удара или да го блокира. Но положението на краката ми беше погрешно и равновесието ми
не беше добро. Затова бях бавен и кракът ѝ ме уцели в корема и ме натисна.
„Моряк на дока“ не е бърз ритник, предназначен да троши кости. Това е ритник, който
изкарва противника от равновесие. Тъй като аз вече бях загубил равновесие, той направо ме
събори. Приземих се по гръб със силно раздрусване и след това се претърколих, размахвайки
крайници.
Някой би казал, че след такова лошо падане ще съм твърде зашеметен, за да се изправя на
крака и да продължа да се бия. Други пък биха сметнали, че като цяло падането е неприятно,
но аз със сигурност съм се изправял и след по-лоши падания.
Лично аз мисля, че границата между това да бъдеш зашеметен и да бъдеш мъдър
понякога е много тънка. Ще оставя на вас да решите колко тънка е тя.
127.
Гняв
— Какво си мислеше? — попита ме Темпи. Разочарование. Жестоко порицание. —
Какъв глупак трябва да си, за да оставиш меча си?
— Тя първа хвърли своя меч! — възразих аз.
— Само за да те подмами — натърти Темпи. — Това беше капан.
Пристегнах ножницата на меча си така, че дръжката му да стърчи над рамото ми. След
като загубих, нямаше кой знае какви церемонии. Магуин просто ми върна меча и
утешително ме потупа по ръката.
Наблюдавах как тълпата бавно се разотива и направих жест за учтиво недоверие към
Темпи.
— Трябваше ли да задържа своя меч, когато Карсерет беше невъоръжена?
— Да! Тя е пет пъти по-добър воин от теб! Ако беше задържал меча си, може би щеше да
имаш шанс!
— Темпи е прав. — Чух гласа на Шехин зад гърба си. — Да познаваш врага си е да
следваш летхани. Когато битката е неизбежна, умният воин се възползва от всяко възможно
предимство.
Обърнах се и видях, че тя се приближава по пътеката. До нея крачеше Пенте.
Направих жест за учтива убеденост.
— Ако бях задържал меча си и бях спечелил, хората щяха да помислят, че Карсерет е
глупачка, и щяха да възнегодуват, че съм спечелил ранг, който не заслужавам. А ако бях
задържал меча и бях загубил, това щеше да е унизително. И двете възможности нямаше да ми
се отразят добре. — Погледът ми се местеше между Шехин и Темпи. — Прав ли съм за това?
— Прав си — отвърна Шехин. — Но и Темпи е прав.
— Целта винаги трябва да бъде победата — добави приятелят ми. Твърдост.
Шехин се обърна с лице към него.
— Успехът е ключът — каза тя. — Победата невинаги е необходима, за да успееш.
Темпи направи жест за почтително несъгласие и отвори уста да ѝ отговори, но Пенте го
изпревари:
— Квоте, нарани ли се при падането?
— Не много — отвърнах аз и предпазливо раздвижих раменете си, — може би имам
няколко натъртвания.
— Имаш ли нещо, с което да ги намажеш?
Поклатих глава.
— Имам някои неща у дома. — Тя пристъпи напред и ме хвана за ръката. — Да оставим
тези двамата да обсъждат летхани. Някой трябва да се погрижи за раните ти.
Хвана ръката ми с лявата си ръка и така думите ѝ се оказаха необичайно лишени от
всякаква емоционална окраска.
— Разбира се — след известно време отвърна Шехин, а Темпи побърза да направи жест
за съгласие.
Но Пенте вече ме беше повела решително надолу по хълма.
Вървяхме към петстотин метра и тя леко стискаше ръката ми.
Накрая заговори на атурански с лек акцент.
— Толкова лошо ли си наранен, че да имаш нужда от мехлем? — попита тя.
— Всъщност не — признах аз.
— Така си и мислех — заяви тя. — Но когато загубя битка, обикновено не обичам хората
да ми казват как съм я загубила. — На устните ѝ проблесна лека потайна усмивка.
Усмихнах ѝ се в отговор.
Продължихме да вървим и Пенте умело ме водеше за ръка през една горичка, после
нагоре по стръмна пътека, издълбана в малка скала. Накрая стигнахме до усамотена
долчинка, покрита с килим от цъфнали между тревата цветя папавлер. Техните широки
кървавочервени венчелистчета бяха с почти същия цвят като червените дрехи на Пенте.
— Вашет ми каза, че варварите имат странни ритуали за правене на любов — подхвана
тя. — Обясни ми, че ако искам да си легна с теб, трябва да те отведа на място, където има
цветя. — Махна наоколо. — Това са най-хубавите, които успях да открия през този сезон.
Вдигна очаквателно поглед към мен.
— А — рекох аз, — струва ми се, че Вашет си е направила малка шега с теб или може би
с мен. — Пенте се намръщи и аз побързах да продължа: — Но е вярно, че варварите имат
много ритуали, които водят до правенето на любов. Там нещата са малко по-сложни.
Тя направи жест за мрачно раздразнение.
— Не би трябвало да съм изненадана — заяви. — Всички разправят истории за вас,
варварите. Някои от тях са с образователна цел, за да се науча да се движа свободно сред вас.
Кисела усмивка. Тъй като все още не съм била сред варвари, ми разказват и истории просто
за да си направят шега с мен.
— Какви истории? — попитах аз, като си спомних какво бях чувал за адемците и
летхани, преди да срещна Темпи.
Тя сви рамене. Леко смущение.
— Разни глупости. Твърдят, че всички варвари мъже са огромни. — Тя вдигна ръка над
главата си и показа височина от над два метра и десет сантиметра. — Наден ми сподели, че
е ходил в град, където варварите ядат супа, направена от пръст. Освен това се говори, че те
никога не се къпят. Както и че пият собствената си урина, защото вярват, че това ще им
помогне да живеят по-дълго. — Поклати глава и направи жест за ужасена веселост.
— Да не искаш да кажеш — бавно попитах аз, — че вие не пиете вашата?
Пенте замръзна насред смеха си и ме погледна, а лицето и ръцете ѝ показваха
извинителна смесица от смущение, отвращение и недоверие. Излъчваше такава странна
бъркотия от чувства, че не се сдържах да не се разсмея и видях как тя се отпусна, когато
схвана, че се шегувам с нея.
— Разбирам — рекох аз. — И ние разказваме подобни истории за адемците.
Очите ѝ светнаха.
— Трябва да ми ги споделиш, както аз ти споделих. Така е честно.
Като се имаше предвид каква бе реакцията на Темпи, когато му обясних за използването
на думите като гориво за летхани, реших, че ще е по-добре да ѝ кажа нещо друго.
— Говори се, че онези от вас, които са облечени в червено, никога не правят любов.
Казват, че влагате тази енергия във вашия кетан и затова сте толкова добри воини.
При тези думи Пенте силно се разсмя.
— Ако това беше така, никога нямаше да стигна до третия камък — заяви тя. Иронична
веселост. — Ако това да не правя любов ми даваше сила да се бия, щеше да има дни, в които
нямаше да мога дори да свия ръката си в юмрук.
Усетих как при тези нейни думи пулсът ми леко се ускорява.
— Все пак — продължи тя — разбирам откъде е дошла тази история. Мислят си, че не
правим любов, защото никой адемец не би легнал с варварин.
— А — донякъде разочаровано казах аз, — тогава защо ме доведе при цветята?
— Вече си част от Адемре — непринудено отвърна тя. — Предполагам, че сега мнозина
ще искат да те опознаят. Имаш мило лице и е трудно човек да не прояви любопитство какъв
е гневът ти. — Пенте направи пауза и многозначително погледна надолу. — Освен ако
нямаш някоя болест?
— Какво? Не! — Думите ѝ ме накараха да се изчервя. — Разбира се, че не!
— Сигурен ли си?
— Учил съм в Медика — заявих аз с известна гордост. — Това е най-великото училище
по медицина в целия свят. Знам всичко за това какви болести може да хване човек, как да ги
откривам и как да ги лекувам.
— Не поставям точно твоето здраве под съмнение. — Пенте ми хвърли скептичен
поглед. — Но е добре известно, че варварите доста често хващат болести при правенето на
любов.
— Това е просто поредната глупава история — поклатих глава из. — Уверявам те, че
варварите нямат повече болести от адемците. Всъщност мисля, че може да са и по-малко.
— Не — рече тя, а очите ѝ бяха сериозни. — За това грешиш. От сто варвари колко
мислиш са тези, които са заразени?
Това беше лесна статистика, която знаех от обучението си в Медика.
— От всеки сто? Може би пет. Разбира се, при онези, които работят в бордеи или често
посещават такива места, числото е по-голямо.
На лицето на Пенте се появи очевидно отвращение и тя потрепери.
— От сто адемци нито един не е заразен — заяви тя категорично. Безусловно.
— О, хайде стига — вдигнах ръка и направих кръг с пръстите си. — Нито един?