Квоте рухна на пода.
Едрият мъж погледна с любопитство бутилката с вино, преди да я остави на бара. След
това се наведе, сграбчи съдържателя за ризата и повлече отпуснатото му тяло по пода.
Подритва го с крак, докато Квоте помръдна едва-едва.
— Казах, че ще те наритам, момче — изръмжа брадатият и ритна силно съдържателя в
ребрата.
Русият войник се приближи, разтривайки бузата си.
— Трябваше да се направиш на голям умник, нали? — рече той и се изплю на пода.
Той се засили и на свой ред силно изрита падналия мъж. Съдържателят си пое бавно дъх
със свистене, но не издаде друг звук.
— А ти… — Брадатият войник насочи дебелия си пръст към Летописеца. — Имам още
един ботуш. Искаш ли да го опиташ? Вече си ожулих кокалчетата. Няма да се затрудня, ако
искаш да ти избия няколко зъба.
Писарят се огледа наоколо и с искрена изненада установи, че се е изправил. Бавно седна
обратно на стола си.
Русият се отправи с куцане към мястото, където беше паднала кесията, а едрият брадат
мъж остана надвесен над Квоте.
— Предполагам, че си решил, че трябва да опиташ — каза той на отпуснатото тяло и
здраво го изрита още веднъж в ребрата. — Проклет глупак. Някакъв си мекушав съдържател
срещу двама от личните войници на краля. — Той поклати глава и отново се изплю. —
Честно казано, за кой се мислиш?
Свит на пода, Квоте започна да издава нисък, ритмичен звук. Беше сух, тих звук, който се
завираше в ъглите на стаята. Сетне той спря за момент и болезнено си пое дъх.
Брадатият войник се намръщи и го изрита отново.
— Зададох ти въпрос, глупако…
Съдържателят издаде отново същия звук, този път по-силно отпреди. Едва тогава стана
очевидно, че се смее. Всеки сподавен пристъп на неговия смях звучеше така, сякаш той
изкашляше парчета натрошено стъкло. Въпреки това смехът му беше изпълнен с мрачно
веселие, сякаш червенокосият мъж беше чул шега, която само той разбира.
Той продължи да се смее още известно време. Брадатият сви рамене и се приготви да го
ритне отново.
Летописеца се прокашля и двамата мъже се обърнаха да го погледнат.
— В интерес на това нещата да останат цивилизовани — обади се той, — мисля, че
трябва да ви предупредя, че съдържателят изпрати своя помощник да свърши една работа.
Той трябва да се върне скоро…
— Той е прав. Да се махаме от тук. — Брадатият войник плесна другаря си по гърдите с
опакото на ръката.
— Чакай малко — каза русият войник, изтича до бара и грабна бутилката с вино. —
Добре, сега да тръгваме.
Брадатият се ухили и отиде зад бара, като вместо да прескочи тялото на съдържателя,
стъпи върху него. Взе наслуки една бутилка, събаряйки половин дузина други бутилки по
пътя. Те се изтърколиха и завъртяха по тезгяха между двете големи бъчви. Едно високо шише
с цвят на сапфир бавно се търкулна и се разби на парчета в пода.
За по-малко от минута мъжете вдигнаха раниците си и бяха на вратата.
Летописеца се завтече до мястото, където Квоте лежеше на дървения под. Червенокосият
мъж вече се опитваше сам да се изправи в седнало положение.
— Е, това наистина ме накара да се чувствам неудобно — призна той.
Докосна окървавеното си лице и погледна пръстите си.
— За момент забравих кой съм — добави той и се засмя отново с остър, безрадостен
смях.
— Добре ли си? — попита писарят.
Квоте замислено опипа скалпа си.
— Подозирам, че ще ми трябват един-два шева.
— Какво мога да направя, за да ти помогна? — попита отново Летописеца, пристъпвайки
от крак на крак.
— Недей да ми висиш на главата.
Съдържателят се изправи тромаво на крака, сетне се свлече тежко в един от високите
столове край бара.
— Ако искаш, можеш да ми донесеш чаша вода и една мокра кърпа.
Летописеца се затича към кухнята. Чу се шумът от трескаво тършуване, последван от
дрънченето на няколко неща, които бяха паднали на пода.
Квоте затвори очи и тежко се облегна на бара.
* * *
— Защо вратата е отворена? — извика Баст, когато пристъпи през прага. — Тук е толкова
студено, колкото са циците на някоя вещица. — Той застина и на лицето му се изписа
паника. — Реши! Какво се е случило? Какво… Аз… Какво се е случило?
— А, Баст — отвърна Квоте. — Би ли затворил вратата?
Помощникът бързо дотича със сковано изражение на лицето. Съдържателят седеше на
стол край бара с подуто и окървавено лице. Летописеца стоеше до него и несръчно
докосваше скалпа му с една влажна кърпа.
— Може да се наложи да ми направиш няколко шева, Баст — каза Квоте, — ако не те
затруднява много.
— Реши — повтори помощникът, — какво се случи?
— С Деван малко поспорихме — отвърна съдържателят, като кимна към писаря — за
правилното използване на подчинителното наклонение. Накрая леко се разгорещих.
Летописеца вдигна поглед към Баст, после пребледня и бързо отстъпи няколко крачки
назад.
— Той се шегува! — побърза да каже той и вдигна ръце. — Бяха войници!
Квоте се засмя мъчително. По зъбите му имаше кръв.
Баст огледа празното общо помещение.
— Какво направи с тях?
— Не много, Баст — призна съдържателят. — Вероятно вече са на километри от тук.
— Имаше ли им нещо, Реши? Като онзи от снощи? — попита помощникът.
— Просто войници, Баст — отвърна Квоте. — Двама от хората на краля.
Лицето на помощника стана пепеляво.
— Какво? — попита той. — Реши, защо им позволи да направят това?
Съдържателят изгледа невярващо младежа. Той се засмя кратко и горчиво, после
внезапно спря, присви се и пое дъх през зъби със свистене.
— Ами, изглеждаха толкова спретнати и добродетелни момчета — подигравателно
отговори той. — Рекох си, защо да не позволя на тези добри момчета да ме ограбят и след
това да ме смелят от бой.
— Но ти… — Изражението на Баст беше смаяно.
Квоте избърса кръвта, която вече започваше да влиза в окото му, после погледна
помощника така, сякаш е най-тъпото създание в целия свят.
— Какво? — попита той. — Какво искаш да кажа?
— Двама войници, Реши?
— Да! — изкрещя съдържателят. — Дори и с двама не можах да се оправя! Очевидно
един дебелоглав главорез е напълно достатъчен, за да бъда пребит почти до смърт! — Той
погледна ядосано Баст и вдигна ръце. — Какво да направя, за да те накарам да млъкнеш?
История ли искаш да ти разкажа? Искаш ли да чуеш подробностите?
Избухването му накара младежа да отстъпи назад. Лицето му пребледня още повече и на
него се появи паника.
Ръцете на Квоте тежко се отпуснаха.
— Престани да очакваш от мен да съм нещо, което не съм — все още задъхано заяви той.
Раменете му се изгърбиха и той разтри очи, размазвайки кръвта по лицето си.
— В името на божията майка, защо просто не ме оставиш на мира? — рече той и
уморено отпусна глава.
Баст застина неподвижно и с широко отворени очи като на подплашен елен.
Тишината, която изпълни стаята, беше гъста и горчива като дим.
Квоте си пое бавно дъх. Това беше единственото движение в стаята.
— Съжалявам, Баст — рече той, без да вдига поглед. — В момента леко ме боли и
раздразнението взе връх. Дай ми малко време и ще се оправя.
Като продължаваше да гледа надолу, съдържателят затвори очи и на няколко пъти си пое
бавно дъх. Когато вдигна очи, имаше огорчено изражение.
— Съжалявам, Баст — повтори той. — Не исках да ти крещя.
На бузите на помощника се появи лек цвят, раменете му се поотпуснаха и той се усмихна
нервно.
Квоте взе мократа кърпа от Летописеца и отново избърса кръвта от окото си.
— Съжалявам, че те прекъснах преди малко, Баст. Какво се готвеше да ме попиташ?
Баст се поколеба, сетне каза:
— Преди по-малко от три дни ти уби пет скраела, Реши. — Той махна към вратата. —
Какво е някакъв си главорез в сравнение с тях?
— Доста внимателно подбрах времето и мястото за скраелите, Баст — обясни
съдържателят. — А и не се отървах напълно невредим.
Летописеца изненадано вдигна поглед.
— Ранен ли беше? — попита той. — Не знаех това. Не изглеждаше…
В ъгълчетата на устата на Квоте се появи лека крива усмивка.
— Човек трудно се отказва от старите си навици — отвърна той. — Трябва да се грижа за
репутацията си. Освен това нас, героите, ни раняват само при подходящи, драматични
обстоятелства. Ако беше разбрал, че на Баст му се наложи да ми направи към три метра
шевове след битката, това само щеше да съсипе историята.
Внезапно на лицето на помощника проблесна разбиране.