усещането да си пиян или като това да изпаднеш в шок?
Отговарях му, доколкото можех, и накрая той се облегна назад в стола си и кимна сякаш
на себе си.
— Добър знак е, когато някой студент тръгне да гони вятъра и накрая го хване —
одобрително заяви той. — Вече два пъти го призоваваш. Ще ти става все по-лесно.
— Всъщност три пъти — поправих го аз. — Открих го отново, когато бях в Адемре.
Той се засмя.
— Наистина си го гонил до края на картата! — възкликна той и направи широк жест с
лявата си ръка.
Осъзнах смаяно, че това беше адемският жест за удивено уважение.
— Как се почувства? Мислиш ли, че пак ще откриеш името му, ако се нуждаеш от него?
Съсредоточих се, опитвайки се да накарам съзнанието си да се отпусне във „въртящия се
лист“. Беше минал месец и бях извървял близо две хиляди километра, откакто за последен
път се бях опитал да го направя, и ми беше трудно да отпусна съзнанието си в странната му
потъваща празнота.
Накрая успях. Огледах малкото помещение, надявайки се да видя името на вятъра, сякаш
е някой отдавнашен приятел. Но не видях нищо освен прашинките, които се въртяха в лъча
слънчева светлина, спускащ се косо през един прозорец.
— Е? — попита Елодин. — Можеш ли да го призовеш, ако имаш нужда от него?
Поколебах се.
— Може би.
Елодин кимна, сякаш ме разбираше.
— Но може би не и ако някой те помоли?
Кимнах, като се почувствах доста разочарован.
— Не се обезкуражавай. Това ни показва в каква посока трябва да работим. — Той се
ухили щастливо и ме потупа по гърба. — Но в твоята история се крие повече, отколкото
осъзнаваш. Извикал си не само вятъра. Мисля, че си извикал и името на самата Фелуриан.
Замислих се. Спомените ми за времето, прекарано във Фае, бяха странно разпокъсани.
Същото се отнасяше и за сблъсъка ми с Фелуриан, който наподобяваше нещо, случило ми се
насън. Когато се опитвах да си го припомня в подробности, усещането беше почти такова,
сякаш се е случило с другиго.
— Предполагам, че е възможно.
— Повече от възможно — увери ме той. — Съмнявам се, че толкова древно и могъщо
създание като Фелуриан може да бъде сломено просто с вятъра. Без да искам да
омаловажавам постижението ти — побърза да добави той. — Призоваването на името на
вятъра е нещо, което се удава на един от хиляда студенти. Но призоваването на името на
живо същество, да не говорим пък на фае… — Той повдигна вежди към мен. — Това е нещо
съвсем различно.
— Защо името на някой човек е толкова по-различно? — попитах аз и след това сам си
отговорих: — Заради неговата сложност.
— Точно така — потвърди Елодин.
Моето разбиране, изглежда, го развълнува.
— За да дадеш име на нещо, трябва да го разбираш изцяло. Камъкът и вятърът са
достатъчно трудни. А човекът… — Той многозначително не довърши.
— Не бих могъл да твърдя, че разбирам Фелуриан — възразих аз.
— Разбрал си някаква част от нея — настоя той. — Твоето спящо съзнание я е разбрало.
Ако знаеше колко е трудно, никога не би имал шанс да го направиш.
* * *
Тъй като бедността вече не ме принуждаваше да работя безкрайни часове в Рибарника,
бях свободен да разширявам познанията си много повече, отколкото преди. Продължих с
обичайните си занимания по симпатия, медицина и изобретяване, после добавих химия,
изучаване на билките и сравнителна женска анатомия.
Любопитството ми бе разпалено от кутията на Лаклес и се опитах да науча нещо за
илишките възли за разказване на истории. Но бързо открих, че повечето книги за Ил бяха
исторически, а не лингвистични, и не даваха информация за това как човек може да прочете
един възел.
Затова прерових Мъртвите регистри и в неприятно мазе с нисък таван открих една-
единствена лавица от неупотребявани книги, касаещи Ил. После, докато търсех място,
където да седна и да чета, се натъкнах на малка стая, скътана зад една издадена напред
лавица.
Не беше леговище за четене, както заподозрях в началото. Вътре имаше стотици дървени
макари, върху които беше намотана връв с възли. Не бяха точно книги, но бяха техният
илишки еквивалент. Всичко беше покрито с тънък слой прах и аз се усъмних, че някой е
влизал в тази стая от десетилетия.
Имам голяма слабост към тайните. Но бързо разбрах, че четенето на възли е невъзможно,
без първо да научиш илишки. Нямаше такъв предмет и като поразпитах, узнах, че никой от
гилерите на магистъра лингвист не знаеше нищо повече от няколко отделни думи.
Не бях особено изненадан, като се имаше предвид, че Ил почти е бил стъпкан на прах
под ботуша на атуранската империя. Онова, което беше останало от него, сега беше населено
най-вече с овце. И ако човек застанеше в центъра на тази страна, можеше да хвърли камък
през границата ѝ. Въпреки това изпитах разочарование от този завършек на търсенето ми.
След това, няколко дни по-късно, магистърът лингвист ме извика в кабинета си. Той
беше чул, че съм разпитвал, и се оказа, че говори илишки доста добре. Предложи лично да
ме обучава и аз с радост приех.
Откакто бях дошъл в Университета, бях виждал магистъра лингвист само по време на
приемните изпити и когато ме бяха викали „върху роговете“, за да ме наказват. В качеството
си на ректор той беше доста строг и официален. Но когато не седеше на ректорския стол,
магистър Херма беше учудващо изкусен и благ учител. Беше остроумен и чувството му за
хумор беше изненадващо неприлично. Първия път, когато ми разказа мръсен виц, щях
направо да падна.
Елодин не водеше занятия този семестър, но аз започнах да уча даването на имена насаме
с него. Сега, когато знаех, че в лудостта му има последователност, нещата вървяха по-гладко.
Граф Трепе беше изключително радостен, когато научи, че съм жив, и направи
тържество по случай възкресението ми, където гордо ме представи на местните
благородници. Специално за случая си уших костюм и в пристъп на носталгия избрах той да
бъде в цветовете на старата ми трупа — зеленото и сивото, носени от хората на лорд
Грейфелоу.
След празненството разказах на Трепе за приключенията си на бутилка вино във
всекидневната. Пропуснах историята за Фелуриан, защото знаех, че той няма да повярва в
нея. А и не можех да му кажа и за половината от нещата, които бях извършил в служба на
маера. Съответно Трепе реши, че Алверон е бил доста щедър към мен. Не оспорих това.
145.
Истории
За щастие Амброуз отсъстваше по време на зимния семестър, но когато пролетта дойде,
той се върна като някаква омразна прелетна птица. Фактът, че в деня, в който пристигна,
пропуснах всичките си часове и прекарах целия ден в изработване на нов грам, не беше
никак случаен.
Веднага щом снегът се стопи и земята отново стана твърда, възобнових упражняването на
кетан. Спомняйки си колко странни ми се бяха сторили движенията му, когато ги видях за
пръв път, тренирах скрит от погледите в гората на север от Университета.
С началото на пролетния семестър започнаха и новите приемни изпити. Отидох на
своето събеседване с тежък махмурлук и оплесках няколко въпроса. Таксата ми за обучение
беше определена на осемнайсет таланта и пет пенита и така спечелих от касиера четири
таланта, плюс малко дребни.
Продажбите на „Безкръвния“ бяха намалели през зимата, тъй като по-малко търговци
посещаваха Университета. Но щом като снегът се стопи и пътищата изсъхнаха, бройките,
които се бяха натрупали в Ателието, бързо се продадоха и ми донесоха още шест таланта.
Не бях свикнал да имам на свое разположение толкова много пари и трябва да призная,
че това леко ме побърка. Притежавах шест костюма, които ми бяха по мярка, и имах толкова
хартия, колкото ми беше нужна. Купих си хубаво тъмно мастило от Аруех и свой собствен
комплект инструменти за гравиране. Имах два чифта обувки. Цели два.
В една книжарница в Имре намерих стара, скъсана илишка граматика с речник. Тъй като
бе пълна с рисунки на възли, собственикът на книжарницата я мислеше за моряшки дневник
и аз я купих само за талант и половина. Не след дълго купих екземпляр от „Хероборика“,
после добавих и копие на „Термигус Течина“, което можех да използвам за справки, докато
проектирам схема в уединението на стаята си.
Почерпих приятелите си с вечеря. Аури получи нови рокли и ярки панделки за косата.