— Очарователно, няма що — сухо каза помощникът.
Малкият Бен започна да смуче пръстите си и отново се огледа, този път по-внимателно.
— Мама — рече то. — Мамамама.
На лицето му се появи тревога и то започна да издава същите тихи и неспокойни звуци
като преди.
— Дръж го изправен — нареди Квоте и застана точно пред момченцето.
Докато Баст държеше детето изправено, съдържателят хвана крачетата му и започна да
напява:
Обущарю, обущарю, премери ми крачката.
Сеячо, сеячо, засади ти житата.
Пекарю, пекарю, хляб ми изпечи.
А ти, шивачо, шапка направи.
Малкото момченце наблюдаваше как съдържателят прави различно движение с ръка за
всеки стих, като се преструваше, че засажда жито и замесва хляб. Когато кръчмарят стигна
до последния ред, детето вече се смееше с възхитен и клокочещ смях и пляскаше с ръчички
по лицето си заедно с червенокосия мъж.
Мелничарю, мелничарю, не пипай кантара.
Доячке, доячке, направи ми извара.
Грънчарю, грънчарю, завърти колелото.
Бебче, дай татко да ти цунка челото!
Квоте не направи жест за последния стих, а наклони глава и погледна Баст очаквателно.
Помощникът му просто стоеше и го гледаше объркано. След това на лицето му просветна
разбиране.
— Реши, как може да ти дойде наум нещо такова? — попита той с леко обиден глас и
посочи към момчето. — Той е рус!
Като местеше поглед между двамата мъже, момченцето реши, че няма да е лошо да
поплаче. Лицето му се намръщи и то се разрева.
— Ти си виновен — заяви Баст с равен глас.
Съдържателят взе момченцето от бара и го завъртя в не особено успешен опит да го
успокои. Малко по-късно, когато Мари се върна в общата стая, бебето зарева още по-силно и
се наведе към нея с протегнати напред ръце.
— Съжалявам — каза Квоте и гласът му прозвуча засрамено.
Мари взе бебето и то тутакси млъкна, макар очите му все още да бяха пълни със сълзи.
— Вината не е твоя — успокои тя съдържателя. — Напоследък все плаче за мен.
Жената допря носа си до този на детето и се усмихна. Бебето отново се засмя с
клокочещия си от удоволствие смях.
* * *
— Колко им взе? — попита Квоте, когато се върна при масата на Летописеца.
— Пени и половина — сви рамене писарят.
Съдържателят, който се готвеше да седне, застина за момент. Той присви очи.
— Това няма да покрие разходите ти за хартия.
— Нали не мислиш, че съм глух? — попита го Летописеца. — Ковашкият чирак спомена,
че за семейство Бентли са настъпили трудни времена. А дори и да не го беше казал, мога да
го видя със собствените си очи. Панталоните на мъжа бяха кърпени и на двете колена, а
обувките му бяха толкова износени, че почти бяха пробити. Роклята на момиченцето беше
твърде къса за него и освен това беше кърпена.
Квоте кимна с мрачно изражение.
— Южната им нива се наводнява през последните две години. И двете им кози умряха
тази пролет. Дори времената да бяха добри, за тях годината щеше да е лоша. С бебето… —
Той си пое дълбоко дъх и въздъхна бавно и тъжно. — Заради облагането с данъци е. Тази
година плащат вече два пъти.
— Искаш ли пак да счупя оградата, Реши? — нетърпеливо попита Баст.
— Мълчи си за това, Баст. — В ъгълчетата на устата на съдържателя проблесна усмивка.
— Този път ще трябва да измислим нещо различно — усмивката му помръкна — преди
следващото облагане.
— Може би няма да има повече облагания — предположи Летописеца.
— Няма да е преди края на жътвата — поклати глава Квоте, — но ще има още.
Обикновените бирници са достатъчно лоши, ала все пак понякога извръщат глава на другата
страна. Но кръвниците…
Летописеца кимна.
— Те са различни — мрачно довърши той и започна да рецитира: — „И дъжда, ако
можеха, ще вземат. Ако нямаш злато, зърното ще ти отнемат.“
Съдържателят се усмихна с половин уста и продължи:
Ако нямаш жито, ще ти вземат козата.
Ще ти вземат палтото, а също и дървата.
Ако си котка, ще ти вземат мишката.
А накрая къщата и дрешката.
— Всеки мрази кръвниците — мрачно се съгласи Летописеца. — Всъщност
благородниците са мразени още повече.
— Трудно ми е да повярвам в това — възрази Квоте. — Трябва да чуеш какво се говори
наоколо. Ако последният кръвник нямаше въоръжена охрана, не мисля, че щеше да се
измъкне жив от града.
Летописеца се усмихна накриво.
— Да можеше да чуеш думите, с които ги наричаше баща ми — каза той. — А го
обложиха с данък само два пъти за двайсет години. Казваше, че предпочита земите му да
бъдат нападнати от скакалци, а сетне изпепелени от пожар, отколкото през тях да премине
кралският кръвник. — Летописеца хвърли поглед към вратата на странноприемницата. —
Май са твърде горди, за да поискат помощ, а?
— Дори повече от това — отвърна съдържателят. — Колкото си по-беден, толкова
повече цениш гордостта си. Знам какво е чувството. Никога не бих поискал пари от приятел.
По-скоро бих умрял от глад.
— Не могат ли да поискат заем? — попита Летописеца.
— В тези времена кой има пари да дава назаем? — мрачно попита Квоте на свой ред. —
И без това зимата ще бъде гладна за повечето хора. Но след третото облагане с данъци
семейство Бентли ще се завиват под едно одеяло и ще изядат зърното, което са заделили за
посев, преди снегът да се стопи. Ако преди това не загубят и къщата си…
Съдържателят сведе поглед към ръцете си, които беше положил върху масата, и с
изненада забеляза, че едната е свита в юмрук. Той бавно я разтвори и сложи и двете си длани
върху масата с разтворени пръсти. След това вдигна поглед към Летописеца с печална
усмивка на лицето.
— Знаеш ли, че преди да дойда тук, никога не бях плащал данъци? По правило Едема не
притежават земя. — Той махна към странноприемницата. — Никога не съм знаел колко
унизително е това. В града идва някакъв самодоволен кучи син с дебел регистър и те кара да
платиш за привилегията, че притежаваш нещо. — Квоте направи знак на Летописеца да
вземе перото си. — Сега, разбира се, аз знам как стоят нещата. Знам какви тъмни страсти
биха накарали група мъже да се спотайват край пътя, да избиват бирниците и така открито
да предизвикват краля.
86.
Счупен път
Приключихме с претърсването на северната страна на кралския път и се захванахме с
южната половина. Често единственото нещо, отличаващо един ден от следващия, бяха
историите, които си разказвахме вечер около огъня. Историите за Орен Велситер, Ланиел
Отново младата и Илиен. Истории за свинари, които са готови да помогнат, и за късмета на
синовете на калайджията. Истории за демони и феи, за игри на гатанки и за драугите от
надгробните могили.
Едема Рух знаят всички истории на света, а аз съм Едема до мозъка на костите си. Когато
бях малък, родителите ми всяка нощ разказваха истории край огъня. Израснах, гледайки
истории, разказвани с пантомима, слушах ги в песни и ги играех на сцената.
Като се има предвид това, не е особено изненадващо, че историите, разказвани вечер от
Дедан, Хеспе и Мартен, ми бяха вече известни. Не с всички подробности, но ги познавах в
общи линии. Знаех структурата им и как ще свършат.
Не се заблуждавайте, все още им се наслаждавах. Не е необходимо историите да са нови,
за да ви доставят радост. Някои разкази са като стари приятели. Човек толкова е свикнал с
тях, както с насъщния хляб.
Все пак история, която не бях чувал, беше нещо рядко и ценно за мен. И на двайсетия ден
от претърсването на Елд бях възнаграден с един такъв разказ.
* * *
— Някога, много отдавна и далеч от тук — започна Хеспе, докато се разполагахме около
огъня след вечеря, — имало едно момче, наречено Джакс, което се влюбило в луната. Джакс
бил странно, замислено дете. Живеел в стара къща в края на един счупен път. Той…
— Счупен път ли каза? — прекъсна я Дедан.
Устата на Хеспе остана здраво стисната. Тя не точно се намръщи, но сякаш бе готова да
го стори всеки момент.
— Да. Така стотици пъти ми е разказвала историята моята майка, когато бях малка.
За момент изглеждаше, че Дедан се готви да зададе нов въпрос, но вместо това той
демонстрира рядка за него предвидливост и просто кимна.
Хеспе неохотно се отказа от намръщването. След това сведе поглед към ръцете си и
сбърчи чело. За кратко устните ѝ мърдаха беззвучно, после тя кимна сякаш на себе си и
продължи.
* * *
Всеки, който бил виждал Джакс, можел да каже, че в него има нещо различно. Той не