същия начин. Обърнах се към лагера точно навреме, за да видя как към нас се насочва малка
гора от лъкове. Наведох глава, ритнах вцепенения следотърсач и го съборих в момента, в
който над главите ни започнаха да свистят стрели. Той се претърколи и стрелите от кочана
му се разпръснаха по калния склон.
— Темпи? — повиках аз.
— Тук — обади се той някъде откъм лявата ми страна. — Аеш. Няма стрели.
Още стрели изсвириха над главите ни и няколко от тях се забиха в дърветата. Скоро щяха
да налучкат разстоянието и да изстрелват стрелите си под ъгъл, така че да падат върху
главите ни. Със спокойствието на балон, който се издига към повърхността на езеро, в ума
ми се оформи една мисъл.
— Темпи, донеси ми лъка на този мъж.
— Иа.
Чух Мартен да мърмори нещо тихо, настоятелно и непонятно. В началото помислих, че е
бил прострелян, след това осъзнах, че се моли.
— Техлу, запази ме от желязо и от чужд гняв — шепнеше той. — Техлу, запази ме от
демоните в нощта.
Темпи пъхна лъка в ръката ми. Поех си дълбоко дъх и разделих съзнанието си на две
части, след това на три, а после и на четири. С всяка част от съзнанието си аз държах
тетивата. Насилих се да се отпусна и отново разделих съзнанието си — частите станаха пет.
Опитах отново и не успях. Бях уморен, мокър и ми беше студено — това беше границата на
възможностите ми. Чух отново звънтенето на тетивите и стрелите се посипаха около нас
като проливен дъжд. Усетих придърпване във външната страна на ръката си, близо до
рамото, когато една от стрелите ме одраска, преди да се забие в пръстта. Почувствах парене,
последвано от изгаряща болка.
Стиснах зъби и потиснах болката. Пет трябваше да са достатъчно. Допрях ножа до
опакото на ръката си само колкото да пусне малко кръв, след това прошепнах подходящите
обвързвания и прокарах острието със сила през тетивата на лъка.
Тя удържа ужасяващо дълго, но накрая се скъса. Лъкът отскочи, раздруса наранената ми
ръка и отлетя встрани. От другата страна на хребета се разнесоха викове на болка и ужас,
които ми дадоха да разбера, че поне донякъде съм успял. Надявах се, че всички пет тетиви са
се скъсали, и сега трябваше да се справим само с един-двама стрелци.
Но веднага щом лъкът изхвръкна от ръцете ми, усетих как в мен се просмуква студенина.
Не само в ръцете, но и в цялото тяло — в стомаха, в гърдите и в гърлото. Знаех, че само
силата на ръката ми няма да е достатъчна, за да се справи с пет тетиви наведнъж. Затова бях
използвал единствения огън, който винаги е на разположение на арканиста — топлината на
тялото. Скоро щях да започна да страдам от измръзване от обвързване. Ако не намерех
начин да се стопля, щях да изпадна в шок, след това в хипотермия и накрая щях да умра.
Излязох от „сърцето от камък“ и позволих на обърканите части на съзнанието ми отново
да се слеят в едно цяло. Чувствах се замаян и мокър и ми беше студено. Довлякох се до върха
на хребета. Усещах дъжда върху кожата си студен като суграшица.
Видях само един стрелец. За съжаление бе запазил съобразителността си, защото веднага
щом лицето ми надзърна над хребета, той с плавно движение сложи стрела и я изстреля към
мен.
Спаси ме внезапен порив на вятъра. Стрелата му предизвика яркожълти искри при удара
си в скалата, която стърчеше на метър от главата ми. Върху лицето ми се стичаха дъждовни
капки, а небето над главата ми бе прорязано от паяжината на нова светкавица. Изтласках се
обратно надолу, за да се скрия, и изпаднал в ярост, започнах да забивам ножа в тялото на
часовия отново и отново.
Накрая уцелих някаква тока и острието се счупи. Останал без дъх, захвърлих счупения
нож. Постепенно дойдох на себе си и чух гласа на Мартен, който продължаваше да изрича
отчаяни молитви. Усещах крайниците си студени, тежки и непохватни, сякаш бяха от олово.
По-лошото бе, че усещах как в мен пълзи безчувствената ленивост на хипотермията.
Дадох си сметка, че треперя, и знаех, че това не е добър знак. Бях мокър до кости и наблизо
нямаше огън, на който да се стопля.
Небето отново се озари от светкавица. Хрумна ми една идея. Засмях се с ужасяващ смях.
Погледнах над хребета и със задоволство установих, че не се виждат никакви стрелци. Но
водачът на бандитите вече крещеше поредните си заповеди и аз ни най-малко не се
съмнявах, че скоро ще намерят нови лъкове или пък ще заменят тетивите на старите. По-
лошото бе, че можеха просто да изоставят укритието си и да ни смажат само с очевидното си
числено превъзходство. Без съмнение поне една дузина мъже все още бяха на крак.
Мартен продължаваше да лежи върху склона и да се моли:
— Техлу, ти, когото пламъците не могат да убият, пази ме от огън.
— Проклет да си! Ставай или всички ще умрем! — извиках му аз и го изритах.
Той спря молитвите си и вдигна поглед. Изкрещях му нещо неразбираемо и се наведох да
го вдигна за яката на ризата. Разтърсих го здраво и напъхах в ръцете му лъка, който
неизвестно как се бе озовал в мен.
Проблесна нова светкавица и аз видях онова, което виждаше и той. Целите ми ръце бяха
покрити с кръвта на часовия. Дъждът се беше стичал по нея на вадички, но не я беше отмил.
Тя изглеждаше черна на кратката ослепителна светлина.
Мартен взе сковано лъка си.
— Стреляй по дървото! — изкрещях аз през гръмотевиците.
Той ме погледна така, сякаш мислеше, че съм полудял, и аз извиках отново:
— Стреляй по него!
Нещо в изражението на лицето ми сигурно го бе убедило, но тъй като стрелите му бяха
разхвърляни по земята, той отново подхвана своята литания, докато претърсваше калния
склон за стрела.
— Техлу, ти, който си държал Енканис на колелото, бди над мен в мрака.
След дълго търсене Мартен откри стрела и с треперещи ръце я сложи непохватно на
тетивата, като през цялото време не спираше да се моли. Насочих вниманието си обратно
към лагера. Водачът на бандитите отново беше възстановил контрола над хората си. Виждах,
че раздава заповеди, но единственото, което чувах, бе треперещият глас на Мартен:
Техлу, в твоите очи е истината,
бди над мен.
Внезапно водачът застина и вдигна глава. Стоеше напълно неподвижен, сякаш се
ослушваше за нещо. Следотърсачът продължи да се моли:
Техлу, син на себе си,
бди над мен.
Водачът им погледна бързо наляво и после надясно, сякаш бе чул нещо, което го е
обезпокоило. Той отново вдигна глава.
— Той те чува! — изкрещях бясно на Мартен. — Стреляй! Подготвя ги за нещо!