След това започна една такава приятна, упадъчна нощ, каквато почти не съм имал
оттогава досега. Ядохме и пихме и аз с радост плащах за всичко. Единствената вода на
масата беше тази в купичките за измиване на ръцете. В чашите ни имаше само стари
винтишки вина, тъмен скутен, охладен метеглин, сладък бренд и всеки тост, който вдигахме,
беше за глупостта на Хеме.
151.
Ключалки
Квоте си пое дълбоко дъх и кимна сякаш на себе си.
— Да спрем дотук — каза той. — За пръв път в живота си имам пари, заобиколен съм от
приятели — това е подходящо място да прекъснем за тази нощ. — Той разсеяно разтри
лявата си ръка с дясната. — Ако продължим нататък, нещата отново ще станат мрачни.
Летописеца взе малката купчина с изписани страници, подреди ги върху масата и
подравни ъглите им, преди да сложи последната, изписана до половина страница най-
отгоре. Отвори кожената си чанта, извади яркозеления венец от бодлива зеленика и мушна
листовете вътре. След това затвори мастилницата и започна да разглобява и почиства
частите на перото.
Съдържателят се изправи и се протегна. След това събра празните чинии и чаши и ги
отнесе в кухнята.
Баст просто седеше с безизразно лице. Не помръдваше. Сякаш почти не дишаше. След
няколко минути Летописеца започна да му хвърля погледи.
Квоте се върна в стаята и се намръщи.
— Баст — каза той.
Помощникът бавно извърна очи и погледна мъжа зад бара.
— Бдението за Шеп продължава — рече съдържателят. — Тази вечер няма много за
чистене. Защо не отидеш за края? Останалите ще се радват да си там…
Баст се замисли, после поклати глава.
— Не мисля, Реши — отвърна той с равен глас. — Не съм в настроение. — Стана от
стола и се отправи към стълбите, без да погледне в очите никого. — Просто ще ида да си
легна.
Тежкият звук от отдалечаващите се стъпки бавно заглъхна, последван от затварянето на
врата.
Писарят гледаше след него, сетне се обърна към червенокосия мъж зад бара.
Квоте също гледаше към стълбището. Очите му бяха загрижени.
— Просто имаше тежък ден — отбеляза той, сякаш говореше на себе си, а не толкова на
своя гост. — Утре ще бъде добре.
Той избърса ръцете си, заобиколи бара и се отправи към входната врата.
— Имаш ли нужда от нещо преди лягане? — обърна се той към Летописеца.
Последният поклати глава и отново се захвана да сглобява перото си.
Съдържателят заключи входната врата с голям месингов ключ, след това рече на писаря:
— Ще оставя ключа в ключалката, в случай че се събудиш рано и искаш да се разходиш
или нещо подобно. Напоследък не спя много. — Той докосна лицето си отстрани, на
мястото върху челюстта, където започваше да се оформя синина. — Но тази вечер може и да
направя изключение.
Летописеца кимна и метна на рамо кожената си торба. След това внимателно взе венеца
от зеленика и се качи нагоре по стълбите.
Останал сам в общата стая, Квоте методично помете пода, като внимателно хвана всички
ъгли. Изми чиниите, почисти масите и бара и намали всички лампи, с изключение на една,
оставяйки стаята слабо осветена и изпълнена с потрепващи сенки.
За момент хвърли поглед към бутилките зад бара, сетне се обърна и на свой ред бавно се
качи нагоре по стълбите.
* * *
Баст бавно влезе в своята стая и затвори вратата след себе си.
Като се движеше тихо в мрака, той застана пред камината. От сутрешния огън не беше
останало нищо друго освен пепел и въглени. Отвори сандъка за дърва, но вътре имаше само
малко слама и няколко трески на дъното.
Слабата светлина на прозореца проблясваше върху черните му очи и очертаваше лицето
му, докато той стоеше неподвижен, сякаш се опитваше да реши какво да прави. Миг по-
късно пусна капака на сандъка да се затвори, уви се в едно одеяло и се сгуши на малкия
диван пред празната камина.
Седя там дълго време с отворени очи.
През прозореца се разнесе слаб шум от тътрене. После настъпи тишина. След това се
разнесе слабо драскане. Баст се обърна и видя отвън тъмна форма, която се движеше в
нощта.
Той застина неподвижно, след това се плъзна от дивана и застана пред камината. С очи,
все така вперени в прозореца, внимателно опипа полицата над камината.
Откъм прозореца отново се чу драскане, този път по-силно. Очите на Баст се стрелнаха
от прозореца към полицата и той хвана нещо с двете си ръце. На слабата лунна светлина
леко проблесна метал, докато той се привеждаше напред, напрегнат като стегната пружина.
Дълго време не се чуваше нищо. Нито звук. Нямаше никакво движение пред прозореца
или в тъмната стая.
Тап-тап-тап-тап-тап. Звукът беше слаб, но се чуваше идеално в пълната тишина на
стаята. Последва пауза, след която звукът се появи отново, остър и настойчив по стъклото на
прозореца: тап-тап-тап-тап-тап-тап-тап.
Баст въздъхна. Приведеното му и напрегнато тяло се отпусна и той се приближи до
прозореца, махна резето и го отвори.
— Моят прозорец няма резе — сприхаво каза Летописеца. — А твоят защо има?
— По очевидни причини — отвърна помощникът.
— Мога ли да вляза?
Баст сви рамене и се върна при камината, докато писарят тромаво се прехвърли през
прозореца. Помощникът драсна една клечка кибрит и запали лампата върху близката маса,
след това внимателно остави на полицата над камината два дълги ножа. Единият беше тънък
и остър като стрък трева, а другият — пронизващ и изящен като шип.
Летописеца се огледа, когато лампата освети стаята. Помещението беше голямо,
облицовано с ламперия и застлано с дебели килими. Два дивана бяха обърнати един срещу
друг пред камината, а единият ъгъл на стаята беше зает от огромно легло с тъмнозелен
балдахин.
Имаше полици, запълнени с картини, дреболии и разни странни неща. Кичури коса,
привързани с панделка, свирки, издялани от дърво, изсушени цветя, пръстени, направени от
рог или кожа, или изплетени от трева, лята на ръка свещ с пресовани във восъка листа.
В някои части от стаята очевидно наскоро беше добавена украса с клонки от бодлива
зеленика. Една дълга гирлянда минаваше по дължината на таблата на леглото, а друга
обикаляше полицата над камината и беше омотана около дръжките на двете лъскави
брадвички с формата на лист, които висяха там.
Баст седна отново пред студената камина и уви едно вехто одеяло около раменете си като
шал. Одеялото беше някаква бъркотия от парчета плат, които не си пасваха, и цветовете му
навсякъде бяха избледнели с изключение на яркото червено сърце, пришито точно в средата.
— Трябва да говорим — тихо рече писарят.
Баст сви рамене, а очите му останаха втренчени върху камината.
— Трябва да те попитам… — Летописеца пристъпи с една крачка напред.
— Няма нужда да шепнеш — прекъсна го помощникът, без да вдига поглед. — Намираме
се в другия край на странноприемницата. Понякога имам гости. Това му пречеше да спи,
затова се преместих в тази част на сградата. Между моята стая и неговата има шест масивни
стени.
Писарят седна в края на другия диван с лице към Баст.
— Трябва да те попитам за някои от нещата, които каза тази вечер за Ктаех.
— Не бива да говорим за Ктаех. — Гласът на Баст беше равен и безжизнен. — Това не е
здравословно.
— Тогава за ситите — продължи Летописеца. — Каза, че ако научат за тази история, те
биха убили всички, замесени в нея. Истина ли е това?
— Ще изгорят това място и ще посипят със сол земята след себе си — кимна
помощникът с очи, все още вперени в камината.
Писарят сведе поглед и поклати глава.
— Не разбирам защо толкова се страхуваш от Ктаех — рече той.
— Ами — отвърна Баст, — изглежда, ще се окаже, че май не си много умен.
Летописеца се намръщи и зачака търпеливо.
Помощникът въздъхна и отмести очи от камината.
— Помисли. Ктаех знае всичко, което някога ще направиш. Всичко, което ще кажеш…
— Това го прави много досаден за разговор — отбеляза писарят, — но не…
На лицето на Баст внезапно се изписа ярост.
— Диен вехат. Енфеун вехат тилорен тес! — ядно и почти несвързано извика той.
Той трепереше и стискаше и разпускаше юмруци.
Летописеца пребледня, когато чу жлъчния тон на помощника, но не трепна.
— Ти не се гневиш на мен — спокойно каза той и погледна Баст в очите. — Просто си
разгневен, а аз се случих наблизо.
Помощникът го погледна ядосано, но не каза нищо.
— Опитвам се да помогна, знаеш това, нали? — наведе се напред Летописеца.