Читать интересную книгу Последното приключение на Авакум Захов - Гуляшки Андрей

Кражбата. Трябва да започна тази част на разказа малко по-отдалеч, за да може читателят да добие по-ясна представа за някои съществени неща: предназначението на нашата лаборатория, облика на хората, които работят в нея, местоположението на сградата й, вида й и разпределението на помещенията.

Нашата лаборатория се казва „Лаборатория за специални вирусологични проучвания“. Нейното предназначение е във висша степен хуманно: да търси средства за борба с ония епидемии и грипове, които съкращават в значителна степен живота на хората. Лабораторията има четири отделения и всяко отделение е разположено на отделен етаж. Отделението, където аз работя, се помещава на четвъртия етаж. Той е последен и над него има само небе, слънце и звезди. С една дума, покривът над нашия етаж е плосък, над него няма таван.

И така лабораторията ни се помещава в една масивна сграда на четири етажа, с плосък покрив и със сиви стени. По тази сграда не се виждат никакви балкони, веранди, чардаци. Прозорците й са еднакви по размер и тая еднаквост й придава малко униформено-казармен вид. А железните решетки, с които прозорците са покрити отвън, макар да са направени изкусно, с вплетени в квадратите им стилизирани листа на водни лилии, придава към униформено-казармения й вид и известна доза затворнически елемент. Тъй или иначе, водните лилии са толкова нагъсто инкрустиращи в железните квадрати, че дори една котка не би могла да се промъкне помежду тях. Прозорците откъм нелицевата страна на сградата също са покрити с решетки, само че в квадратите тук не са вплетени никакви лилии, затова откъм нелицевата си страна тази сграда направо прилича на затвор или, в Най-добрия случай, на някакъв склад за запалителни материали.

Тази мрачна сграда, предназначена за най-светли дела, има два входа. Официалният гледа към просторен затревен двор, който излиза на асфалтирано шосе за Горна баня. Дворът е ограден с ниска желязна ограда, твърде деликатна за това строго здание. Той обикаля постройката, като откъм нелицевата й страна е широк само десетина крачки. На тази страна на построй ката се (намира вторият й вход, черният. Черният вход е сляп, той няма достъп към етажите, той води към приземието, където е разположена инсталацията за парното отопление. Срещу този вход се зеленеят леко нахълмените горнобански поляни.

Официалният вход е тържествен, двукрил, сводест. Двете крила на вратите са остъклени до половина и усилени отвътре с орнаменти от ковано желязо Зад тия врати се отваря широк хол, облицован с цветни мраморни плочи Тук се намира стъклената портиерска будка, а встрани от нея започва коридорът, който води за вътрешността на сградата.

Поради особения характер на задачите, които изпълняваме, ние боравим със силно токсичен микросвят. Нашите вируси и бацили биха могли да предизвикат масови и ужасни епидемии, ако някоя злосторна ръка изнесе навън капсулите, стъклениците и контейнерите, в които грижливо и с повишено внимание ги съхраняваме. Теоретически един грабеж е винаги вероятен, затова ние взимаме всички възможни предохранителни мерки, за да превърнем теоретическата вероятност на нула. Така например ние затваряме опасните вируси в специални стъкленици, аптекарски модел, предварително заредени с подходяща питателна среда (бульон). А самите стъкленици, особено ония от тях, които съдържат най-опасните вируси, ние заключваме в стоманени шкафове, снабдени с два отделни ключа. Единия ключ прибира началникът на отделението, а другият се оставя на съхранение при дежурния портиер.

Но освен тия специални мерки срещу „бягството“ на вирусите ние сме въвели и един строг режим във вътрешния ред Например външно лице не може да влезе в сградата, без да представи на портиера специален пропуск, подписан от началника на отделението, където лицето отива, и преподписан от началника на кадровия отдел. Същото външно лице не може да напусне сградата, без да представи на портиера своя пропуск, заверен от съответния сътрудник. Не е без значение и обстоятелството, че на външните лица е забранено да влизат в сградата с чанти, сакове, писмени несесери и куфарчета.

Отбелязвам тия свръхскучни неща, за да стане ясно на читателя, че да се задигне една стъкленица от нашата лаборатория е начинание почти невъзможно. А още по-невероятно е „начинанието“ да остане неразкрито.

„Но — ще каже може би съобразителният и мнителен читател — нима някой от вас, сътрудниците, не би могъл да изнесе навън една стъкленица, като я скрие, да речем, под палтото си?“ На този недоверчив читател аз ще кажа, че това е не само невъзможно, но е дори и теоретически неосъществимо. И ето защо. Ние сме по начало проверени хора, но за всеки случай, когато напускаме лабораторията обед и вечер, една електронна уредба, монтирана в последния коридор пред изхода, отбелязва безпогрешно кой от нас, сътрудниците, носи в дрехите си предмет от стъкло, пластмаса или метал Преди да тръгнем, ние правим съответната оборка на джобовете си, прислужникът отнася вещите в края на коридора и всеки от нас, след като мине през проверочната зона, взима обратно своята вещ. Самият главен директор минава през проверочната зона, тъй че никому не е криво и никому не иде наум да се цупи. Ние сме политически просветени хора и отлично знаем, че враговете не гледат равнодушно на нашата научна работа. Нали като специалисти ние най-добре знаем какво може да се случи, ако, не дай си, боже някоя от най-опасните стъкленици попадне във вражески ръце! Класовият враг е коварен и от него трябва всичко да се очаква. Затова ние обичаме много нашата електронна проверовъчна уредба и за да й докажем добрите си чувства, минаваме понякога два пъти пред невидимото й, но всевиждащо око.

Аз ще ви разкажа все пак как тя се подигра веднъж много жестоко с моите добри чувства. Вие сигурно знаете, че някои кибернетични машини имат твърде странен характер, а нашата се случи съвсем особена, най-ненадейно започна да проявява склонност към лоши шеги. Веднаж толкова се увлякох в работата си, че когато дойдох на себе си, видях с безкрайно удивление стрелките на часовника да показват осем (двадесет) часа. Бях сам в отделението. Тоя път наистина се бях здраво увлякъл, но, общо взето, аз не бързам да се прибирам в къщи. Живея сам в една двуетажна вила, чийто собственик се беше обесил преди две години на перилата на парадното й стълбище. Аз не обръщам внимание за пет пари на никакви призраци, защото това са глупости, но вие ще се съгласите, че не е приятно да се обитава една необитаема къща, където се е обесил човек. Като се прибирах вечерно време, защото не е възможно човек да не се прибере някъде, па макар и в къща на обесен, аз тутакси се мушках в леглото, завивах се презглава и затварях очи. Имаше ли смисъл да се разхождам насам-натам из вилата без работа и без определена цел? Сами разбирате, че от такива разходки няма полза и че е за предпочитане човек бързо да се мушне в леглото и да брои до хиляда, напред и назад, докато заспи.

Увлякъл се бях, значи, и когато погледнах часовника, много се учудих. Извадих от джобовете си каквото трябваше да се вади, наметнах палтото си, взех асансьора и след половин минута минах тържествено през наблюдавания коридор. Кой знае защо, но когато крачех по мраморната му настилка, изпитах едно особено чувство на доволство — чувах шума от стъпките си и същевременно осъзнавах, че ме оглежда внимателно нашата кибернетична машина. „Това се казва компания!“ — рекох си наум и ми стана весело. Де в моята вила да кънтеше тоя шум от стъпки и да чувствувах, че съм във фокуса на едно постоянно внимание! Там всичко беше покрито с плътни пътеки и дебели килими и когато се движех, имах усещането, че се движа извън пространството, в иреалния свят на разни сини сънища и галактични мъгли. Ако не бях човек с твърда душа, щях да си умра от досада. И ето, стана ми весело и вместо да продължа пътя си към изхода, върнах се обратно Дори ми идеше наум да извикам силно: „Ехо-о-о!“, толкова ми беше добре. Така направих още две обиколки, крачех бавно, гледах към тавана и съучастнически намигах на всевиждащото око. Но на петата обиколка нещата се объркаха, обърнаха се, както се казва, с главата надолу. Съвсем ненадейно и по такъв начин, че косите ми се изправиха от ужас, или ми се стори, че се изправят, макар че имах шапка на главата си. Застинах на едно място, сякаш отпред ми беше се изпречила ламята от приказките или някакво още по-страшно животно.