— Точно за това става дума, нали? — Тя вдигна поглед към мен, вирна гордо брадичка и
разтръска косата си. — Ето. Сега какво мислиш?
— Мисля, че се страхувам да ти правя повече комплименти — признах аз, без да съм
съвсем сигурен какво точно съм направил не както трябва.
Държанието ѝ леко се смекчи и раздразнението ѝ се стопи.
— Просто е смущаващо. Никога не съм очаквала, че някой ще успее да го прочете. Как би
се почувствал, ако някой видеше, че носиш знак, който гласи „аз съм смел и красив“?
Настъпи мълчание. Преди то да е продължило твърде дълго, аз казах:
— Да не би да те задържам от някаква неотложна работа?
— Само ескуайър Страхота. — Тя направи небрежен жест по адрес на придружителя ѝ,
който си бе тръгнал.
— Беше доста неотложен, нали? — попитах аз с полуусмивка и повдигнах вежди.
— Всички мъже са неотложни по един или друг начин — отвърна тя с подигравателна
сериозност.
— Значи продължават да се придържат към онази своя книга?
Изражението на Дена стана печално и тя въздъхна.
— Надявах се, че с възрастта престават да обръщат толкова внимание на книгата. Вместо
това открих, че едва обърнали са страницата. — Тя вдигна ръка и показа два пръстена. —
Сега вместо рози ми дават злато и щом го направят самоуверено, очакват да бъдат богато
възнаградени.
— Поне те отегчават мъже, които са заможни — успокоих я аз.
— На кой му е притрябвал мъж посредствен? — изтъкна тя. — Няма особено значение
дали богатството му е голямо или малко.
Сложих нежно ръка върху нейната.
— Трябва да простиш на тез мъже с безчестни мисли. Тез мъже, бедни и богати, щом
видят, че не могат да те имат, опитват се да купят нещо, що не се продава.
— Молба за милост за враговете! — Дена изръкопляска възхитено.
— Просто отбелязвам, че ти самата също правиш подаръци — казах аз, — както аз
самият знам добре.
Очите ѝ се втвърдиха и тя поклати глава.
— Има голяма разлика между подарък, даден от сърце, и такъв, който да те обвърже с
някой мъж.
— В това има истина — признах аз. — Златото е също толкова подходящо за верига,
колкото и желязото. И все пак човек едва ли може да обвини мъжете, които се опитват да
украсят снагата ти.
— Едва ли — рече тя с усмивка, която беше едновременно кисела и уморена. — Много от
техните предложения искат по-скоро да ме съблекат. — Тя ме погледна. — А ти? Искаш да
ме украсиш или да ме съблечеш?
— Мислил съм за това — признах аз и тайно се усмихнах, защото знаех, че нейният
пръстен е прибран на безопасно място в стаята ми в „При Анкер“.
Огледах я демонстративно.
— И двете имат своите предимства, но златото не е за теб. Твърде ярка си, за да се
нуждаеш от допълнителен блясък.
Дена хвана ръката ми и я стисна с нежна усмивка.
— О, мой Квоте, липсваше ми. Донякъде причината да дойда в този край на света бе, че
се надявах да те намеря. — Тя се изправи и протегна ръка към мен. — Хайде, отведи ме
далеч от всичко това.
148.
Истории с камъни
По време на дългия път обратно към Имре двамата с Дена разговаряхме за стотици
незначителни неща. Тя ми разказа за градовете, които беше видяла: Тиню, Вартхерет,
Андениван. На свой ред аз ѝ разказах за Адемре и ѝ показах няколко движения от езика на
жестовете.
Тя се шегуваше с мен за нарастващата ми слава и аз ѝ разказах каква е истината зад
всички тези истории. Споделих ѝ как се бяха провалили нещата с маера и тя се възмути от
случилото се.
Но имаше много неща, за които не говорехме. Никой от двама ни не спомена нищо за
това как се бяхме разделили в Северин. Не знаех дали не си беше тръгнала разгневена след
скарването ни, или беше решила, че съм я изоставил. Всеки въпрос, свързан с това,
изглеждаше опасен. В най-добрия случай такъв разговор би ни накарал да се чувстваме
неудобно. В най-лошия — щеше да разпали отново предишния ни спор, а това беше нещо,
което отчаяно се опитвах да избегна.
Дена носеше арфата със себе си, както и голям пътнически сандък. Предположих, че е
завършила песента си и че сигурно вече я изпълнява. Безпокоеше ме обстоятелството, че
щеше да я изпълнява и в Имре, където безброй певци и менестрели щяха да я чуят и да я
разнесат по света.
Въпреки това не казах нищо. Знаех, че този разговор ще бъде труден, и исках внимателно
да подбера подходящия момент за него.
Не споменах и за нейния покровител, макар онова, което Ктаех ми беше казал, да
измъчваше съзнанието ми. Непрекъснато мислех за него. Сънувах кошмари за него.
Фелуриан беше друга тема, която не обсъждахме. Въпреки всички шеги, които Дена си
правеше за това, че съм спасявал бандити и съм убивал девици, тя нито веднъж не спомена
Фелуриан. Сигурно беше чула песента, която бях написал, тъй като тя беше далеч по-
популярна от другите истории, които, изглежда, Дена знаеше доста добре. Но тя нито
веднъж не спомена за нея, а аз не бях толкова глупав, че сам да повдигна въпроса.
И така, по време на пътуването много неща останаха неизречени. Напрежението се
натрупваше между нас, докато каретата се друсаше по пътя. В разговора ни имаше празноти
и прекъсвания, мълчания, които се проточваха твърде дълго, както и такива, които бяха
кратки, но ужасяващо дълбоки.
Бяхме в капана на едно от тези мълчания, когато накрая пристигнахме в Имре. Оставих я
в „Главата на глигана“, където тя планираше да си наеме стая. Помогнах ѝ да качи сандъка
на горния етаж, но мълчанието там се оказа дори по-дълбоко. Затова набързо го заобиколих,
нежно се сбогувах с нея и си тръгнах, без дори да ѝ целуна ръка.
* * *
В онази нощ мислех за всичките десет хиляди неща, които можех да ѝ кажа. Лежах буден,
вторачен в тавана и не можех да заспя часове наред.
Събудих се рано неспокоен и притеснен. Закусих със Симон и Фела, после отидох на
„симпатия за напреднали“, където Фенгон умело ме победи в три дуела подред и така
застана начело в класацията за пръв път, откакто се бях върнал в Университета.
Тъй като нямах други часове, се изкъпах и прекарах няколко дълги минути в преглеждане
на дрехите си, докато накрая избрах една обикновена риза и зелената жилетка, за която Фела
казваше, че подчертава очите ми. Превърнах шаеда си в късо наметало, но после реших да не
го нося. Не исках Дена да се сеща за Фелуриан, когато ме види с него.
Накрая мушнах пръстена ѝ в джоба си и се отправих към Имре от другата страна на
реката.
Когато стигнах до „Главата на глигана“, едва успях да докосна дръжката на вратата,
когато Дена я отвори, излезе на улицата и ми подаде кошница с обяд.
Бях повече от изненадан.
— Как разбра…?
Тя носеше светлосиня рокля, която много ѝ отиваше.
— Женска интуиция — усмихна ми се очарователно тя и ме хвана под ръка.
— Аха — казах аз, като се опитах гласът ми да прозвучи мъдро.
Усещането за близостта ѝ беше почти болезнено — топлината на ръката ѝ върху моята,
уханието ѝ на зелени листа и на въздуха преди лятна буря.
— Да не би да знаеш и накъде сме тръгнали?
— Само знам, че ти ще ме отведеш там. — Когато заговори, тя се завъртя с лице към мен
и аз почувствах дъха ѝ отстрани върху шията си. — С радост ти се доверявам.
Обърнах се към нея с намерението да изрека някое от остроумните неща, за които бях
мислил цяла нощ. Но когато срещнах очите ѝ, онемях. Отнесох се и загубих представа за
времето. За един дълъг миг принадлежах само на нея…
Дена се засмя и ме изтръгна от унеса, който можеше да продължи още миг или цяла
минута. Излязохме от града, разговаряйки така непринудено, сякаш помежду ни никога не е
имало нищо друго освен слънчева светлина и пролетен въздух.
Отведох я на място, което бях открил по-рано тази пролет — малка долчинка, закътана
сред дърветата. Едно поточе криволичеше покрай сивия камък, който лежеше на земята по
цялата ѝ дължина, а слънцето блестеше над поле от маргаритки, които протягаха лицата си
към небето.
Дена затаи дъх, когато изкачи хребета на хълма и видя разстлалия се пред очите ѝ килим
от маргаритки.
— Чаках толкова дълго, за да покажа на тези цветя колко си красива — рекох аз.
Това ми спечели страстна прегръдка и целувка, която изгори бузата ми. И двете
свършиха, преди да осъзная какво се случва. Объркан и усмихнат, аз я поведох през полето с
маргаритки към сивия камък край потока.
Свалих си обувките и чорапите. Дена захвърли своите обувки и привърза полите си, след