намерение да ме пусне.
— Липсваше ми — тихо каза тя, без да вдига поглед. — Не си тръгвай отново.
— Нямам намерение да си тръгвам — меко я уверих аз. — Имам твърде много неща за
правене тук.
Аури наклони глава настрани и ме погледна през облака на косите си.
— Като да ме посещаваш ли?
— Като да те посещавам — съгласих се аз.
143.
Безкръвен
Имаше една последна изненада, която ме очакваше при завръщането ми в Университета.
Бяха изминали едва няколко дни, откакто се бях прибрал, когато отидох на работа в
Рибарника. Макар вече да не се нуждаех така отчаяно от пари, заниманията там ми
липсваха. Имаше нещо дълбоко удовлетворяващо в това да създаваш нещо с ръцете си.
Правилното изобретяване е като песен, направена от материални неща. То е акт на
съзидание.
Затова отидох в Ателието, като мислех да започна с нещо просто, тъй като бях загубил
форма. Докато се приближавах до гишето, забелязах познато лице.
— Здравей, Базил — казах аз. — Какво направи този път, за да се озовеш тук?
Той сведе поглед.
— Неправилна работа с реагенти — промърмори.
— Не е толкова зле — засмях се. — Ще излезеш след около цикъл.
— Да. — Той вдигна поглед и се усмихна стеснително. — Чух, че си се върнал. Да не би
да си дошъл за парите?
Спрях насред списъка, който правех наум, за нещата, нужни за направата на комин.
— Не те разбрах?
Базил наклони глава настрани.
— Сумата, която имаш да получаваш — обясни той — за Безкръвния. — Погледна ме за
момент, сетне на лицето му внезапно се изписа разбиране. — Точно така, ти няма как да
знаеш…
Той се отдалечи от гишето за момент и после се върна с нещо, което приличаше на
осемстенна лампа, направена изцяло от желязо.
Различаваше се от „уловителя на стрели“, който бях направил. Онзи, който аз бях
конструирал, беше изработен от отпадъци и беше доста груб. Този беше гладък и лъскав.
Всички части прилепваха плътно една към друга и беше покрит с тънък слой прозрачен
алхимичен емайл, който щеше да го предпазва от дъжд и прах. Беше хитро — трябваше да го
включа в първоначалната си схема.
Макар донякъде да бях поласкан, че някой е харесал достатъчно изобретението ми, за да
го изкопира, повече се подразних, че виждам „уловител на стрели“, който е толкова по-
лъскав от моя оригинал. Забелязах издайническата еднаквост на отделните части.
— Някой е направил комплект шаблони за отливане? — попитах аз.
— О, да — кимна Базил, — отдавна, при това са два комплекта. — Той се усмихна. —
Трябва да призная, че това е хитроумно нещо. Отне ми доста време да се сетя как работи
инерционният превключвател, но сега, когато знам как става… — Той потупа с пръст
челото си. — И аз самият направих два уловителя. За времето, което отнема, се изкарват
добри пари. За предпочитане е пред палубните фенери.
Това ме накара да се усмихна.
— Всичко е за предпочитане пред палубните фенери — съгласих се аз и вдигнах
уловителя. — Този един от твоите ли е?
— Моите се продадоха преди месец — поклати глава той. — Не се застояват много.
Постъпил си умно, като си им сложил толкова ниска цена.
Повъртях устройството в ръцете си и видях една дума, издълбана върху метала.
Квадратните букви бяха отпечатани толкова дълбоко в желязото, че ми стана ясно, че са част
от шаблона. Пишеше „Безкръвен“.
Вдигнах поглед към Базил. Той се усмихна.
— Ти замина, без да му дадеш подходящо име — обясни той. — След това Килвин
направи схемата официална и я добави в архивите. Трябваше да му дадем някакво име, преди
да започнем да го продаваме. — Усмивката му леко посърна. — Но това се случи горе-долу
по времето, когато се разнесе мълвата, че си загинал в морето. Затова Килвин доведе
магистър Елодин…
— За да му даде подходящо име — довърших вместо него аз, като продължавах да въртя
уловителя в ръце. — Разбира се.
— Килвин мърмори известно време — продължи Базил. — Нарече името драматична
глупост. Но то остана. — Той сви рамене, наведе се, порови малко и извади една книга. —
Както и да е, искаш ли си дяла? — Започна да прелиства страниците. — Вече се с натрупала
солидна сума. Доста хора започнаха да ги правят.
Той намери страницата, която търсеше, и прокара пръст по редовете.
— Ето го. Досега са продадени шейсет и осем…
— Базил — прекъснах го аз, — наистина не разбирам за какво говориш. Килвин вече ми
плати за първата бройка, която направих.
Базил сбърчи вежди.
— Става дума за комисионната ти — сухо обясни той, но виждайки неразбиращия ми
поглед, продължи: — Всеки път, когато Ателието продаде нещо, Рибарникът получава
трийсет процента, а собственикът на схемата получава десет процента.
— Мислех, че Ателието запазва всичките четирийсет — изненадано казах аз.
— В повечето случаи е така — повдигна рамена той. — Ателието притежава повечето
стари схеми. Повечето неща вече са били изобретени. Но за нещо ново…
— Манет никога не ми е споменавал за това — отбелязах аз.
Базил направи извинителна гримаса.
— Старият Манет е работяга — учтиво обясни той, — но не е най-големият новатор
наоколо. Тук е от колко, трийсет години? Не мисля, че има и една схема на негово име. —
Прелиства книгата известно време, като преглеждаше страниците. — Повечето сериозни
изобретатели имат поне по една схема, за да има с какво да се гордеят, дори и да е нещо
сравнително безполезно.
Започнах да пресмятам наум.
— Значи десет процента от осем таланта на бройка — промърморих аз и после вдигнах
поглед. — Имам двайсет и два таланта, които ме чакат?
Базил кимна и погледна записаното в книгата.
— Двайсет и два и четири пенита — заяви той и извади молив и лист хартия. —
Всичките ли ги искаш?
Ухилих се широко в отговор.
* * *
Когато се отправих към Имре, кесията ми толкова беше натежала, че се опасявах да не
започна да куцам. Отбих се в „При Анкер“ и взех пътната си торба, която преметнах на
другото рамо за баланс.
Помотах се из града, като разсеяно минах през всички места, които бяхме посещавали с
Дена в миналото. Чудех се къде ли по света се намира тя в момента.
След като приключих с ритуала на търсенето, се отправих към задната уличка, която
вонеше на гранясала мазнина, и се изкачих по тесните стълби. Почуках енергично на вратата
на Деви, изчаках цяла минута и после почуках отново, този път по-силно.
Разнесе се звук от дърпане на резе и превъртане на ключ. Вратата се открехна леко и
едно синьо око погледна към мен през процепа. Усмихнах се широко.
Вратата бавно се отвори. Деви стоеше на прага и ме гледаше безизразно с отпуснати
ръце.
Повдигнах вежди.
— Какво? — попитах аз. — Никакви остроумни шеги?
— Не се занимавам с делови въпроси отвън, на стълбището — автоматично отвърна тя с
глас без никаква интонация. — Ще трябва да влезеш вътре.
Изчаках, но тя не се отмести от прага. Можех да усетя мириса на канела и мед, който се
носеше от стаята зад гърба ѝ.
— Деви? — попитах я аз. — Добре ли си?
— Ти си ж… — Тя не довърши, като продължаваше да ме гледа втренчено.
Гласът ѝ беше равен и лишен от емоции.
— Трябваше да си мъртъв.
— В това и в много други неща ще трябва да те разочаровам — рекох аз.
— Сигурна бях, че той го е направил — продължи Деви. — Наричат баронството на баща
му „пиратския остров“. Бях сигурна, че го е сторил, защото подпалихме стаите му. Аз бях
онази, която в действителност запали огъня, но той нямаше откъде да знае това. Ти беше
единственият, когото видя. Ти и онзи сийлдишец.
Деви вдигна очи към мен и примигна на светлината. Кожата на моя гаелет с лице на
малка фея винаги е била светла, но това беше първият път, в който я виждах пребледняла.
— Станал си по-висок — отбеляза тя. — Почти бях забравила колко си висок.
— А аз почти бях забравил колко си красива — признах аз. — Все не успявах да си те
представя точно.
Деви продължаваше да стои на прага с бледо лице и втренчен поглед. Загрижен,
пристъпих напред и леко сложих ръка върху нейната. Тя не се отдръпна, както очаквах.
Просто погледна надолу към ръката ми.
— Продължавам да чакам някоя остроумна забележка — меко я подкачих аз. —
Обикновено си по-бърза.
— Не мисля, че точно в момента мога да се меря по остроумие с теб — отвърна тя.
— Никога не съм си и мислил, че може да се сравняваш по остроумие с мен — рекох аз,