близо до местата, където живеят хора. Тук сме отвъд края на картата.
— Дори не сме стигнали края на картата, камо ли отвъд него — възпротивих се аз. —
Знаем къде се намираме.
— Краищата на картите не са само външни, те са и вътрешни — като дупки. Хората
обичат да се преструват, че знаят всичко за света, особено богатите. Картите вършат чудесна
работа за това. От тази страна на линията е полето на барон Такстуайс, а от тази — земята
на граф Ъптемюни. — Мартен се изплю. — На картите не може да има празни места, затова
онези, които ги чертаят, оцветяват тези места в тъмен цвят и ги наричат „Елд“. — Той
поклати глава. — Тази гора е голяма колкото Винтас. Тя не е ничия собственост. Ако
тръгнеш в погрешната посока, можеш да изминеш двеста километра и изобщо да не видиш
път, да не говорим пък за къща или за разорана нива. Наоколо има места, по които никога не
е стъпвал човешки крак и не е звучал човешки глас.
— Изглежда ми същата като повечето други гори, които съм виждал — огледах се аз.
— Вълкът прилича на куче — простичко отвърна Мартен. — Но не е. Кучето е… — Той
направи пауза. — Как се наричаха онези животни, които са непрекъснато около хората?
Крави, овце и тям подобни.
— Опитомени?
— Точно така — каза той и отново се огледа. — Фермата може да бъде опитомена.
Същото се отнася и за градина или парк. Повечето гори също. Хората берат гъби, режат
дърва за горене или водят там любимите си, за да се натискат с тях.
Той поклати глава и протегна ръка, за да докосне грубата кора на близкото дърво.
Жестът му беше странно нежен, почти любовен.
— Не и това място. То е старо и диво. И никак не го е грижа за нас. Ако онези хора,
които преследваме, ни изскочат отнякъде, дори няма да им се наложи да погребват телата
ни. Труповете ще лежат на земята сто години и никой няма да се доближи до тях достатъчно,
че да се спъне в костите ни.
Огледах се към хълмовете и долините на земята наоколо. Ерозиралите скали,
безкрайните редици дървета. Опитах се да не мисля за това как маерът ме бе изпратил тук с
такава лекота, сякаш бях камък върху дъска за так. Беше ме изпратил в една от дупките на
картата — място, където никой никога нямаше да открие костите ми.
85.
Антракт — огради
Квоте седна изправен на стола си и проточи врат, за да погледне през прозореца. Тъкмо
се готвеше да махне на Летописеца да спре, когато върху дървената площадка отвън се чу
леко топуркане. Беше твърде бързо и тихо, за да идва от тежките ботуши на фермерите, и
скоро бе последвано от звънлив детски смях.
Летописеца подсуши страницата, върху която пишеше, и я пъхна под купчина празни
листа, а Квоте стана и се отправи към бара. Баст се облегна и залюля стола си на два крака.
Малко след това вратата се отвори и в странноприемницата влезе млад мъж с широки
рамене и едва набола брада. Той побутна пред себе си малко русо момиче. Зад него стоеше
млада жена, която държеше на ръце момченце, което беше още бебе.
Съдържателят се усмихна и вдигна ръка за поздрав.
— Мари! Хап!
Младата двойка размени няколко кратки думи, преди високият фермер да отиде при
Летописеца, като все така подбутваше момиченцето пред себе си. Баст се изправи и
предложи стола си на Хап.
Мари се приближи до бара, като небрежно отмести ръчичката на бебето, дърпаща косата
ѝ. Беше млада и красива, с усмивка на устата и умора в очите.
— Здравей, Коте.
— Не съм виждал двама ви от дълго време — каза съдържателят. — Искаш ли малко
сайдер? Съвсем пресен е, изстисках го сутринта.
Тя кимна и Коте напълни три халби. Баст отнесе две от тях на Хап и на дъщеря му.
Фермерът взе своята, но момиченцето се скри зад баща си и срамежливо занаднича иззад
рамото му.
— Дали малкият Бен иска да сипя и на него в отделна чаша? — попита съдържателят.
— Иска — отвърна Мари, като се усмихна на момченцето, което си смучеше пръстите. —
Но аз не бих му дала чашата, освен ако не искаш да чистиш пода. — Тя започна да рови в
джоба си.
Коте решително поклати глава и вдигна ръка.
— Не искам и да чуя за пари — каза той. — Хап не ми поиска и половината от онова,
което заслужаваше, задето ми поправи оградата отзад.
— Благодаря ти за любезността, Коте. — Мари се усмихна с уморена и неспокойна
усмивка и взе халбата.
Тя отиде до мястото, където съпругът ѝ седеше и разговаряше с Летописеца. Жената
заговори на писаря, като се клатеше леко напред-назад и подрусваше бебето на хълбока си.
Съпругът ѝ закима в съгласие и от време на време вмъкваше по някоя дума. Летописеца
топна перото и започна да пише.
Баст се върна при бара и се облегна върху него, наблюдавайки с любопитство
отдалечената маса.
— Все още не мога да разбера всичко това — рече той. — Знам със сигурност, че Мари
може да пише. Пращала ми е писма.
Квоте погледна ученика си с любопитство, сетне сви рамене.
— Предполагам, че в момента той пише завещание и разпореждания, а не писма. Човек
би искал тези неща да са написани ясно и правилно и да не създават объркване. — Той
посочи към Летописеца, който притискаше тежък печат върху листа хартия. — Виждаш ли?
Това показва, че е служител на двора. Всичко, на което е свидетел, има правна тежест.
— Но това го прави свещеникът — възпротиви се Баст. — Отец Граймс е служебно лице
за всичко. Той регистрира браковете и документите, когато някой купи земя. Самият ти каза,
че църквата обожава архивите.
— Така е — кимна съдържателят, — но свещениците обичат да оставяш пари на
църквата. Ако ти напише завещанието и не оставиш нищо на църквата… — Той сви рамене.
— Това може да направи живота ти труден в малък град като този. А ако не можеш да
четеш… Тогава свещеникът може да напише каквото си иска, нали? И кой ще оспори
написаното, когато си мъртъв?
— Отец Граймс не би направил нещо такова! — Помощникът изглеждаше шокиран.
— Вероятно си прав — съгласи се Квоте. — За свещеник Граймс е свестен човек. Но
може да искаш да оставиш парче земя на вдовицата, дето живее по-надолу по уличката,
както и малко пари на сина ѝ. — Той многозначително повдигна вежди. — Това е нещо,
което човек не би искал да бъде записано от неговия свещеник. По-добре да се разчуе чак
след като си мъртъв и погребан дълбоко.
В очите на Баст проблесна разбиране и той погледна към младата двойка така, сякаш се
опитваше да разгадае тайните, които искат да скрият.
— В повечето случаи става дума за по-обикновени неща. — Съдържателят извади една
бяла кърпа и започна разсеяно да лъска бара. — Да речем, някой просто иска да остави
музикалната кутия на Ели и не му се ще останалите сестри да се оплакват от това през
следващите десет години.
— Както когато умря вдовицата Граден?
— Точно както когато умря вдовицата Граден. Видя как семейството ѝ се изпокара за
вещите ѝ. Половината от тях още не си говорят помежду си.
В другия край на стаята момиченцето пристъпи по-близо до майка си и настойчиво
задърпа роклята ѝ. Миг по-късно Мари се приближи до бара, като теглеше дъщеря си след
себе си.
— Малката Сил трябва да отиде по нужда — извинително каза тя. — Можем ли…?
Коте кимна и посочи вратата близо до стълбището.
Мари се обърна и подаде бебето на Баст.
— Би ли го подържал?
Мъжът протегна ръце да вземе детето по-скоро по инерция и го хвана непохватно, докато
Мари се отдалечи заедно с дъщеря си.
Момченцето се огледа наоколо с блестящите си очички, все още несигурно как да приеме
промяната. Баст се обърна към Квоте, като държеше бебето сковано пред себе си.
Изражението на детето бавно се промени от любопитно на несигурно и после стана
недоволно. Накрая то започна да издава тихи, неспокойни звуци. Изглеждаше така, сякаш
още не може да прецени дали да се разплаче, и бавно започваше да осъзнава, че може би е
по-добре да го направи.
— О, за бога, Баст! — раздразнено възкликна съдържателят. — Дай го насам.
Той пристъпи напред и взе момченцето, сложи го да седне върху бара, като го
придържаше с ръце да не падне.
Детето изглеждаше по-доволно от новото си място. То с любопитство потърка с ръчичка
гладката повърхност на бара и остави петно върху нея. Погледна към Баст и се усмихна.
— Куче — каза то.
— Очарователно, няма що — сухо каза помощникът.