Читать интересную книгу Последното приключение на Авакум Захов - Гуляшки Андрей

В десет часа паркирахме пред лабораторията. Както очаквах, външната врата беше заключена, а ключът съхраняваше един строг старшина. В хола бяха обесили носове четирима души външни посетители. Заповядах на Баласчев да ги обискира и да им даде пътя, ако у тях не се открие нещо подозрително. После отидох при главния директор.

Главният директор, като всеки интелигент при подобни случаи, изглеждаше доста смутен. Но той се беше сетил още при първия сигнал на професор Марков да даде тревога по специалната уредба и да затвори излазите от сградата. Аз го поздравих за тая му съобразителност, а после го попитах какво знае за вируса на професор Марков и дали и той смята, че силата му е като на чумния бацил. Главният директор каза, че лично е проверил токсичния ефект на новия вирус и че според него той отстъпвал много малко на чумния бацил, „Брей!“ — казах аз, доволен вътрешно, защото чак сега осъзнах с каква важна задача съм натоварен. „Брей — повторих аз, — това нещо може да причини голяма пакост, ако попадне в ръцете на врага.“

Главният директор разпери ръце и аз видях, че лицето му побледня. Той беше красив човек, с побелела слепоочия и високо, леко набраздено чело.

— Ако това „нещо“ попадне в ръцете на злосторник — каза той и миглите му трепнаха, сякаш насреща си имаше ослепителна светлина, — ако това нещо попадне в ръцете на злосторник, нашата столица ще бъде парализирана за двадесет и четири часа, страната ни ще бъде подложена на зашеметяващи удари през следващите четиридесет и осем часа, а само след една седмица тази част от Европа ще заприлича на един; безкраен лазарет!

Той прекара ръка по челото си, беше го избила студена пот, и замълча. Трябва да си призная, че в този миг и мен като че ли ме заля една паническа вълна, един неописуем страх, Стоял съм срещу автомати на изменници, но такова гадно чувство не бях изпитвал, дяволите да го вземат! Чак стомахът ме заболя. И си казах: „Ето, исках удар, исках точки, но какво ми се падна, а? Какво ми се падна!“

В тоя критически момент капитан Баласчев се прокашля и поиска разрешение да разстави хората си, за да започнат работа.

— Почакай — рекох. — Работата е много важна а ватова всичко Ще се върши по мое указание и под мое наблюдение. Искам само да задам един последен въпрос. — И като се обърнах към главния директор, запитах: — Съмнявате ли се в някого и имате ли някакво свое обяснение за случая?

— В никого не се съмнявам — усмихна се тъжно и пряко сила директорът. — В никого от моите хора — уточни се той. После каза: — А „случаят“ ми се вижда необясним. Ние имаме инсталирана в сградата електронноизчислителна уредба с кибернетично задание. Тя не позволява да се изнесе незабелязано навън дори карфица, камо ли еднолитрова стъкленица, напълнена с разтвор!

Аз се отнасям към техниката с голямо уважение, а електронноизчислителната техника обожавам. Но тоя път свих устни и предизвикателно рекох:

— Ще я видим ние тая кибернетика! — и излязох с капитан Баласчев навън.

Изкачих се на четвъртия етаж. Пред входа за отделението стоеше пост. Поставих още един пост на излаза на стълбището, тъй че сега, както се казва, нито муха можеше да влезе вътре, нито муха можеше да излезе навън. Наредих на работещите в отделението да не мърдат от местата си, включително и на професор Марков, той да не шава извън територията си, след това разреших на Баласчевите момчета да започнат работа, Едни снимаха пръстовите отпечатъци по външната ключалка, други — отпечатъците върху дръжката на касата, трети — следите върху пода, четвърти търсеха да открият „необичайно“ положение на някои предмети, пети снимаха пръстови отпечатъци от работещите в отделението, включително пръстовите отпечатъци на професора. Специалисти изследваха състоянието на решетките и рамките на прозорците. Друга специалисти изследваха тавана, подовете, сервизните помещения, личните шкафчета на персонала. Всички тия операции продължиха около един час. През това време двамата с капитан Баласчев изследвахме обстановката около сградата, официалния и черния вход, оградата и следите около оградата, доколкото в това мръсно дъждовно време можеха да личат изобщо някакви следи. Докато ние обикаляхме нагоре-надолу, наши хора проверяваха пропуските, които бяха дадени на външни посетители от началото на вчерашния следобед до девет часа тази сутрин.

Материалите за изследване изпращахме с бързи куриерски коли. Чрез специална радиокола установихме връзка с министерството и с различните технически служби.

На края проверих кибернетичната система. Сложих в подплатата на сакото си едно малко шишенце и минах бързо през проверовъчната зона. Чудесната система нададе вой, светнаха алармените червени лампи, железните решетки пред излазите бяха спуснати само в разстояние на няколко секунди. Системата работеше безупречно.

Точно в 11,00 часа влязох отново в помещението на злополучното Четвърто отделение. Трябва да си призная, дявол да го вземе, че аз прекрачих прага му вече напомпан с малко озлобление, защото, докато обикалях с капитана насам и натам, в главата ми започна да се заражда едно предположение. Аз се здрависах с персонала, бяха пет души мъже, включително професора, и една жена, лаборантка. Едва ли съм се усмихвал на тия хора много любезно. Накарах ги да ми повторят имената си, после наредих на фотографа да ги заснеме анфас и в профил. След туй ги събрах в центъра на помещението, съобщих им името си и ги посъветвах да бъдат откровени, колкото се може повече.

— Само при едно условие — обади се най-младият измежду тях на име Найден Кирилков, като ме погледна нахално и издуха дима от цигарата си върху лицето ми, — само при едно условие — повтори той. — А именно — че няма да държите нашия професор прав, като наказан ученик.

Нещо кипна в гърдите ми, но аз се въздържах и казах спокойно.

— Дори наум не ми е минавало да държа вашия професор прав Моля ви се! Вие можете да стоите, да седите, да лежите по корем, ако щете, то си е ваша работа. Аз искам от вас само откровеност и нищо повече.

— Аз бих си лепнал — обади се отново нахалникът, — особено до колежката Спасова, ама засега няма върху какво!

Спасова беше лаборантката. Тя се изчерви и наведе глава, затова аз сметнах, че тоя човек трябва да държа по-изкъсо.

— Ако вие възнамерявате да се подигравате със следствието — казах му аз, — ще ме принудите наистина да се държа с вас като с лош ученик.

— Ако вие си позволите — каза нахалникът, — то дяволът, който е наш приятел и съдружник, ще ви скрои такъв номер, та ще съжалявате цял живот!

— Тъй ли? — казах аз.

— Имам чувството, че дяволът вече ви е взел мярката! — каза сериозно нахалникът. После изведнаж се засмя.

За втори път тая заран нещо ме жегна през сърцето. Но все пак се въздържах.

— Който се смее последен — най-добре се смее! — Напомних на тоя човек, който се стараеше да играе ролята на шегобиец. После се обърнах към професора: — Сега ще идем във вашето отделение, зад паравана, и там вие ще ми разкажете тази история, като започнете от вчера следобед, пет минути преди края на работното време, и свършите със събитията от тази за-[???]

Тоя, които се стараеше да играе ролята на шегобиец, погледна часовника си, но сега аз се засмях.

— Няма смисъл — рекох. — Вие и вашите колеги няма да напускате помещението до второ разпореждане.

После помолих хората да излязат в коридора и там Да чакат.

Професорът прекъсна разказа си в момента, когато червеният восък течеше върху двата края на шнура, и Войн Константинов и Недьо Недев чакаха професора да свали златния си пръстен.

— Е? — попитах аз.

— Тогава изведнаж се сетих, че не съм заключил стъкленицата.

— Как можахте да забравите! — тюхнах се аз.

Професорът разпери ръце.

— Та нали на вас ви е било най-добре известно какво съдържа тази стъкленица! — упрекнах го аз.

— Не само аз — всички знаехме какво съдържа стъкленицата. Затова я заключвахме в касата и затова запечатвахме вратите на помещението!