Читать интересную книгу Последното приключение на Авакум Захов - Гуляшки Андрей

Това вече преля чашата. Да бият пред мен жена и аз да стоя безучастен! Та нали щях да се презирам до края на дните си! Скочих на краката си. Юлия нададе безумен вик, а Карло толкова се ококори от ужас, че очите му щяха да се изтърколят на пода. Шега ли е да видиш как възкръсва мъртвец!

Карло не оказа кой знае каква съпротива. Докато да разбере дали с мъртвец си има работа, или с жив човек, аз извих ръцете му на гърба и ги завързах здраво с колана си. Когато довършвах тази работа, в стаята се втурна Лучияно. Той размахваше в ръката си широк касапски нож, дишаше с разтворени уста и мереше с очи шията ми. За мене беше детска игра да избия ножа от ръката му и с един „прав“ в заоблената му брада да го оваля зашеметен на пода. Трябваше да смъкна ризата си, за да завържа с нея ръцете му. Нямах друго, трябваше да си служа с подръчни материали. Двамата приличаха на захвърлени на пода колбаси.

Докато се справях с негодниците, Юлия започна да проявява признаци на живот. Налях в устата й малко коняк, а когато клепките й мигнаха, целунах я по очите. Това възвърна съзнанието й и тя се увери, че съм напълно жив. С нейна помощ аз открих оня тайнствен пакет, който двамата бяха получили от лодкаря на платноходката. В пакета имаше около триста грама хероин. Обадих се по телефона в полицейското управление на Н и след половин час в заливчето на Санта Барбара пристигна задъхано полицейската моторница.

Двамата негодници ме помислили за човек на Интерпол, сметнали, че съм ги разкрил, и за да спасят кожата си и пакета с хероин, а може би и съдружниците си, решили да ме погубят, като използуват изпитани средства — циановото съединение и женски чар. На сутринта собственикът на „Сан Тома“ щял да ме намери „самоубит“.

Юлия била годеница на Лучияно и пръстенът с бръмбара бил негов. Лучияно представил положението пред Юлия за безнадеждно и я убедил, че спасението на тримата зависело само от нейното усърдие. После щели да заминат за Северна Италия и да заживеят там скромен и честен живот.

Ние прекарахме с Юлия две щастливи седмици. Имах чувството, че съм открил в тази жена свещената простота на живота и че с нейна помощ съм си възвърнал изгубения рай.

Но един незначителен епизод разби илюзиите ми и ме приземи към действителността. Разбрах, че съм измислял чувствата си. Получих пратка по пощата, няколко книги върху италианския ренесанс. Разтворих първата от тях и се загледах очарован в една чудесна репродукция на картина от Ботичели. Гледах жадно, а тя ме запита с досада: „Какво пък толкова интересно има в тази картина, та си зяпнал такъв?“

„Как какво!“ — прошепнах изумен. Или съм си го помислил, кой знае.

После ние се погледнахме и в тоя миг, когато се гледахме, разбрахме и двамата, че сме живели с измислени чувства, че чувствата, които сме изпитвали един към друг, са били неистински, измислени.

Разделихме се още същата вечер.

Половин час след като разказах на Анастаси тази история, телефонът иззвъня. Баласчев ми съобщи, че Спиридон Вълков е бил току-що арестуван на излизане от вила 113-а. В палтото му била намерена стъкленицата с чумоподобния бацил.

Часът беше единадесет.

Извадих от долапа бутилка шампанско и две кристални чаши, но телефонът пак иззвъня. Този път се обаждаше генералът. Той ми предаде благодарностите и приветствията на министъра и ми съобщи, че правителството предоставя на мое разположение специален самолет, за да настигна съветската археологическа експедиция в Ташкент.

Напълних чашите, златистото вино искреше, радвах се и в същото време чувствувах, че нещо загасваше в душата ми — стара история, която се повтаряше при всеки нов успех.

Послеслов

Една година подир описаните събития професор Марков почина от рак. Смъртта попречи на тоя велик човек да осъществи своята „генерална антигрипна“, която без съмнение щеше да удължи средната продължителност на човешкия живот поне до сто години.

Аз живея спокойно и тихо. Скоро ще се пенсионирам, ще ида в село Кестен, дето е сред тилилейските гори, казват, че там не се мяркала вече жива душа. Ще се изкача горе, на Лъките. Ще се настаня в забравената от хората и времето дядова Рашидова кошара и сред пелинаците и дивия бъз ще отглеждам пчели. Ще стана пчелар и ще вадя най-ароматния мед на света.

Авакум изчезна. Експедицията стигнала до индийската граница, после доближила китайската граница и там Авакум изчезнал. Когато дошло време да се връща, не се завърнал. Чакали го ден, изчакали го два, седмица престояли хората по ония пусти и страшни места. С хеликоптер го търсили, с пушки стреляли, ракети изпращали нощем към небесната вис — от него ни кост, ни вест.

Ако е отишъл при хората, отишъл е за добро. Ако е изчезнал — поканили са го боговете на трапезата си, за да пирува с тях. А знае се, че пиршеството на боговете продължава една вечност. Когато свърши вечността, Авакум непременно ще се завърне.

Аз ще го чакам на Лъките.

Белоградчик, 1975

Информация за текста

© 1981 Андрей Гуляшки

Сканиране, разпознаване и редакция: Светослав Иванов, 2009

Издание:

Андрей Гуляшки. История с кучета. Последните приключения на Авакум Захов

Български писател, София, 1981

Редактор: Върбан Стаматов

Художник: Богдан Мавродинов

Худ. редактор: Кирил Гогов

Техн. редактор: Виолета Кръстева

Коректор: Мария Йорданова

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/12226]

Последна редакция: 2009-06-20 22:47:25