дървен поднос.
Вратата на „Пътният камък“ се отвори и пламъците на лампите потрепериха от
внезапния порив на вятъра. Влязоха двама войници. Бяха се прегърбили срещу силния вятър
и мечовете им стърчаха назад като опашки. Платът на техните синьо-бели дрехи бе осеян с
тъмните пръски на дъжда.
Те свалиха тежките си раници и по-ниският от двамата натисна вратата с рамо, за да я
затвори със сила, докато вятърът я блъскаше.
— В името на божиите зъби! — изруга по-високият и оправи дрехите си. — Лоша нощ да
си навън.
Темето му беше плешиво и имаше гъста черна брада, която беше равна като лопата. Той
погледна към Квоте.
— Ей, момче! — весело извика той. — Зарадвахме се, като видяхме вашата светлина. Би
ли изтичал да извикаш собственика? Трябва да поговорим с него.
Съдържателят вдигна престилката от бара и я нахлузи през глава.
— Аз съм собственикът — рече той и се прокашля, докато връзваше връзките на кръста
си.
Той прекара ръце през разрошената си коса, за да я приглади.
Брадатият войник му хвърли поглед и след това сви рамене.
— Това е добре. Има ли някакъв шанс да ни дадеш нещо за вечеря?
Квоте посочи празната стая.
— Не видях смисъл да слагам котлето на огъня тази вечер отвърна той. — Но мога да ви
предложа това, което виждате тук.
Двамата войници се приближиха към бара. Русият прокара ръце през къдравата си коса и
изтръска няколко капки дъжд от нея.
— Този град изглежда по-мъртъв от водата в застояла локва — отбеляза той. — Не
видяхме никаква друга светлина освен тази.
— Беше дълъг ден за събиране на жътвата — обясни съдържателят, — а и в една от
близките ферми има бдение. Вероятно в момента ние четиримата сме единствените хора в
града. — Той енергично потри ръце. — Мога ли да ви предложа по една напитка, за да се
сгреете, добри хора?
Той извади бутилка вино и я тропна върху бара с глух и приятен звук.
— Ами, затрудняваш ме с това предложение — отговори русият войник с леко смутена
усмивка. — Много бих искал да пийна, по двамата с приятеля ми току-що получихме
заплатата си от краля. — Той бръкна в джоба си и извади лъскава златна монета.
— Това са всички пари, които имам в мен. Ще имаш ли да ми развалиш цял роял?
— И аз съм в същото положение — оплака се брадатият войник. — Това са повече пари,
отколкото някога съм имал, но трудно се харчат накуп. В повечето градчета, през които
минахме, едва успяха да ни развалят половин пени. — Той се засмя на собствената си шега.
— Май ще мога да ви помогна за това — непринудено каза Квоте.
Двамата войници се спогледаха. Русият кимна.
— Добре тогава — рече той и прибра монетата обратно в джоба си. — Ето каква е
истината. Няма да останем за през нощта. — Взе парче сирене от бара и отхапа от него. —
Освен това няма да ти плащаме за нищо.
— Аха — отвърна съдържателят. — Разбирам.
— А щом имаш достатъчно пари в кесията си, за да развалиш два златни рояла — алчно
добави брадатият, — тогава ще вземем и тях.
Русият войник разпери ръце в успокоителен жест.
— Виж сега, не е нужно нещата да стават грозни. Ние не сме лоши хора. Дай ни кесията
си и ще си вървим по пътя. Никой няма да пострада и нищо няма да бъде потрошено. Малко
ще те заболи. — Той повдигна вежди към съдържателя. — Но е нищо, в сравнение с това да
те убият. Прав ли съм?
Брадатият войник погледна към мястото край камината, където седеше Летописеца.
— Това няма нищо общо с теб — мрачно заяви той и брадата му се поклащаше, докато
говореше. — Не искаме нищо от теб. Просто си стой на мястото и не ни се прави на храбрец.
Писарят стрелна с поглед мъжа зад бара, но очите на съдържателя бяха насочени към
двамата войници.
Русият отхапа отново от сиренето, докато оглеждаше странноприемницата.
— За толкова млад мъж се справяш доста добре. Ще продължаваш в същия дух и след
като си тръгнем. Но ако се опиташ да създаваш неприятности, ще ти избием зъбите, ще
потрошим цялото място и пак ще ти вземем кесията. — Той хвърли останалото сирене върху
бара, плесна енергично с ръце и се усмихна. — И така, ще се държим ли като цивилизовани
хора?
— Звучи ми разумно — съгласи се Квоте.
Той се движеше бавно и внимателно — така, както човек се доближава до плашлив кон.
— Разбира се, аз не съм варварин. — Съдържателят извади кесията от джоба си и я
подаде.
Русият войник се приближи към него с леко наперена походка. Той взе кесията и
одобрително я претегли на ръка.
— Виждаш ли, казах ти… — обърна се той с усмивка към другаря си.
С едно плавно движение Квоте пристъпи напред и удари силно мъжа в челюстта.
Войникът се олюля и падна на коляно. Кесията направи дъга във въздуха и се удари със
силен метален звън в дъските на пода.
Преди войникът да успее да направи каквото и да било друго, освен да разтърси глава,
съдържателят пристъпи напред и спокойно го изрита в рамото. Не беше силен ритник от
онези, които чупят кости, но достатъчно силен, за да го просне по гръб. Мъжът се
сгромоляса тежко на пода и се претърколи, размахвайки ръце и крака.
Вторият войник мина покрай другаря си с широка усмивка изпод брадата си.
Той беше по-висок от Квоте и юмруците му бяха като широки, покрити с белези чукове.
— Добре, глупако — рече той с мрачно задоволство в гласа. — Ей сега ще те наритам.
Той бързо замахна с юмрук, но съдържателят отстъпи встрани и ритна рязко войника
точно над коляното. Брадатият мъж изръмжа изненадано и леко залитна. Тогава Квоте
пристъпи по-близо, хвана го за рамото, сграбчи китката му и изви изпънатата му ръка.
Едрият мъж беше принуден да се наведе и направи гримаса от болка. След това внезапно
издърпа ръката си от хватката на съдържателя. Квоте едва имаше време да се изненада,
когато лакътят на войника го удари в слепоочието.
Съдържателят се олюля назад, опитвайки се да увеличи разстоянието между него и
войника, за да има време да прочисти главата си. Но онзи го последва с вдигнати юмруци в
очакване на благоприятна възможност да нанесе удар.
Преди Квоте да успее да възстанови равновесието си, брадатият пристъпи по-близо и го
удари силно в корема. Съдържателят изпухтя от болка и точно когато се свиваше, войникът
замахна с другия си юмрук към лицето му, прасна го отстрани и го накара да се завърти.
Квоте успя да се задържи на крака, като се подпря на близката маса. Той примигна и
бясно замахна с юмрук към брадатия, за да го държи на разстояние. Но войникът просто
отби юмрука встрани и сграбчи с огромната си ръка китката на противника си с лекотата, с
която бащата хваща капризното си дете на улицата.
Квоте, по чието лице се стичаше кръв, се мъчеше да освободи китката си. Той замаяно
направи бързо движение с двете си ръце и след това го повтори, опитвайки се да се измъкне.
С разфокусираните си и замъглени от объркване очи той сведе поглед надолу към китките
си и направи движението отново, но ръцете само драснаха покрития с белези юмрук на
войника.
Брадатият мъж погледна замаяния съдържател с развеселено любопитство, след това се
протегна и му удари силен шамар.
— Ти си истински побойник, момче — отбеляза той. — Даже успя да ми забиеш един.
Зад тях русият войник бавно се изправи на крака.
— Малкото копеле ме удари.
Едрият войник дръпна рязко китката на Квоте и той се олюля напред.
— Кажи, че съжаляваш, глупако.
Съдържателят примигна замаяно, отвори уста, сякаш се готвеше да заговори, сетне се
олюля. Или по-скоро изглеждаше така, че се олюля. По средата на движението то стана
целенасочено и той тежко стъпи с петата си, целейки се в ботуша на войника.
Същевременно направи рязко движение с челото надолу към носа на брадатия.
Но едрият мъж само се засмя, мръдна главата си встрани и отново накара Квоте да загуби
равновесие, като го дръпна за китката.
— Няма да стане — смъмри го той и го удари през лицето с опакото на ръката си.
Съдържателят изстена и вдигна ръка към разкървавения си нос. Войникът се ухили и
небрежно го удари с коляно в слабините.
Квоте се преви на две, първо беззвучно отвори уста, а след това издаде поредица от
сподавени звуци като човек, на когото му се гади.
Все така небрежно войникът пусна китката на Квоте, сетне се пресегна и взе бутилката
вино от бара. Хвана я за гърлото и я размаха като тояга. Когато удари отстрани главата на
съдържателя, тя издаде глух, почти метален звук.