това гроздето беше чудесно, откъснато точно преди да презрее. Дъвчех замислено.
Съзнанието ми все още беше оплетено в мисли за Дена.
— Магистър Елодин — бавно започнах аз, — какво бихте помислили за човек, който
непрекъснато променя собственото си име?
— Какво? — Той внезапно се изпъна, а в очите му се появи безпокойство и паника. —
Какво си направил?
Реакцията му ме стресна и отбранително вдигнах ръце.
— Нищо! — твърдо заявих аз. — Не става въпрос за мен, а за едно момиче, което
познавам.
Лицето на Елодин стана пепеляво.
— Фела? — попита той. — О, не. Не. Тя не би направила нещо такова. Твърде умна е за
това.
Звучеше така, сякаш отчаяно се опитва да убеди самия себе си.
— Нямам предвид Фела — уверих го аз. — Става дума за едно момиче, което познавам.
Всеки път, когато я срещна, тя е избрала да се нарича с ново име.
— О — каза Елодин и се отпусна.
Той отново се облегна на дървото и тихо се разсмя.
— Става дума за рождените имена — рече той с осезаемо облекчение. — В името на
божиите кости, момче! Аз си помислих… — Той не довърши и поклати глава.
— Какво сте си помислили? — попитах аз.
— Нищо — небрежно отвърна той. — Сега ми обясни за това момиче.
Свих рамене и започнах да съжалявам, че изобщо повдигнах въпроса.
— Просто се чудех какво бихте казали за момиче, което постоянно сменя името си.
Всеки път, когато я срещна, тя е с различно име — Дианах, Дона, Диане.
— Предполагам, че не е някакъв беглец? — попита Елодин и се усмихна. — Не е
преследвана и не се опитва да се измъкне от закона на желязото на Атур? Не става дума за
нещо такова?
— Доколкото знам, не — отговорих аз и също леко се усмихнах.
— Може би това означава, че не знае коя е — предположи той. — Или че знае, но не ѝ
харесва. — Той вдигна поглед и замислено потърка носа си. — Може би е знак за нейното
неспокойство и неудовлетворение. Може да означава, че характерът ѝ е непостоянен и тя
променя името си, за да му пасва. Или пък може да означава, че променя името си с
надеждата, че това ще ѝ помогне да бъде различен човек.
— Това са много думи, които не означават нищо — сопнах се аз. — Все едно да кажеш,
че знаеш, че супата ти е или топла, или студена. Или че една ябълка е или сладка, или
кисела. — Погледнах го намръщено. — Това е просто сложен начин да кажете, че не знаете
нищо.
— Ти не ме попита какво знам за подобно момиче — изтъкна той. — Попита ме какво
бих помислил за нея.
Сви рамене. Тази тема започваше да ме уморява. Хапвахме мълчаливо от гроздето и
наблюдавахме как студентите идват и си отиват.
— Отново призовах вятъра — казах аз, осъзнавайки, че още не му го бях споделил. —
Докато бях в Тарбеан.
При тези думи Елодин се оживи.
— Наистина ли го направи? — попита той, обърна се и ме погледна очаквателно. —
Разкажи ми тогава. Искам да знам всички подробности.
Елодин беше възможно най-добрият слушател — беше внимателен и ентусиазиран.
Разказах му цялата история, като не пропуснах и няколкото драматични моменти. Когато
свърших, открих, че настроението ми значително се е подобрило.
— Станаха три пъти за този семестър — одобрително отбеляза Елодин. — Потърсил си
го и си го намерил, когато си имал нужда от него. И не е бил просто някакъв си бриз, а дъх.
Това е фина работа. — Той ме погледна с крайчеца на окото си и ми се усмихна лукаво. —
Как мислиш, колко време ще мине, преди да успееш да си направиш пръстен от въздух?
Вдигнах лявата си ръка и разтворих пръсти.
— Кой може да каже дали вече не го нося?
Елодин се разтресе от смях, сетне спря, когато моето изражение не се промени. Той леко
сбърчи вежди и ме изгледа замислено. Погледът му се насочи първо към ръката ми, а след
това се върна върху лицето ми.
— Шегуваш ли се? — попита той.
— Това е добър въпрос — отвърнах аз и го погледнах спокойно в очите. — Дали
наистина го правя?
150.
Глупост
Пролетният семестър се изтърколи. Противно на очакванията ми Дена нямаше никакви
публични изпълнения в Имре. Вместо това след няколко дни се отправи на север към
Анилин.
Но този път дойде специално в „При Анкер“, за да ми каже, че си тръгва. Почувствах се
странно поласкан от това и то ме накара да се замисля, че може би е знак, че отношенията
помежду ни не са напълно провалени.
Ректорът се разболя точно когато наближаваше краят на семестъра. Харесвах Херма,
макар да не го познавах много добре. Не само че го намирах за учудващо сговорчив учител,
когато ме учеше на илишки, но той се беше отнесъл добре с мен, когато още бях нов в
Университета. Въпреки това не бях особено обезпокоен. Аруил и останалият персонал на
Медика можеха да се справят с почти всичко, освен може би да съживят мъртвец.
Но дните отминаваха, а от Медика нямаше никакви новини. Слуховете твърдяха, че той е
твърде слаб, за да стане от леглото, и има пристъпи на треска, които заплашват да унищожат
могъщия му ум на арканист.
Когато стана очевидно, че скоро няма да се върне към задълженията си на ректор,
магистрите се събраха, за да решат кой да заеме мястото му — може би дори за постоянно,
ако състоянието му се влоши.
Накратко казано, Хеме беше избран за ректор. След като изненадата от шока отмина, ми
беше лесно да разбера защо го бяха избрали. Килвин, Аруил и Лорен бяха твърде заети, за да
поемат допълнителни задължения. Същото, но в по-малка степен, се отнасяше и за Мандраг
и Дал. Оставаха Елодин, Брандеур и Хеме.
Елодин не искаше този пост и, общо взето, беше считан за твърде безотговорен за него. А
Брандеур неизменно беше като ветропоказател за вятъра, който духаше от Хеме.
И така, в ректорския стол седна Хеме. Макар да намирах това за дразнещо, то не влияеше
на ежедневния ми живот. Единствено внимавах да не нарушавам ни най-малко законите на
Университета, защото знаех, че ако сега ме сложеха „върху роговете“, гласът на Хеме срещу
мен щеше да се брои за два.
* * *
Приемните изпити наближаваха, а магистър Херма беше все така слаб и имаше треска.
Затова стомахът ми болезнено се бе свил на възел от притеснение, докато се подготвях за
първия си приемен изпит с Хеме като ректор.
Преминах през въпросите със същата внимателно премерена ловкост, която бях
използвал и през последните два семестъра. Поколебах се и направих няколко грешки, които
обикновено ми струваха такса за обучение от около двайсетина таланта. Достатъчно, за да
спечеля малко пари, но не толкова, че да попадна в твърде неловко положение.
Както винаги, Хеме ми задаваше двусмислени или подвеждащи въпроси, чиято цел бе да
ме объркат, но това не беше нещо ново. Единствената истинска разлика беше в това, че Хеме
се усмихваше твърде много. Освен това усмивката му не беше никак приятна.
Както обикновено, магистрите се съвещаваха приглушено. Накрая Хеме обяви таксата ми
за обучение — петдесет таланта. Очевидно ректорът имаше по-голямо влияние върху тези
неща, отколкото бях предполагал.
Прехапах устни, за да не се разсмея, и докарах обезсърчено изражение на лицето си,
докато се спусках в сутерена на Холоус, където беше кантората на касиера. Когато видя
бележката за таксата ми за обучение, очите на Рием засияха. Той изчезна в задната стаичка и
миг по-късно се върна с дебел плик в ръце.
Благодарих му и се върнах в стаята си в „При Анкер“, като през цялото време поддържах
мрачното изражение на лицето си. Щом затворих вратата след себе си, разкъсах дебелия
плик и изсипах съдържанието му в ръката си — две блестящи златни марки, които струваха
по десет таланта всяка.
Тогава започнах да се смея. Смях се, докато очите ми се насълзиха и коремът ме заболя.
После облякох най-хубавите си дрехи и събрах приятелите си — Уилем, Симон, Фела и
Мола. Изпратих едно момче за поръчки с покани до Деви и Трепе. След това наех карета с
четири коня, която да закара цялата ни група от другата страна на реката, в Имре.
Отбихме се в „Еолиан“. Дена не беше там, но вместо нея взехме Деох и отидохме в
„Кралски герб“ — заведение, в което никой студент не би могъл да си позволи да отиде.
Портиерът огледа намръщено разнородната ни група, сякаш се готвеше да ни отпрати, но
Трепе го погледна по най-неодобрителния благороднически маниер, на който беше
способен, и бяхме пуснати да влезем вътре без разправии.
След това започна една такава приятна, упадъчна нощ, каквато почти не съм имал