градината. След това използвах парче огъната тел и затворих кепенците след себе си.
Детска лудория? Може би, но проклет да съм, ако бях позволил да бъда съпроводен от
гвардейците на маера до вратите на имението му. Освен това мисълта, че щяха да се чудят
как съм се измъкнал, ме караше да се смея, а смехът е полезен за храносмилането.
* * *
Стигнах до края на имението, без никой да ме види. Шаедът ми беше много подходящ за
промъкване в тъмното. След час търсене открих един мазен книговезец в Долен Северин.
Той беше неприятен човек с морала на улично куче, но наистина се интересуваше от
купчината клеветнически истории, които благородниците бяха изпратили в стаите ми.
Предложи ми четири рийла за всичко, плюс обещанието да ми плаща по десет пенита за
всеки продаден екземпляр от бъдещата книга. Спазарихме се за шест рийла и шест пенита на
копие и си стиснахме ръцете. Напуснах магазина му, изгорих договора и си измих ръцете два
пъти. Все пак задържах парите.
След това продадох двата хубави костюма и всички книги на Каудикус, с изключение на
една. Прекарах следващите няколко часа на доковете и със събраните пари си купих място
на кораб, който заминаваше на следващия ден за Джунпуи.
Докато нощта се спускаше над града, се помотах из по-високите части на Северин, като
се надявах, че може да се натъкна на Дена. Разбира се, това не се случи. Усещах, че е
заминала отдавна. Един град изглежда различен, когато Дена е някъде в него, а Северин
изглеждаше кух като празно яйце.
След няколко часа безплодно търсене се отбих в бордей край доковете и се настаних в
общото помещение, за да пийна няколко напитки. Нощта се точеше бавно и дамите бяха
отегчени. Затова купих напитки за всички и започнахме да разговаряме. Разказах им няколко
истории и те ме слушаха. Изсвирих няколко песни и те ми ръкопляскаха. След това им
поисках услуга и те дълго се смяха.
Затова изсипах торбичката с пръстените в една купа и я оставих върху бара. Скоро
дамите започнаха да ги пробват и да се карат коя да вземе сребърните от тях. Почерпих
всички по още една напитка и си тръгнах с леко подобрено настроение.
После се помотах безцелно и накрая намерих една малка обществена градина, близо до
ръба на Стръмнината, която гледаше към Долен Северин. Лампите долу светеха в оранжево,
като тук-там се забелязваше и зеленикавосиният или пурпурният цвят на някоя и друга
газова или симпатична лампа. Гледката ми спря дъха, както и първия път, когато я бях
зърнал.
Наблюдавах я известно време, когато осъзнах, че не съм сам. Един възрастен мъж се беше
облегнал на дървото на няколко крачки от мен. От него се носеше слаб мирис на бира, който
не беше неприятен.
— Красив град, а? — рече той и силният му акцент ми даде да разбера, че е работник от
доковете.
Съгласих се. Известно време мълчаливо наблюдавахме блещукащите светлини. Свалих от
ръката си дървения пръстен и се зачудих дали да не го хвърля от стръмната скала. Сега
обаче, когато някой ме гледаше, реших, че този жест ще е твърде детински.
— Казват, че някои благородници могат да опикаят половината Северин от тук —
разговорливо отбеляза работникът.
Пъхнах пръстена в един джоб на шаеда си. Щеше да ми остане за спомен.
— Това се отнася само за мързеливите от тях — отвърнах аз. — Онези, които аз срещнах,
могат да пикаят доста по-надалеч.
141.
Завръщане
По пътя обратно към Университета съдбата беше благосклонна към мен. Вятърът беше
попътен и цялото пътуване беше приятно безметежно. Моряците бяха чули за срещата ми с
Фелуриан, затова по целия път се наслаждавах на скромната популярност, която си бях
завоювал. Изсвирих им песента, която бях написал за нея, и им разказах историята няколко
пъти, макар и далеч не толкова често, колкото ме молеха.
Освен това им разправих и за пътуването си до Адем. В началото не вярваха на нито една
моя дума, но после им показах меча и хвърлих три пъти най-добрия борец сред тях. След
това ми засвидетелстваха вече различно уважение и по-грубо и искрено приятелство.
По пътя към дома научих от тях доста неща. Разказваха ми морски истории и ми
обясняваха за имената на звездите. Говореха за вятъра, водата и женските, съжалявам —
жените. Опитваха се да ме учат да връзвам моряшки възли, но това не ми се удаваше, макар
да се оказах много умел при развързването им.
Като цяло пътуването беше много приятно — приятелството на моряците, песента на
вятъра в такелажа, мирисът на пот, сол и катран. През дългите дни тези неща бавно
уталожиха горчивината, която изпитвах заради несправедливото отношение на маер Алверон
и неговата любяща съпруга.
142.
У дома
На края пристигнахме в Тарбеан, където моряците ми помогнаха да намеря евтино място
на лодка с платна, която отиваше нагоре по течението към Анилин. Два дни по-късно слязох
в Имре и стигнах в Университета точно когато първите синкави отблясъци на зората
оцветяваха небето.
Никога през живота не съм имал място, което да мога да нарека дом. Като дете израснах
в движение, в безкрайни пътувания с моята трупа. Домът не беше място. Беше хора и
фургони. По-късно в Тарбеан имах свое скривалище там, където се събираха три покрива и
ми осигуряваха заслон от дъжда. На това място спях и криех няколкото си ценни вещи, но то
далеч не беше дом.
По тази причина никога през живота си не се бях наслаждавал на усещането да се
прибирам у дома. В онзи ден, когато пресичах Ометхи, почувствах камъните на моста под
краката ми като нещо близко и познато. Когато стигнах до най-високата част на широката
арка, вече виждах сивите очертания на Архива да стърчат над дърветата пред мен.
Чувството да вървя по улиците на Университета беше успокояващо. Бях отсъствал три
четвърти от годината. От една страна, имах усещането, че е изминало много повече време,
но, от друга, всичко тук ми беше толкова познато, че сякаш едва вчера бях напуснал това
място.
Когато стигнах до „При Анкер“, беше още рано и входната врата бе заключена. За
момент се зачудих дали да не вляза през прозореца си, но после размислих, като се сетих, че
нося калъфа с лютнята, пътната си торба и Цезура.
Вместо това отидох до Мюз и почуках на вратата на Симон. Беше рано и знаех, че ще го
събудя, но жадувах да видя познато лице. След като почаках една минута и не чух нищо,
почуках отново, този път по-силно, и се усмихнах с най-жизнерадостната си усмивка.
Сим отвори вратата. Косата му беше разчорлена, а очите зачервени от малкото сън. Той
ми хвърли замъглен поглед. За момент изражението му беше безизразно, сетне той се
нахвърли върху ми и ме смаза в прегръдките си.
— В името на почерненото тяло на бога! — възкликна той, използвайки най-
неприличния израз, който някога го бях чувал да изрича. — Квоте, ти си жив!
* * *
Сим поплака малко, после известно време ми крещя и накрая двамата се посмяхме и
изяснихме нещата. Изглежда Трепе е следял моето пътуване по-отблизо, отколкото си
мислех. Затова, когато корабът ми беше изчезнал, той бе предположил, че се е случило най-
лошото.
Едно писмо би изяснило нещата, но така и не ми беше минало през ума да изпратя
такова. Мисълта да пиша до дома ми беше напълно чужда.
— Корабът беше обявен за потънал заедно с всички хора на борда му — обясни Сим. —
Мълвата се разнесе в „Еолиан“ и познай кой чу новината.
— Станчион ли? — попитах аз, знаейки, че той е страшен клюкар.
Сим мрачно поклати глава.
— Амброуз.
— Е, чудесно, няма що — сухо отбелязах аз.
— Новината щеше да е достатъчно неприятна, който и да я кажеше — продължи Сим, —
но да я науча от него, бе възможно най-лошото. — Той тъжно ми се усмихна. — Амброуз
изчака до деня преди изпитите, за да ми я съобщи. Не е нужно да обяснявам, че се изложих
на изпита и прекарах още един семестър като е’лир.
— Един семестър? — попитах аз. — Станал си ре’лар?
— Едва вчера — ухили се той. — Тъкмо си отспивах след празненството, когато ти ме
събуди тази сутрин.
— Как е Уил? — попитах аз. — Зле ли прие новината?
— Уравновесен е както винаги — отвърна Сим, — но я прие доста тежко. — Той
направи гримаса. — Освен това Амброуз направи живота му в Архива труден. На Уил му
дойде до гуша от това и се прибра у дома за един семестър. Трябва да се върне днес.