Читать интересную книгу Сара Адисън Алън Изгубеното езеро - Неизв.

– Напомня ми времето, когато имаше млади хора тук. Ще ми липсват летата тук – каза Булахдин и напълни отново буркана си с вино.

Винаги се понапиваше нощем. Понякога Аби се питаше дали не идва тук, за да пие на воля, без децата º да я контролират.

– Знаете ли какво ще направя? Ще организирам парти. С украса, алкохол и музика. Да! Ще се сбогуваме с това място с парти! Следващата събота. Ще напишем хубав край на историята! Не най-добрият, но достатъчно добър.

Булахдин порови из чантата си, намери бележник и химикалка и започна да пише.

– Ще има ли танци? – попита Селма от масата си.

– Само ако се съгласиш да танцуваш с мен – отвърна Булахдин.

Другата жена въздъхна.

– Не, благодаря.

Прощално парти… Смутена, Аби стана и започна да събира хартиените чинии и чаши. Кейт веднага се изправи да º помогне. Девън си избърса ръцете в роклята и отиде да разгледа жабата, която дебнеше насекомите, привлечени от блещукащи-те светлинки. Когато Девън мина край нея, Селма се приведе настрани да отбегне шоколадовите º пръсти.

– Пазиш ли дансинга, който с Джордж изваждахте нощем? – попита Булахдин. – Големите дървени плоскости, които се сглобяваха една за друга?

– Видях ги в склада до лампичките – отговори Аби. – Съвсем ги бях забравила.

– Хубави времена бяха, нали? Танци в летните нощи… – Старицата се полюшна на стола в ритъма на въображаема мелодия. – Джордж дори наемаше оркестър в съботните вечери. Помниш ли? Кейт, ще дойдете ли с Девън?

Кейт изсипа останките от вечерята в найлоновия чувал в дървеното кошче за отпадъци до скарата.

– Не знам дали ще бъдем тук.

– О… Мислех, че ще поостанете – поклати глава Булахдин. – Да помогнете на Аби.

Кейт се обърна към леля си:

– Имаш ли нужда от помощ?

– Предстои ми сериозно преместване – отвърна тя и изхвърли хартиените чинии и чаши в кошчето.

Трудно преместване. Почти непосилно.

– Ще се радвам да ти помогна.

Аби се поколеба. С тези темпове Лизет изобщо нямаше да се включи. Ала така поне º предоставяше извинение да отлага.

– Сигурна ли си?

– Девън е в лятна ваканция. Багажът ни вече е пренесен в новия ни дом. Скоро ще започна работа в кантората за недвижими имоти на свекърва ми, но не сме определили точно кога.

– Брокер на недвижими имоти ли си? – попита Булахдин.

– Не. Със съпруга ми имахме магазин за велосипеди. – Тя замълча. – Мат почина и аз го продадох.

– Съжалявам. – Лицето на старицата посърна едва забележимо.

– Е, ако останете, може да ми помогнете – заключи примирено Аби.

Прощално парти. Помощ при преместването. Всичко си идваше на мястото. Едва сега призна пред себе си, че прие появата на Кейт и Девън като знак да не продава „Изгубеното езеро“, защото има начин да го спасят. Глупава надежда, разбира се, понеже идването на членове на семейството º никога не предвещаваше добро.

Булахдин отпи тържествено от виното и остави буркана върху масата.

– Добре! Значи ставаме петима за партито – отбеляза. – Не! Шестима! Ще го организираме през деня, та и Лизет да дойде.

Кейт я изгледа въпросително.

– Не може ли да дойде през нощта?

– Лизет смята за лоша поличба да се готви по тъмно. След залез гледа да не се навърта край храна. Затова закуската и обядът се сервират в голямата къща, а вечеряме на моравата. Джордж направи камините, та гостите сами да си сготвят вечеря. – Аби проследи с усмивка как погледът на племенницата º се насочва към осветения прозорец на втория етаж – спалнята на Лизет. Край прозореца се мярна сянка, сякаш Лизет ги наблюдаваше. – Сигурно ти се струваме много особени.

– Не – поклати глава Кейт. – Точно затова съм запомнила мястото.

Чу се шум от приближаваща се кола и всички се обърнаха. Не след дълго сред дърветата блеснаха фарове. Кейт уплашено потърси с поглед Девън и я повика. Дъщеря º, изгубила интерес към жабата, подскачаше по моравата от едно езерце светлина до друго. Сега обаче се втурна бързо към майка си. „Любопитно – рече си Аби. – Какво ли си помислиха?“

Тъмносинята тойота ги заобиколи и спря пред главната къща. Строен мъж на около шейсет години излезе от колата. Усмихна се и вдигна срамежливо ръка за поздрав.

– Станахме седмина! – зарадва се Булахдин и записа името му.

– Ако той участва в партито, ще дойда и аз – заяви Селма.

Булахдин изцъка с език, без да вдига поглед от списъка.

– Знаеш, че не е дошъл заради теб.

– Това не означава, че няма да танцува с мен.

– Кой е той? – прекъсна ги Кейт.

– Джак Хъмфри – обясни º леля º. – Идва всяко лято. От години е влюбен в Лизет. Това е последният му шанс да я спечели. Виж изражението му! Лице на мъж, който най-сетне се е събудил!

– Познавам този поглед – сподели младата жена. – И аз имам чувството, че се събуждам след едногодишен сън.

На Аби º се прииска да º каже много неща – как да се събудиш е най-важната част от скръбта на някого, колко жени от семейството им не са успели да го направят и колко се гордее с нея, че се бори да се завърне. Ала замълча. Умееше да поправя много неща, но семейството не бе сред тях. Този урок бе един от най-тежките, които º се наложи да научи. Затова напусна Атланта. Тя потупа ръката на Кейт, извади найлоновия плик с отпадъците и тръгна към къщата да поздрави Джак.

Защото беше крайно време и Лизет да се събуди.

5.

В мастиленочерния покой преди зазоряване Лизет се събуди и облече тихо коприненото бельо, което майка º продължаваше да изпраща от Париж – хладно и хлъзгаво, сякаш се покрива с чист въздух. След като напусна Париж, дълго време изхвърляше колетите от майка си – смяташе го за принципен въпрос. Вече не беше суетното красиво момиче от спомените на майка º. После обаче направи изключение за бельото. Реши, че не е суета, щом никой не вижда какво носи.

Надяна синя рокля и изпрана престилка, ухаеща на лимоновия сапун, с който Аби переше хавлиените кърпи и чаршафите – единствено той успяваше да заличи мириса на влажна плесен, просмукващ се във всяко кътче от това място.

Слезе безшумно долу и първо открехна леко вратата на спалнята, за да се увери, че Аби диша. Правеше го всяка сутрин след смъртта на Джордж. Приятелката º не знаеше. Не º харесваше Лизет да се тревожи. Отношенията им открай време бяха едностранчиви в това отношение. Само на способната и самоуверена Аби º бе позволено да се безпокои за мрачната и деликатна Лизет.

Лизет светна лампите в кухнята и се залови за работа. Цареше тишина, твърде дълбока тишина. Ала през годините тя си бе наложила да свикне с утрините, макар всъщност да обичаше вихрените, заредени с енергия вечери. Това поне, нямаше как да не признае, бе наследила от баща си. Ресторантът му оставаше отворен до късно и привличаше хора с поетични, разбунени духове.

Както всяка сутрин призракът на Люк седеше мълчаливо в ъгъла близо до синия хладилник – шестнайсетгодишно момче с бяла риза, пожълтяла под мишниците от пот. Младото му лице следеше предано дори най-недоловимото º движение. Съзерцаваше я мечтателно и на онази вечеря, когато тя го изненада с бележката, разбила сърцето му – бележка като безброй други, които бе написала. Тя не разбираше какво е да си отхвърлен, защото не бяха я отхвърляли никога. На другия ден новината за самоубийството му я разтърси. Какво беше тя, чудовище? Никой не бива да притежава силата да наранява толкова дълбоко, необратимо. Заслужаваше да умре по същия начин, защото да се промени не бе възможно.

Аби я спаси със своята доброта. Затова Лизет реши да я следва, където и да отиде, докато накрая се установиха тук, край Изгубеното езеро. Аби я облагородяваше. Не знаеше какво ще прави без нея. Толкова се страхуваше, че дори не искаше да си го помисля. Не виждаше живота си никъде другаде освен тук. Не искаше да се връща в Париж. Какво си въобразяваше приятелката º? Че Лизет ще види майка си и внезапно ще пожелае да заживее отново с нея?

Не. Никога.

Без Аби и без Изгубеното езеро º оставаше само Люк, ала тя не искаше да приеме, че той не е достатъчен – само шестнайсетгодишен и призрак, като и двете не знаеха много за живота.

Включи малката кафеварка и се залови да изпече лучени бисквитки и плодови тарталети – помнеше ги от сладкарницата, където ходеше като дете. Там я глезеха и º даваха сладкиши безплатно, защото беше много красива. Момиченцето, Девън, щеше да ги хареса. Отдавна не бяха идвали деца тук. Лизет се чувстваше щастлива, а Аби – още по-щастлива. Лизет знаеше, че като прекъсна връзката си със семейството, Аби съжаляваше единствено че няма да види как израства племенницата º. През лятото след смъртта на Джордж обаче племенницата º Куин дойде и Аби се запозна с дъщеря º Кейт. Лизет реши, че най-сетне мечтата на приятелката º ще се сбъдне и в живота º ще се появи дете. Ала не се получи. Навярно сега при третия опит третото поколение щеше да извърши магията.

Може би Аби щеше да поиска да остане заради момичетата. Или поне да не отива прекалено надалеч.